Разказ за посещението ни в пропастната пещера"Моровица" с БФСп № 0413, намираща се в землището на Тетевенското село Гложене.
В късният следобед на 04-ти октомври 2024-та година, Валери Петров – „Док“, ми се обади по телефона. Предложи ми, ако съм свободен в неделята, на 6-ти, да организираме едно посещение на пропастната пещера „Моровица“. С радост се съгласих, понеже в момента бях в отпуск, а и майка ми бе „на линия“ за да помага на съпругата ми Стефани Карлова в грижите за малката ни дъщеричка Симона. Чух се по телефона с Юлиян Димитров и Даниел Колев, и за щастие те също се оказаха свободни и решиха да се включат в начинанието. За жалост обаче, всички останали бяха заети. Нищо де, все пак четирима човека сме една прекрасна група за проникване в пропастна пещера. Както се казва, нито сме много, нито сме малко, ами сме си направо таман. Веднага проверих в приложението за „Android“ „BGCaves“, каква информация е публикувана за тази дупка. Там прочетох, че същата се намира в землището на село Гложене, на около 2.1 километра от Гложенския манастир, в местността „Моров рът“. Също така, че общата и дължина е 3250 метра, че положителната денивелация от входа и е 17, а отрицателната 105 метра. Бяха публикувани и GPS координатите на входът и: 42.9649000 24.1799000. Но дори и да не бяха, Док знаеше къде е. Пък и каза, че до нея води маркирана с табели пътека, която започва от паркинга на манастира. За съжаление обаче техническо описание липсваше, а Док бе позабравил точно какъв инвентар ще ни е необходим за екипирането и, понеже последното му посещение е било преди около седем години. След проведен разговор с Вихрен Петков обаче, Док ми съобщи, че трябва да подготвя едно 30, едно 70 метрово въже, 6 планки, 6 лентови примки и 12 карабинера.
На другият ден, отново се чухме по телефона и се разбрахме в неделята Аз, Дани и Юли, да тръгнем от Гара Бов около 06:00 часа. Да минем да вземем Док от село Долна Кремена и около 09:00 часа да сме на паркинга на манастира. Слязох в помещението, където съхраняваме инвентара и набързо подготвих нужното. Обаче, ей така за всеки случай, прибавих в прониквачната торба и още две планки, две примки, четири карабинера и един 15-тина метров прусек 9мм. Сложих си и „джаджите“ и пещерните одежди в раницата, като приготвих и тези на Дани и Юли, тъй като и двамата бяха заети. Натоварих всичко в колата и зачаках неделното утро.
То настъпи толкова бързо, че направо не ми се ставаше от топлото легло… Все пак станах неохотно, оправих се и излязох. Юли и Дани вече ме чакаха, а навън все още бе тъмно и необичайно мокро. Явно през нощта бе валяло. Небето бе доста облачно, а в своята прогноза, синоптиците ни обещаваха за днес обилни валежи от дъжд, и то в цялата страна. Това обаче никак не ни уплаши. Не сме от захар, та да се разтопим, а пък си бяхме взели и водоустойчивите якета. Натоварихме се в колата и тръгнахме. Взехме Док на време, както бе по план и продължихме към целта. Попътно се отбихме в едно магазинче в град Роман, където се снабдихме с необходимите ни хранителни припаси. Около девет без десетина пристигнахме на паркинга на манастира. Навсякъде бе гъста мъгла и обилна влага от изсипалия се през нощта дъжд. Нарамихме багажа и тръгнахме. Маршрутът започваше от един метален портал, намиращ се в дясно от нас. Минахме през него и продължихме по добър, но доста кален черен път. Той вървеше през красива широколистна гора, пълна с гъби. След около 1.2 километра, които извървяхме за около 20-тина минутки, изоставихме пътя и продължихме по тясна пътечка. Тя отначало се спускаше леко и постепенно по склона, а на едно място даже леко взе и да се изкачва. Стигнахме до едни масички и районът взе да става скалист. Пътеката рязко започна да се спуска стръмно надолу, направи десен завой покрай една висока скала и се озовахме пред внушителният вход на пещерата. Метнахме багажа и седнахме да си починем от прехода. Бе ни отнел общо около 40-тина минутки. Пийнахме вода, отморихме и решихме, че е време да влизаме. Обадихме се на Вихрен, тъй като ни бе дежурна контрола и потънахме в пещерният мрак. След около 50-тина метра, на първият разклон се преоблякохме в пещерните одежди и нахлузихме джаджите. Скатахме багажа в една дупка между камъните във късото възходящо разклонение, нарамихме прониквачките и продължихме навътре. След 50-тина метра преминахме покрай „спалното“ и продължихме още около 60 метра навътре. Стигнахме до място, където галерията рязко завива наляво и се снишава до около метър и половина. Док каза, че някъде тук, трябва да се изкачим на горен етаж, който ще ни отведе до отвеса. Док, Дани и Аз започнахме търсенето, а Юли остана долу за да чака да екипираме, понеже китката доста го болеше. И така… А нагоре, а надолу. Ха насам, ха натам. Дали от тук, абе май сме от там… В крайна сметка открихме правилният път. Интересното бе, че бяхме взели 30 метровото въже именно за това изкачване, като планът бе Док да се качи „на класика“ и да го екипира, а в крайна сметка успяхме така да го заобиколим, че нямаше нужда от екипиране. Но заради китката на Юли го екипирахме и той се изкачи при нас с останалият инвентар. От тук натам обаче галерията не бе моноканална, а общо взето бе като особено надупчено швейцарско сирене… След нова порция лутане и използване на 15 метровият прусек, успяхме да открием верният път и се озовахме точно пред отвеса, водещ към двете галерии на долният етаж. Според казаното от Вихрен, той бе с дълбочина минус 57 метра. Понеже честта да екипирам се падаше на мен, грабнах прониквачката, закачих я за майона и се захванах със задачата. На един спит поставих планка и щракнах началото на въжето в нея с един карабинер. Осигурих се на него и се придвижих към началото на отвеса. Точно над него организирах ново У-образно закрепване, с лентови примки на два срещуположни спита и се спуснах надолу. Когато отвеса направи чупка и въжето взе да трие, съзрях два спита. Направих на тях, с една по дълга лентова примка следващото прехвърляне, което отново бе У-образно и. Извиках „свободно“ и продължих надолу. Изведнъж отвеса попадна в силно наклонена зала. В дъното и галерията продължаваше през едно стеснение. Тук обаче въжето взе да дърпа силно наляво и силно да трие. Забелязах, че в стената, точно на завоя, има забит един стар и ръждясал вече клин. Вихрен бе споменал нещо за отклонител и понеже наоколо нямаше други опори, явно трябваше да му се доверя. Щракнах в ухото му един карабинер, а в него една къса лентова примка, която закачих за въжето с друг карабинер. На около два метра и половина по надолу, след като стъпих на наклоненият под, забелязах друг спит. Направих едно прехвърляне в него и продължих натам. В края на залата имаше вертикален праг дълбок около два метра и отново спит. И тук организирах едно закрепване и се спуснах на дъното му. Това бе дъното на отвеса и от тук започваха двете срещуположни галерии. Точно на кръстопътя, някой талантлив пещерняк, бе изваял от пещерната кал една много интересна фигурка. След мен бързо се спуснаха Дани, Юлката и накрая Док. Времето бе напреднало и без да го губим напразно се впуснахме да разглеждаме, какви красоти се крият на този етаж на пещерата. Първо обходихме дясната галерия, а след това и лявата, която ни се стори по-дългата и по-красива от двата. Тя завършваше с непреодолимо за човека стеснение, което някой бе опитал да разшири. През него се забелязваше, че галерията от другата му страна се разширява и е обкичена с „живи“ образувания. А това определено си е рядкост за тази пещера. Въпреки, че съзряхме множество красиви такива, те масово бяха изсъхнали и започнали да изветряват. Беше време да излизаме и се да насочихме към отвеса. Нагоре пръв тръгна Дани, след него Аз, после Юли и накрая Док, за да разекипира. Сега бе лесно. Пътят към изхода вече ни бе познат и бързо стигнахме до него, като по пътя си разекипирахме прусека и 30-метровото въже. Навън времето бе все така влажно, но сега мъглата леко се бе поразредила. Обадихме се на Вихрен, за да му кажем, че всичко е наред. Бързо се преоблякохме в сухите и чисти дрехи, починахме си, хапнахме, пийнахме и тръгнахме към колата. Помните ли стръмно спускащият се завършек на пътеката…ей, сега нагоре бая ни задъха. Човек, като е изморен, пък и се е наял, хич не му се катерят баири и то натоварен като магаре… Добрахме се до пътя и там стана доста по-поносимо. Док и Дани даже се впуснаха в бране на гъби, обаче изведнъж заваля силно и поохлади ентусиазмът им. Мъглата почти се бе вдигнала и най-после съзряхме величественият Гложенски манастир, който бе кацнал гордо върху скалите. Въпреки, че валеше и вече отиваше към 18:00 часа, все пак решихме да го посетим. Оставихме багажа в колата и се запътихме към него. За наше щастие, бе отворен и успяхме да запалим по свещичка за здраве. След, като го разгледахме, се качихме в колата и доволни поехме към Долна Кремена, където оставихме Док, а след това и към Гара Бов. Като си пристигнахме, седнахме заедно да хапнем и да пием по бира, разказвайки въодушевено на Стефи за интересната „Моровица“.
На другата сутрин с Дани бяхме почивка и заедно изпрахме и изчистихме инвентара… Едно доста неприятно и досадно занимание, което обаче е изключително важно и направо задължително!
Ето ги и снимките, които заснехме:
