„Каменната стража на Оплетня“
или
разказ за изваяните от природата скални скулптури, носещи чудните имена „Нивишката кукла“, „Комините“ и „Кръста“.
Още от ранни зори птиците пееха жизнерадостно своите песни, което ми подсказваше, че зараждащият се 18-ти февруари ще бъде един наистина хубав зимен ден. Лека –полека, както се полага, слънцето се показа изад хоризонта и започна весело да разпръсква, макар и все още доста слабо, топлите си лъчи. Постепенно набра сила и се възцари насред изключително синьото небе, каквото човек може да види само през зимните месеци. Тук-таме се забелязваше и по някое пухкаво бяло облаче, ей така за разкош. Оказа се, че ранобудните песнопойци не са ме излъгали и денят наистина бе прекрасен. Необикновено приятен, слънчев и снежен ден, от тези които напоследък майката природа доста рядко ни предоставя. Прецених, че такова нещо не е за изпускане и след, като помогнах на съпругата си в отмятането на домашните задължения и разбира се с благословията и, в ранният следобед реших да се впусна в един кратък планиски преход над свогенското село Оплетня. Метнах се на колата и от Гара Бов, където живеем, за има-няма двадесетина минутки, пристигнах в също така китното и живописно планинско селце. Името си, поне според авторите на популярнят сборник от 1930 година озаглавен „Българското село“, то е получило от лъкатушната и непроходима едноименна балканска местност. Неговите жители всъщност са на малко по-друго мнение и твърдят, че името произлиза от начинът на изграждане на къщите в онези времена, които са били оплетени от лескови пръчки. А пък според една легенда, която разказват старите хора от селото, името му е дошло от тъмните векове на робството, когато за наказание, турци оплели косите на една непокорна мома за най-голямото дърво. Докато се чудех и се маех, кое от трите е най-правдоподобно, стигнах до полянката пред нашумелият напоследък къмпинг, носещ същото име. Тук оставих колата и поех нагоре пеша по черният път, виещ се покрай реката, която според мен носи събирателното име „Оплетненска река“, тъй като преминава през самото село и се образува от двете сливащи се малко по- нагоре рекички зовящи се „Бела вода“ и „Слана вода“. Целта, към която с охота се бях запътил, бяха група интересни скални образувания, явяващи се повърхностни карстови форми, наречени скални пирамиди, кули или, както местните се изразяват кукли. За въпросните бях разбрал съвсем наскоро, буквално преди няколко дни, при една наша семейна разходка в района. Същите са част от многобройните такива, красящи околностите на селото и които някои дори наричат с общото название „Оплетненските игли“. Природата, в тандем с времето, в двата му аспекта, са изваяли тези красиви карстови форми във варовиковите скали, посредством геологическите процеси, подпомогнати от корозията, представляваща разтваряне на скалите от дъждовната вода и снега, а също и от ерозията, движена от вятъра и температурните амплитуди. Следвайки пътя и маркировката за екопътека „Слана вода - Козя вода“, преминах през така наречената и внушителна „Каменна река“, показваща нагледно колко буйни и силни могат да бъдат водите в пролетните месеци, а също и покрай изворът наречен „Гецовски кладенец“. Така неусетно отлетяха има-няма 35 минутки и достинах до беседката с информационната табела, от която миналата семица със съпругата ми бяхме научили за тези красоти. А ето и какво ни разказва тя: „Нивишката кукла“ и „Комините“ са мистериозни скални образувания, които се намират над село Оплетня. Известни са със своята необичайна форма и се считат за естествени феномени, възникнали в резултат на ерозията и геологическите процеси. „Нивишката кукла“ е като огромна каменна кукла, а „Комините“ са високи стълбове или кули от скали, които се издигат над местноста. Една от легендите, свързани с „Нивишката кукла“, ни разказва за изгубена девойка, като според преданието, в древността село Оплетня било неин дом. Тя била красива и добродетелна, но била принудена да се жертва, за да спаси своето село от бедствие или нападение. „Нивишката кукла“ е и мястото от което извира река „Бела вода“, която от столетия не е пресъхвала. Според сказанието, след като се превърнала в каменна кукла, девойката оставила след себе си вечен знак за своята жертва и преданост. И така, за тази каменна фигура, известна като „Нивишката кукла“ се вярва, че тя неизменно пази селото и неговите жители. Разбира се, има и легенда свързана с „Комините“, както и „Кръста“ над тях за защита на селото от зли сили. Според това предание, „Кръстът“ е поставен над „Комините“, като символ за защита и благословение на местното население. Вярва се, че този кръст има мистична сила и помага да се запази селото от бедствия и различни беди. Друга легенда пък е обвързана с християнската традиция и символиката на кръста. В нея се разказва, че „Кръстът“ над „Комините“ е свещен символ, който е поставен там от монаси или свещеници още в древността, като част от религиозни обреди или защитни ритуали. По този начин „Кръстът“ може да се свърже с вярата и духовната защита на местната общност. Наоколо съществуват и още множество скални образувания, носители на мистични легенди и личности, пребивавали на територията на с. Оплетня и изобщо из дивният и величествен “Врачански Балкан“.
Тук изоставих основната пътека и поех по отклоняващата се вляво и спускаща се надолу такава, движеща се към крайната ми цел, която се виждаше доста ясно в далечината. Отново се озовах в каменното и широко корито на реката, пресякох го и продължих нагоре. Пътечката бързо се изгуби из храсталаците и ако исках да зърна тези красоти с очите си, то трябваше образно казано, да „запретна ръкави“, а в деиствителност да ги спусна, за да не изподера ръцете се и да се захвана с „любимото“ ми занимание, а именно завирането из храсталаци, гъсталаци и къпинаци... Една дисциплина, носеща шеговитото и общонародно название „глиганинг“, несъмнено произхождащо, по аналогия, от ежедневието на тези мощни животни, които бих нарекъл едни истински „горски танкове“. Набелязах си уж най-чистият, пряк и безопасен маршрут и запъплих нагоре по стръмният склон. Спомних си за думите на възрастните местни жители, които срещнахме онзи ден, че някога към „Кръста“ водела тясна пътечка но, за съжаление тя отдавна била обрасла, тъй като от години нямало кой да я поддържа. Е, тези хора определено не ни бяха излъгали. Катерейки се право нагоре и минавайки през няколко по-открити части ми се стори, че на два-три пъти пресякох нещо подобно на стара пътечка, но това разбира се, може да са били и просто дивечови пътеки... Както и да е. След около двадесетина минутки, борейки се с храстите, стръмният наклон, неотъпканият сняг и хлъзгавите скални участъци, се добрах да така лелеяното място. Тук е моментът да ви кажа, че още от първият миг в който го зърнах и се огледах наоколо осъзнах, че всяко едно усилие си е заслужавало напълно. Неусетно от мен отлетяха умората, жаждата породена от стръмното изкачване, сивотата на ежедневието и всякакви житейски проблеми. Просто стоях и се наслаждавах, и то с всичките си сетива, на тази спиращата дъха гледка, откриваща се навред около мен. Точно пред мен бяха скалните кукли, напомнящи кулите на средновековен замък. На заден план, като вълните на развълнувано море се ширеха околните върхове, а зад мен се извисяваше внушителният скален венец на „Кобилините стени“. Самият и най-високо разположен от формацията скален феномен, изглеждаше досущ като кръст и заедно с околните кули, се извисяваха така гордо, величествено и страховито над заснежените склонове, над шеметните урви и над сгушилото се в ниското селце, че просто създаваха впечатлението за едни каменни стражи, които зорко бдят над него, за да го предпазят от всякакви беди. Определено, с чиста съвест бих казал, че това е едно спиращо дъха, изключително обзорно, живописно, магнетично, а дори и мъничко магично и обвито в местни легенди място. А дали те са истина и ли пък са в резултат на бурното човешко въображение, оставам на вас сами да прецените... Но ако все пак се престрашите и решите и вие да посетите тези причудливи скални образувания и да ги зърнете със собствените си очи, то споделям с вас GPS координатите им: 43.126106 23.451829.
Така неусетно времето напредна, слънцето започна да се крие зад далечните възвишения и дойде време да се прибирам вкъщи. Внимателно и следвайки следите които бях оставил на отиване, се върнах при колата и доволен от видяното, се отправих към дома.
А ето и малко снимки от това магнетично място:
Ако желате, можете да разгледате и всички кадри от тези прекрасни скални феномени, в „Google Photos“, на следният линк: https://photos.app.goo.gl/kD7KjuLsTZN6MCEd6
Автор: Стефан Карлов
Село Гара Бов 2026г.