Разказ за честването по случай 45 години от създаването на П.К."Искър"-София, провело се на хижа "Тръстеная", както и за посещението на пещерите в хоризонт 1280м. на мина „Издремец“.
Времето лети, а годините малко по малко и някак неусетно се нижат една след друга. Докато се усетиш и се изтъркаляли цели 45 години от създаването на нашият любим пещерен клуб. Разбира се, както се полага, решихме да се съберем на прекрасната старопланинска хижа „Тръстеная“, в края на последната седмица от месец септември 2024-та година, а именно петък, събота и неделя - 27, 28 и 29ти, където заедно да отпразнуваме подобаващо този юбилей.
В петък след обяд, на 27-ми, след като взехме тортите за празника от една сладкарска работилница в град Своге аз, заедно с моята съпруга Стефани Карлова, Дани Колев, Юли Димитров и Рая Григорова, се запътихме към хижата. Там, се захванахме с последните щрихи по организацията и подготовката на събитието. Лека-полека пристигнаха и Сара и Иван Стефанови, а също и Валери Петров - „Док“ и Кристиян Ляпов - „Крис“. След, като приключихме с украсата, седнахме на масата пред хижата и поръчахме на хижарите леля Мара и чичо Славчо салати, мезета и разни вкусотии приготвени на скара. Едни си наляхме в чашите ракийка, а пък други предпочетоха ледено студената бира. Крис даже извади от колата и сложи на масата една тенджера за готвене под налягане, която за наше учудване бе пълна с все още топла боб чорба, лично приготвена от него за случая. В сладки приказки времето напредна и въздуха почерня…Ето, че пристигнаха и Вихрен, заедно с неговата дъщеря Виви, приятелката му Лили и синът и Божил, които се присъединиха към нас. Другите очаквахме да дойдат утре, тъй като официалната част на събитието бяхме насрочили за събота вечер. По някое време сме се предали и сме си легнали. Та нали все пак трябваше да имаме сили и за утрешният ден.
Съботната утрин ни посрещна с приятните и топли слънчеви лъчи, и един по един започнахме да се събуждаме. Крис, който отново бе най-ранобуден, вече бе сварил ароматно кафе за всички, от което се разнасяше приятен аромат. Поръчахме си закуска на хижарите и след малко, към кафето вече имаше и обилно количество пържени филийки със сирене и от прекрасното домашно произведено от тях малиново сладко. Закусихме и проведохме едно бързо запознаване с ТЕВ на Лили и синът и Божил, като за целта вързахме едно въже на едно от дърветата точно до руините на средновековният манастир „Св.Панталеймон“, намиращ се на 50-тина метра от хижата. След, като ги запознахме наземно с оборудването и неговата употреба, ги снабдихме с по един комплект „джаджи“ и им показахме на практика как да ги използват. Останаха много впечатлени и усмихнати от „висенето“ и първата им среща с въжето. Виви също се включи, но за нея това бе просто една поредна и опресняваща среща, защото самият Рен отдавна я бе запознал с пещерното дело. След, като приключихме с това занятие, пристъпихме към предварително планираното посещение на пещерите, намиращи се в хоризонт 1280 м., на бившата мина за добив на мед „Издремец“, находяща се в масива на едноименният и красив старопланински връх. При миналогодишното ни посещение в нея, Иво Тачев ни бе завел до единствената картирана и наименувана пещера в нея, а именно „Венеца“ с БФСп № 0953. Тогава освен нея, ни показа входовете на още няколко пещери, че дори и този на една пропаст. Тогава посетихме една от тях, която се оказа доста красива и възходяща, но не ни остана време да видим останалите. А пък и не носехме със себе си никакво оборудване за проникване в отвесни пещери, освен едно 20-тина метрово въже, което използвахме за придържане при изкачването до най-високата точка на възходящата дупка. За това, бяхме решили днес да се разшетаме и подробно да разгледаме всички тези интересни вътрешни каверни, скътали се из минните галерии. Натоварихме се заедно с нужният ни багаж и инвентар в джиповете на Юли, Док и Рен и поехме натам. Крис остана на хижата, за да посреща пристигащите за честването, а и за да ни бъде дежурна контрола. Стефи пък слезе до Гара Бов, за да направи инспекция на бабите, а и да ги отмени малко в гледането на нашата малка дъщеричка Симона, а довечера отново щеше да дойде за празненството. Пътят до входа на хоризонт 1280м. вече ни бе добре познат от миналата година и относително бързо стигнахме до него. Но да не си помислите, че сме паркирали колите точно пред него. Няма такова нещо. Въпреки, че автомобилите бяха с висока проходимост, с тях можахме да се доберем до едно по-широко местенце в широколистната гора, намиращо се в близост до входа. Преоблякохме се в пещерните одежди, нарамихме багажа и тръгнахме пеша. След 10-тина минутки ходене вече се намирахме пред лъхащият леден въздух вход. Както бяхме позагрели от прехода или по-скоро от носенето на багажа, тази прохлада ни дойде таман. Починахме си малко и хлътнахме в загадъчната тъмнина на мината. Първо отново разгледахме пещера „Венеца“ и пак се насладихме на красивите и образувания, много от които с бели, сини и зеленикави нюанси, идващи от богатите медните залежи. След това, заедно с Док и Рен, се запътихме да екипираме пропастта, която Иво ни бе показал. Когато огледахме входът и забелязахме, че освен надолу, над нас се развива и висок, богат на образувания комин. Решихме обаче първо да видим какво се крие под нас, а после да проверим и нагоре. Таман бяхме поставили първият анкер, когато Рен предположи, че може би по някакъв начин, тя може да е свързана с долното нивото, където се намираше „Венеца“ и се провикна надолу. Изведнъж, за наша изненада дочухме едва доловими гласове. Лека-полека, те се приближиха, станаха по-ясни и разпознахме, че под нас се намират Юли и Дани. Казаха, че таман са излизали заедно с останалите от „Венеца“ и са минавали покрай силно възходящият вход на една от останалите некартирани дупки, когато са чули викове. Веднага са тръгнали нагоре и въпреки хлъзгавата кал, са се добрали до една просторна зала, в чиито таван зее отвор. А от горната му страна сме застанали ние. Ясно…нямаше нужда от екипиране… Дойде редът и на комина. Започнах да се изкачвам „на класика“ и да го разглеждам. Наистина имаше доста образувания, а и доста хватки и стъпки, което правеше катеренето относително лесно. В горната му част се виждаше, че завива рязко наляво и това ми даваше надежда, че след него има продължение. Уви, след него галерията завиваше надясно и задънваше….Язък. Викнах на останалите и започнах да слизам. Дани едвам ме дочака да сляза и се качи след мен, за да го разгледа. Отмерихме, ей така „на око“, че същият бе висок около 20-тина метра. После заедно продължихме да разглеждаме останалите дупки и поетапно видяхме всичките. Влязохме в една малка и възходяща естествена каверна, чиито вход бе в един къс зачатък на минна проходка, намираща се отляво на основната галерия и близо до входа на предходната. Там се натъкнахме на много красиви и фини кристалчета, които на галено наричаме „стъкларийки“. Част от тях също бяха оцветени в бяло, синьо и зелено. След това продължихме и към възходящата и богата на образувания дупка известна ни от миналата година. Качихме се и пуснахме на подхода един прусек за придържане, за да може всички да се качат в голямата и зала. След това продължихме нагоре, като използвахме оставеният от Иво и СС “МоЕрПа“ стационарен прусек. Вързах си за кръста края на 20-метровото въже и внимателно се качих нагоре „на класика“. Превързах го през един удобен скален издатък и продължих до най-високата точка. Там завързах краят му през две образувания. Нямаше нужда от „джаджи“ и бе напълно достатъчно да се използва въжето само за придържане. Така всички желаещи успяха да се качат и да я разгледат. След това видяхме и останалите няколко дупки, които бяха значително по-малки, но все пак се намираше по някое образувание, което да краси стените им. Разходихме се и до галерията с огромните друзи от калцитни кристали, чиято красота доста е повехнала от разрушителните набези на недобросъвестните посетители. Явно всеки иска да отнесе късче от тези подземни красоти в дома си. Да ги сложи на видно място на секцията в хола, за да му напомнят къде е бил, пък и да се похвали пред приятелите… А след време с досада ще открие, че те само му пречат и събират прах. Така в най-добрият случай ще ги сложи в някоя кутия и айде я на тавана, я в мазето…. Жалко наистина. Мястото на подземните красоти е там, където ги е създала природата. Те са нужни и красиви именно там, затова не ги увреждайте. Ще Ви припомня, че мотото на пещерняка, което е заимствано от Американските скаути, гласи: „Не взимай нищо освен снимки, не оставяй нищо освен отпечатъци от стъпки, не убивай нищо освен време.“ Накрая дружно тръгнахме към изхода, но когато достигнахме до разклона за „Венеца“, с Иван решихме да идем до долният вход на така наречената пропаст и също да я разгледаме, а другите решиха да ни изчакат отвън. Ние бързо стигнахме до него и започнахме да се изкачваме до въпросната зала, в която тук-там имаше образувания. Наоколо се въргаляха стари греди, а към отвора в тавана стоеше подпряна една изгнила дървена стълба. Направо се почувствахме като герои от някой филм за „Индиана Джоунс“. То общо взето целият вид на мината ни напомняше за поредицата. В дъното на залата забелязахме зеещият отвор на вертикална шахта. Тя също бе оборудвана с дървени стълби, но те видно бяха много изгнили. От тях, както казва Иво Тачев, направо „мирише на смърт“. В лявата част на залата се развиваше надолу и нагоре естествена, но непроходима за човек цепнатина. А в дясно пък имаше стеснение, което също водеше надолу. Изведнъж чухме от към входа гласа на Юли, който явно бе изпратен от останалите за да ни каже, че е време да излизаме… И наистина, времето бе доста напреднало, а нас ни чакаше празненство в хижата. Оставихме проучването на тази работа за необозримото бъдеще и слязохме при Юли. Казахме му на какво сме се натъкнали, но той ни съобщи, че с Дани също са видели шахтата, но понеже не е естествена, не са я сметнали за особено интересна. Както и да е, излязохме бързо и се върнахме при колите. Преоблякохме се и поехме към хижата, а покрай пътя бе пълно с пресни гъби Сърнели. Набързо набрахме цял чувал, разбира се под вещото ръководство на специалиста в тази област Док. На хижата с чаши в ръка, вече ни очакваха много приятели. Бяха пристигнали Цецо Остромски, Герасим Леков, Иво Тачев, Мария Златкова, Софи, Силвето, Били с дъщеря си, Гогата с Тамара и още гости, дошли за честването. А и Стефи отново се бе качила. Док ни спретна една страхотна салата от сурови Сърнели, а през това време аз се заговорих с Иво и Мария за шахтата, която бяхме открили. Те ме информираха, че същата просто се свързва с долното ниво на мината. Явно нямаше да има нужда от това да планираме ново проучване. Докато сладко си приказвахме, мръвките зацвърчаха на скарите и навред се разнесе приятният им аромат. На дългата масата се наредиха салати, сръчно нарязани на тънко мезета, маслинки, кисели краставички и всякакви други вкусотийки. Започнаха да се леят и алкохолни напитки от всякакъв вид, род и градус…, Абе на кой каквото му е на сърце и дуща…Празник е това все пак, не е шега работа… Така в един момент настъпи и официалната част. Аз като председател вдигнах тост, казах няколко думи и заедно с Цецко и Герасим прочетохме поздравителните адреси. Връчих грамоти на заслужилите Иво Тачев и Герасим Леков. Също и благодарствени писма на Коко Ланджев за цялостният му принос към клуба и на хижарите Маргаритка и Славчо Георгиеви, в знак на благодарност за тяхното гостоприемство и топло отношение, с което направиха незабравим нашият празник. Тъй като, за съжаление, Коко не успя да дойде, Герасим го прие от негово име и пое ангажимента да му го предаде лично при първа възможност. След тези официалности запалихме свещите на празничните торти и с тържествен гръм изхвърчаха тапите от гърлата на шампанското. Така купона продължи, чак да ранните зори…
Небето в неделното утро обаче ни посрещна доста навъсено. Плътни сиви облаци го бяха превзели и постепенно започнаха да изсипват своето съдържание. Първоначално започна да вали лекичко, но бързо дъждът плисна като из ведро. Прогнозата за времето вещаеше положението да остане такова през целия ден…Уви, явно днес нямаше да има пещерни приключения. Нищо де, и без това бяхме изтощени от празнуването. Затова всеки, който се събудеше си наливаше от кафето, което отново Крис бе приготвил и закусваше от вкусните хижарски пържени филийки, богато гарнирани със сирене и малиново сладко. Поговорихме си, споделихме идеи за бъдещите ни „творчески планове“ и започнахме лека-полека да отпътуваме към домовете си. Така в моите очи, общо взето премина нашето честване и сега не ни остава нищо друго, освен да извършваме нови и нови подземни подвизи и да чакаме следващият юбилей, който отново да отпразнуваме заедно.
За мераклиите оставям линк, към по-подробно описание за достигане до хоризонт 1280м. на мина „Издремец“, както и до пещера „Венеца“, което изготвих след посещението ни през 2023г.: Цъкни тук!
Ето и снимки от празника и посетените пещери:
