Каменният съдник и Чешмата на пашата
Мистичните легенди за пещера „Грехомера“ и „Турската чешма“
Има неделни утрини, които просто те канят да излезеш навън. Тази беше точно такава – слънчева, ведра и ухаеща на предстоящо пътешествие. Календарът показваше 1-ви март 2026 година, а Баба Марта ни посрещаше необичайно блага, сякаш бе решила, че няма нужда да показва капризният си характер още от първия ден на своя месец – щеше да има достатъчно време да се развихри и да покаже чепатия си нрав в предстоящите дни. Преди още да сме прекрачили прага, китките ни вече бяха украсени с преплетени бели и червени конци, и ние бяхме готови да уловим всеки слънчев лъч на това ранно пролетно утро. Планът за деня бе начертан в съзнанието ни още от предходната вечер и бе напълно ясен: мистичната пещера „Грехомера“ при село Бърложница и загадъчната „Турска чешма“ в село Бахалин. За „Грехомера“ ни бе разказал нашият приятел Константин Стоичков от пещерен клуб „Хеликтит“ - София, чиито истории винаги успяват да събудят изследователския ни дух. Докато информацията за Турската чешма“ се появи в полезрението ми съвсем случайно, докато една вечер „преравях“ Интернет в търсене на малко познати, но интересни кътчета в района. Сякаш тези две места, толкова различни по характер, сами бяха избрали днешният ден, за да ни разкрият тайните си. Без да губим нито секунда аз, заедно със съпругата ми Стефани и малката ни дъщеричка Симона, се метнахме във верния ни автомобил и поехме натам. Пътят към село Бърложница се виеше през спокойния пейзаж на община Сливница, а утринната светлина обливаше хълмовете, които сякаш се протягаха след зимния си сън. Под изсъхналата трева вече се прокрадваха първите плахи нюанси на зеленото, а въздухът трептеше с онова специфично обещание за нов живот, което само мартенското слънце може да даде. Макар да бяхме чували за „Грехомера“ от Коста, вълнението и чувсвото от личният допир и откривателство бе нещо съвсем друго. Друга бира, както се казва. Пристигайки в селото, водени от известните ни GPS координати на пещерата, бързо се ориентирахме накъде трябва да продължим. По леко кален, но иначе съвсем приличен черен път, който се отклоняваше наляво от асфалтовия малко след центъра, успяхме да достигнем буквално на метри от първата ни цел за деня. Изгасихме двигателя и за момент останахме в тишината, наслаждавайки се на жизнерадостните песни на птиците и веселият ромол на малката рекичка. Същата беше изваяла живописен каньон, в чиито варовикови скали се криеше пещерата, а над нея, като истински страж, бдеше храмът „Св.Петка“ – най-старият в цялата община. Гледката бе наистина красива, а усещането, че се намираме на място с такава мистична и интересна история, ни накара да подходим към входа на „Грехомера“ с още по-голямо вълнение. Мисля, че тук вече е назрял моментът да ви разкажа и малко повече за самата пещера. Тя е заведена в главната картотека на пещерите в България под БФСп № 5818 и се явява единствената известна и картотекирана пещера в землището на селото. Същата е проходна, а общата и дължина е едва 16 метра, при положителна денивелация от входа плюс 7 метра. Води се пропастна пещера, тъй като има проходен и относително лесен за изкачване и слизане вертикален комин. Легендата разказва, че някога, именно в тази пещера се е крила Св.Петка, за да се спаси от преследвачи и противници на християнската вяра. Тоест тя е била намерила убежище в нея, което пък кореспондира и с името на селото. То произлиза от старобългарската дума „брълог“ означаваща скривалище или леговище, а също и кално място. А това ме навежда на мисълта, че е твърде вероятно да е свързано точно с тази пещера. Не е изключено то да е наречено така именно поради факта, че светицата е била намерила скривалище в нея, а пък може би и я е обитавала в някакъв период от живота си. Знае ли човек... Интерес обаче буди и поверието разказано от местните жители, че някога са я използвали за своеобразен "грехомер" за момите и жените от селото, които, за да докажат, че не са грешни, трябвало да излязат през по-тесния вход на пещерата. Тази своеобразна провиралка представлява един естествен скален феномен – пещера, с тесен проход, намиращ се в близост до местната църква, за който се вярва, че дори има и лечебна сила. Точно поради преданието, че на това място се е крила Св. Петка се вярва, че провирането през нея носи сигурен лек срещу всякакви болести. Тоест, тази пещера-провиралка е един от древните тестове за праведност и средство за изцеление в България. На пръв поглед, след като се премине през широкият вход, този тесен и криволичещ нагоре изход, в очите на местните жени е изглеждал направо невъзможно да бъде преминат. Но поверието гласи, че той послушно се разширява сам и пропуска през себе си праведните за да излязат на върха. Явно неслучайно и намиращият се над пещерата местен православен храм носи името “Света Петка”. Това е една от най-старите църкви на територията на община Сливница, като строежът й започва през далечната 1928 година, а бива осветена чак през 1937 година от Екзарх Стефан. През 2009 година храмът е ремонтиран, а в двора му е изградена красива чешма, както и маси с пейки. Между църквата и изхода от провиралката, се намират и три каменни оброчни кръста. Всяка година по случай събора на селото, храмът се изпълва с миряни, дошли за празничната литургия. Всеки смирено запалва свещичка и взема с надежда осветената вода и курбана за здраве. И така, след като ви разказах интересната и история, нека споделя с вас и как преминахме през нея. Още с първите крачки под сводът и, попаднахме в едно сакрално пространство. Веднага след входа, точно под вертикалният комин, ни посрещна малък и скован от дърво иконостас, с няколко икони. Но истинската магия се оказа скрита по-навътре. Продължихме още няколко метра, точно преди галерията да направи своят рязък завой наляво, където погледите ни бяха привлечени от малка естествена ниша в скалата. Там, сред тишината и хладината, бяха подредени още няколко икони и дървен кръст, около които блестяха множество монети, оставени от миряните, с молитва за здраве и изцеление. Това малко олтарче сякаш подготвя посетителя за предстоящото изпитание. Както вече ви споменах, оттук галерията направи рязък завой наляво, стесни се прогресивно и премина в легендарната провиралка-грехомер, дала името на пещерата. И тъй, като най-вероятно не сме грешни, а пък и като пещерняци имаме опит с преминаването през такива места, глътнахме коремите и се изнизахме през игленото ухо, без дори да си нацапаме одеждите. И ето, че с това дойде и времето да се сбогуваме с Бърложница и да се запътим към следващата ни цел – „Турската чешма“ в едно от съседните села, Бахалин. Пътят до там се оказа кратък, но сякаш ни пренесе в друго време. Селото ни посрещна тихо, скътано сред хълмовете и далеч от шума на съвремието. Там, където в днешните времена, за съжаление, къщите и хората са малко, духът на селото ни нашепва интересната си история, свързана с Чешмата на пашата. Преданието разказва, че тя е вдигната като жест на искрена благодарност за върнатото здраве – хаир, който да напомня, че лек за болката винаги има, ако сърцето е чисто. Намерихме я малко в страни от центъра на селото. Тръгнахме по един черен път и след има няма стотина-двеста метра, пред нас изплува снагата на старата чешма. Гледайки масивните и камъни, човек не може да не се удиви. Годините сякаш са я пощадили. Стои там, горда и неподвластна на времето, сякаш обречена да не остарява, за да може да разказва на идните поколения историята си. Паметта на това място ни връща далеч назад, в 1654 година. Легендата разказва за един баща – турски паша, чиято дъщеря за съжаление се разболяла от туберкулоза. В търсене на изцеление, той довел детето си тук, сред чистият въздух и лечебният мед, който местните жители произвеждали от многото диви ябълки, наричани киселици, растящи в околността. Заживели те в селото, а детето всеки ден си хапвало от меда. И чудото се случило – момичето оздравяло, а в знак на безкрайна благодарност към местните хора, които ги приели и им помогнали, пашата вдигнал тази каменна чешма. Върху нея, наред с ислямските символи и то на най-високо и централно място, той поръчал да издълбаят и християнски кръст, като жест на дълбока почит към вярата на българите. Говори се, че именно той дал и името на селото – Баалин, което в превод от турски означава „дупка с мед“. Бал - мед и ин – пещера или дупка. С течение на времето обаче, особено след Освобождението, може би в стремежа името да се разграничи от чисто турското му звучене, към него постепенно се появило едно „х“ и така станало Бахалин. Точно кога е станала тази промяна, историята не е запечатала, но в паметта на местните и до днес името носи полъха на лечебният мед и дивата природа. Старите хора в селото, потомци на някогашните жители, още пазят спомена за онези времена, когато земята е била разделена на синори. И именно по тези граници на нивите са растели огромните диви ябълки, от които работните пчели са събирали прашеца за чудотворния си мед. Те са пазили сянка на отрудените селяни в летните жеги, а листата и плодовете им са обогатявали почвата с ценни хранителни вещества. С идването на ТКЗС-тата обаче, синорите биват заличени, а с тях си отиват и вековните киселици. Днес само тук-там някоя оцеляла ябълка още напомня за някогашния „златен мед“, привличайки пчелите със своя цъфтеж и напомняйки за случилото се преди близо 400 години. Макар синорите отдавна да ги няма, духът на онова време още се усеща в спокойствието на Бахалин и в песента на неговата вода. Преди да потеглим към дома, доволни от деня, се наведохме над старите чучури и отпихме от тях. А водата бе ледено студена, кристално чиста и невероятно пивка – сякаш извираше от самото сърце на историята. С този полъх на свежест потеглихме, отнасяйки със себе си малко от тихата вечност на „Каменния съдник“ и „Чешмата на пашата“...
Ето и малко снимки от този прекрасен ден:
От пещера „Грехомера“ в село Бърложница:
