Разказ за посещението в пещера "Студеница" с БФСп № 1338, намираща се в землището на Искрецката махала „Меча поляна“.
Сигурно си спомняте, че вече ви разказах, как на 28.04.2024 година, заедно с Иво Тачев, посетихме пропастната пещера „Меча дупка“, намираща се в землището на вече бившето село Меча поляна, което понастоящем е махала на Свогенското село Искрец. Та тогава, след като излязохме от „Меча дупка“, се впуснахме в търсенето на входа на наклонената пещера, носеща името „Студеница“, който както ви споменах още тогава, е така да се каже в неизвестност от малко след откриването му от Людмил Тодоров, през вече далечната 1976-та година. За наше щастие, търсенето бе кратко и за около най-много двадесетина минутки, попаднахме на една площадка, точно на горният ръб на скалният венец, където сред храсталаците тъмнееше малкият вход на дупката. Тъй, като за проникването в нея трябваше въже, а ние определено нямахме време да отидем до „Меча дупка“, където бяхме оставили инвентара и отново да се върнем до входа на „Студеница“, тъй като Иво гонеше влак за да се прибере. А и честно казано, хич не ни се обличаха отново калните и влажни гащеризони и сбруи, които преди малко, така старателно бяхме скатали в раниците. За това оставихме проникването за някой друг ден, в необозримото бъдеще. Все пак дупката едва ли щеше да избяга, за разлика от влака за София…
Времето си течеше, а мен не преставаше да ме гложди, какви ли красоти се крият зад малкият вход на „Студеница“, тъй като в публикуваната и в картотеката на БФСп карта, ясно се забелязваха образувания. За съжаление, все не намирах време до отида и да проверя. Не щеш ли, късметът ме споходи съвсем неочаквано на 19-ти юли 2024-та година, тъй като следобеда ми се отвори, така да се каже „свободен прозорец“. Веднага събрах в една прониквачна торба едно тридесет метрово въже, няколко лентови примки с карабинери за тях, един комплект „джаджи“, каската с осветлението и чифт ръкавици. Облякох едни по-стари и подходящи за целта дрехи, метнах се в колата и около 12:30 часа тръгнах от Гара Бов, към махала „Меча поляна“. До село Искрец се добрах за около 25 минутки, но изкачването до „Меча поляна“ въпреки, че е едва шест километра, ми отне още около 35-40 минути, понеже пътят до там е черен, тесен и на места силно каменист. Оставих колата на поляната в края на селото, с GPS координати: 43.0136071 23.2754169, нарамих прониквачката и тръгнах пеша към дупката. Тъй, като вече подробно съм ви разказвал, как се стига до входа на пропастната пещера „Меча дупка“, няма отново да го описвам. Важното тук е, че когато стигнах до основата на скалният венец, вместо да тръгна наляво към „Меча“-та, завих надясно по едва личащата се пътечка изкачваща се до горният му ръб. След, като се изкачих от горната му страна, продължих да вървя по нея. Подминах първите скали, заобиколих един широк и доста стръмен улей и от другата му страна стигнах до пирамидата от камъни, която с Иво бяхме натрупали миналият път, за да ни послужи за ориентир, при следващи посещения. На около пет метра, в дясно от нея, се намираше и площадката, където бе и входът на пещерата. Сверих GPS координатите, които бяхме снели тогава, а именно: 43.0144680 23.2720289. За щастие същите се оказаха точни. Въпреки, че само преди няма и три месеца бяхме окастрили храстите около входа, те отново бяха избуяли, сякаш никой не бе стъпвал тук от години. Метнах прониквачната торба на земята и седнах върху нея, за да си отдъхна за малко, а и да пийна вода. Все пак изкачването от колата до тук си е доста стръмно и гърлото ми бе пресъхнало. Докато си почивах, отново разгледах публикуваните в картотеката на федерацията карта и описание на пещерата, според които тя бе с обща дължина 34 метра и с отрицателна денивелация от входа минус 12 метра. След, като си отпочинах, изчистих отново храсталаците и нахлузих „джаджите“. Взех горният край на въжето от прониквачката и посредством две лентови примки и два карабинера, организирах основно и дублиращо закрепване на дърветата над входа. Закачих се на въжето и се вмъкнах през относително малкият вход, който бе широк, точно колкото да премина пред него, без особени усилия. Тук, тъй като галерията не се спускаше напълно отвесно, а стръмно надолу с наклон навътре, за да не трие въжето, организирах отново с лентова примка и карабинер, още едно междинно закрепване. Направих го на едно „живо“ и достатъчно дебело и здраво, според мен дръвче, израснало на самият отвор, което преди малко бях окастрил. Спуснах се някъде около пет метра по широката силно наклонена галерия и достигнах до завой, след който се откри една наклонена, сравнително голяма и украсена с образувания зала. Тук се откачих от въжето, понеже прецених, че натам то вече няма да ми е нужно. Слязох до най-ниската и точка и обстойно я разгледах.. От сипея, покрай основната скала, се бяха натрупали доста камъни и тук се усещаше съвсем леко въздушно течение. Възможно е, в бъдеще тук да се търси продължение на пещерата. След, това на лакти и колене, преминах през едно дълго около два метра хоризонтално проходче, подир което галерията се изкачваше стръмно нагоре около 5-6 метра. Тук тя бе широка точно колкото да премина и да се изкача „на класика“ до най-високата и точка. Наляво и надясно постепенно преминаваше в непреодолимо тясна цепнатина. Тук също не липсваха образувания, но за съжаление, както и в залата, те бяха сухи. Това според мен си бе в реда на нещата имайки предвид, че това лято е изпепеляващо горещо и сухо, а дупката е къса и изключително близо до повърхността. Тоест няма как да задържи дълго влагата, но пък най-вероятно през пролетта картината е съвсем различна. Както и да е. След като достигнах края на възходящата галерия, тръгнах обратно към изхода, като на излизане направих доста снимки. Разекипирайки установих, че при бъдещи посещения би било по-удобно използването, вместо на въже, на една десетина метрова алпийска стълбичка. Събрах набързо багажа и по същият и вече добре познат път се спуснах до колата. Малко след като тръгнах, точно преди да изляза от селото, срещнах един човек, с който се заприказвахме и се запознахме. Оказа се, че се казва Петър и към момента е единственият постоянен жител на махалата. Разказах му до къде съм ходил и го запитах, дали случайно знае къде се намира пещера „Мръмката“, която заедно с Дани Колев търсихме няколкократно, и за съжаление безуспешно. За моя радост, той каза, че я знае още от дете и след, като си разменихме телефонните номера, се разбрахме в бъдеще да се чуем и да се разберем кога да ме заведе до входът и. Благодарих му, пожелах му приятен ден и до скоро виждане и тръгнах към вкъщи, където се прибрах около 17:30ч.
Ето и снимките от „Студеница“ :
