Разказ за посещението ни в пещера "Каленска пещ" с БФСп № 1625, намираща се в землището на Мездренското село Горна Кремена.
Още през есента на 2023-та година Валери Петров – „Док“, ни бе предложил да ни заведе да разгледаме изворната пещера „Каленска пещ“. Обаче залисани в други задачи, на това начинание все не му идваше времето. И така, дните се нижеха един след друг, недоловимо преминаваха в месеци и докато се усетим годината се изтъркаля и настъпи новата. За малко да се изтъркаля и тя, без да сме откликнали на поканата на нашия скъп приятел Док, но за щастие това не се случи...
Когато, в началото на месец октомври, заедно с него посетихме пропастната пещера „Моровица“, за която вече ви разказах, се разбрахме да се съберем няколко човека от клуба и в първият удобен момент, най-сетне да я посетим. Оказа се, че в четвъртъка, на 11-ти октомври 2024-та година, Аз, моята съпруга Стефани Карлова, Док, Юлиян Димитров и Сара и Иван Стефанови сме свободни и решихме да организираме нещата. Планът бе, те до отидат още от сутринта и да екипират някоя система, с учебно-тренировъчна цел, на скалите при входа. А ние със Стефи, понеже сме ангажирани в утринните часове, да се присъединим към тях в един малко по-късен етап и тогава заедно да разгледаме дупката. Док ни обясни, че точно до входа на дупката се стига по черен път и, че е обсъдил посещението ни с местният кмет, който е дал благословията си. Въпреки, че според Цветан Остромски дупката не е забранена за посещение, все пак е водоизточник и е добре преди проникване в нея, то да бъде съгласувано с кмета. Е, значи всичко е точно. Стегнахме багажа и зачакахме уреченият ден.
Той дойде бързо и около 10:30ч. сутринта Юли, Иван и Сара поеха към Док, а оттам към дупката. Към 14:00ч., след като бабите поеха грижите за нашата дъщеричка Симона, ние със Стефи също тръгнахме към тях. Докато пътуваме натам, ще ви разкажа какво прочетох в картотеката на БФСп за „Каленската пещ“. И така, намира се в землището на Мездренското село Горна Кремена, в местност „Пещта“. Позната е на местното население и с имената „Диненица“ и „Пещта“. Тя е изворна пещера, с обща дължина 810 метра и положителна денивелация от входа 19 метра. Богата е на вторични образувания, чиито цвят варира от млечно-бял до тъмно-кафяв. GPS координатите на входът и са: 43.2215000 23.7474000. А същият се намира на около 455 метра надморска височина. В книгата „От Искър до Огоста“, написана от Богдан Николов, пък прочетох, че: „В един османски документ от средата на XV-ти век са вписани като ленни владения село Кремена – и зир и Село Кремена- и баля /Горна и Долна Кремена/. Във вековете на робството поради чумни епидемии, бедствия и липса на обществена сигурност горнокременчани са живеели временно в пещерата „Диненица“ /“Каленска пещ“/…“ И ето, че докато ви разказвам, неусетно пристигнахме в района на село Горна Кремена. Тук, от асфалтовият път водещ към каменните кариери, се отбихме в дясно. Водени от GPS-а, а също и от ценните напътствия на Док, които предварително ни бе дал, изоставихме „белият“ и поехме по „черения“ път. Тук ще упомена, че координатите на неговото начало са: 43.2066939 23.7334205. След около 230 метра пътят се раздели на две и ние тръгнахме по дясното разклонение. Оттук ни оставаха още около 2.5 км. Пътят постепенно взе да губи денивелация и изведнъж рязко се спусна до нивото на най-ниската част на дерето, по което течаха водите извиращи от дупката. Изведнъж обаче, пътят стана силно обрасъл в гъсти храсталаци. Въпреки, че автомобилът ни е боядисан с устойчивата на надраскване боя „Raptor“, то сърцето ми се сви и устата ми пресъхна, чувайки ужасните стържещи звуци от триенето му в клоните. Постепенно преминахме през две големи кални локви, доста камънаци и на няколко пъти пресякохме потока. Пътят взе леко да се изкачва и изведнъж съзряхме внушителният вход на пещерата. Влязохме в обширното му предверие и паркирахме пред джипа на Юли, с който останалите бяха дошли. Заварихме ги да тренират и да усъвършенстват своите умения по ТЕВ. Док бе изградил един алпийски парапет в една удобна за целта странична галерия, точно при малкият вход на дупката. И така, Юли, Иван и Сара поетапно го преминаваха ту от ляво на дясно, ту на обратно. Включихме се и ние и докато се пендечихме, Док пусна и една алпийска стълба от малкият вход, та да видят младите ни членове, що е то и става ли тя за придвижване. Така, един след друг и се „порадвахме“ и в двете посоки. Жалко, че силно изветрената, напукана и нестабилна скала около входа на пещерата, не позволява да се екипират по-високи и интересни системи за тренировка. Времето обаче ни притискаше и вече бе време да слагаме пещерните одежди и да разгледаме дупката. Понеже, тя има цели три сифона, а ние все пак не сме пещерни водолази, планираната разходката ще бъде до първият сифон. Преоблякохме се и водени от Док, хлътнахме в пещерният мрак. Вървяхме по галерията, а навътре ни водеше протичащата през нея река. Светлината от челниците ни прогонваше тъмнината около нас и това ни позволяваше да се насладим на красивите образувания, с които бе обкичена галерията. За да пазим водата от излишно размътване, стриктно се придържахме към, така да се каже, отъпканият маршрут. Той ту вървеше от едната страна, ту преминаваше от другата, ту се изкачваше, ту слизаше. На места обаче неминуемо преминаваше и през самият воден поток. Придвижвахме се изцяло „на класика“, като никъде не ни се наложи да използваме 15-метровият прусек, който носехме със себе си, ей така за всеки случай. Захласнати от тези чудни творения, изваяни от майката природа, неусетно изминахме 520-те метра и достигнахме до първият сифон. От тук се изкачихме и разгледахме красивото горното етажче, снимахме се, и след това поехме към изхода. Когато излязохме, навън вече бе тъмно… Преоблякохме се в чистите дрешки, събрахме багажа, натоварихме се по колите и дружно се запътихме към село Долна Кремена, понеже Док ни бе поканил на вечеря в домът му. Там всички бързо се разшетахме… нарязаха се салати и тънки мезета, разгоря се огнището, а върху събралата се жар зацвърчаха сочни наденици и суджуци. По чашите се разля пивка домашна сливова ракийка, с която Док се похвали, че е сътворена без дори прашинка добавена захар…Тоест, това не бе ракия, а чудодеен еликсир… Както се досещате последваха не една наздравици, а покрай тях много смях и сладки приказки… Еххх, само аз не можах да се насладя на този нектар на боговете… Слушах другите, как го възхваляват и гледах, как си го пийват с огромно удоволствие и само преглъщах на сухо. Е, нямаше как, със Стефи трябваше да се прибираме към вкъщи и респективно аз да шофирам… Както е казал великият Йордан Йовков “…колко мъка има по този свят…“. Както и да е, ние си отпътувахме с прискърбие, а другите останаха да пренощуват при Док тъй като, на другият ден, след като се наспят добре, бяха решили да посетят близката пещера зовяща се „Цаконишки печ“.
Ето ги и снимките, които заснехме:
