Отново посетихме „Камбаната“ и „Козичката“ при село Церово, но този път с Дани.
На 02-ри октомври 2024-та година, с Даниел Колев бяхме свободни следобед и определено ни се щеше да посетим някоя дупка. Тя обаче трябваше да бъде някъде по-близо в района, понеже нямаше да ни стигне времето за някоя по-далечна. Все пак денят вече осезателно бе започнал да намалява. И така взехме да умуваме по въпроса… Изведнъж Дани се сети, че съм му разказвал за една интересна пропаст в село Церово, на която миналата година сме ходили заедно с Юлиян Димитров. Веднага се сетих, че става въпрос за пропастната пещера "Камбаната" с БФСп № 0199. След като му казах името и, Данката потвърди, че става въпрос за същата и предложи да идем на нея. Хем да я разгледа, хем пък и да усъвършенства уменията си в екипирането, а и да трупа опит. Съгласих се и от своя стана му предложих, ако се справим бързо, след това да го заведа да разгледа и една красива хоризонтална пещера, носеща името "Козичката" с БФСп № 0200. Готово, значи решено. Отиваме на тях. Без да губим време стегнахме багажа и го разпределихме в две прониквачни торби. Качихме се в колата и тръгнахме към Церово. Тъй, като вече съм ви разказвал за тези две дупки на дълго и на широко, сега няма отново да ви губя времето с разни подробности. Качихме се по черният път до местност „Викалото“ и там оставихме колата под дебелата сянка на едно голямо дърво. Въпреки, че бе октомври, под обедното слънце не се траеше от жега. Дупките бяха наблизо и за да не носим излишен товар, направо се предрешихме в пещерните одежди. Вече готови, метнахме по една прониквачна торба на гръб и тръгнахме. Минахме през самото „Викалото“ и се спряхме за миг, та да се насладим на чудната гледка, която се открива. След това се спуснахме от дясната му страна и за около пет минутки бяхме пред входа на „Камбаната“. Обадих се по телефона на съпругата ми Стефани Карлова, която отново ни бе дежурна контрола. Казах и кога очакваме да излезем и, че ще и се обадим преди да влезем във втората дупка. Когато приключих разговорът, се намъкнахме в „джаджите“, Дани грабна прониквачката, с предварително приготвеният за екипирането инвентар и се шмугна през тесният отвор. Аз потънах в пещерния мрак веднага след него, за да мога да му казвам какво следва и как съм го екипирал предишният път. А също и ако у него възникнат някакви спонтанни въпроси или пък има нужда от някаква помощ, да съм наблизо. Той се справяше умело със задачата си, и така неусетно преодоляхме първото прагче, леко наклонената галерия, а след нея и първият отвес. Дани хареса доста просторната и висока зала в чието дъно се намирахме и добави, че след този тесен вход, определено не бе очаквал такова разширение. Принади също и, че дупката му се струва интересна и пристъпихме, към относително тесният хоризонтален участък, в чиито край бе и вторият отвес. Този път, за разлика от предишният, решихме да отделим първият отвес от тази втора част на дупката и Дани направи едно закрепване, с лентова примка на естествена опора, в залата. След това, залазихме през хоризонталната галерия. На средата и свърши 40 метровото въже и Дани снади, към краят му следващото 30 метрово. Стигна до началото на отвеса, екипира го на естествени опори и се пусна до дъното му. Извика ми „свободно“ и аз го последвах. Долу разгледахме набързо малката блокажна зала, където бе и краят на дупката. Дани искаше и да разекипира, та за това аз драснах нагоре по въжето. Докато се изкачвах нагоре, той ми извика, че сега, докато ме гледа как вися в този конусовиден отвес, напълно е разбрал защо дупката бе кръстена „Камбаната“. Изкачих се, извиках му „свободно“ и пропълзях през тесният проход в залата. След малко и Дани дойде и започна да събира току-що разекипираното въже и примките в торбата. Аз пък реших, докато развали и закрепването в залата, пак да пробвам да мина през тесняка под първият отвес. Нали миналият път не ни пусна с Юли. Свалих „джаджите“ и отново последва цяла канонада от опити от всякакви положения. Въпреки, че към момента съм с 10-тина килограма по-лек от миналата година, те пак си останаха безуспешни. Явно и този път очите ми нямаше да зърнат малката заличка и възходящият комин в краят и, които този тесняк така усърдно пазеше. Дани, бидейки малко по-едричък от мен реши, хич и да не се опитва. Каза ми, че по-добре е да излизаме и да имаме време спокойно да видим и другата пещера, вместо да го пилеем с явно невъзможни за нас неща. Признах му, че за жалост е прав, нахлузих отново „джаджите“ и един по един изкачихме отвеса. Преминах през галерията и го изчаках малко преди входа, точно под прага. След, като дойде, аз излязох на дневна светлина, а след 5 минутки и той се присъедини към мен. Бяхме се справили за около два часа и десетина минутки при условие, че отиде бая време за снимане из дупката. Свалихме си комплектите и заедно прибрахме багажа в прониквачките. Поздравих го, тъй като се справи много добре с екипирането и понеже имахме още време преди да се стъмни, се насочихме към „Козичката“. Докато вървяхме, звъннах по телефона на Стефи. Казах и, че всичко е преминало нормално и новият контролен час, за втората дупка. С нея се справихме за около 40-тина минутки, като подробно разгледахме скритите в нея красоти и също заснехме по някоя и друга снимка. Излязохме и позвънях на Стефи, че се прибираме. Слънцето таман се скриваше зад баира и за това, без да губим време се изкачихме до колата. Преоблякохме се в чистите дрехи и тръгнахме доволни към Гара Бов. Таман стигнахме вкъщи и се здрачи. Прибрахме инвентара и понеже „Камбаната“, за разлика от миналата година, сега бе изключително суха и много прашна, си отворихме по една хладна биричка. Тя определено дойде като балсам за пресъхналите ни и задръстени с прахоляк гърла. Е, услади ни се и докато разказвахме на Стефи как сме си прекарали, цапнахме по още една.
Ето ги и снимките, които заснехме:
От „Камбаната“ :
