На разходка до скално образувание „Вулвата“, намиращо се в землището на кюстендилското село Вуково.
В облачната, мрачна и влажна сряда, на 05-ти ноември 2025-та година, времето създаваше впечатление, че всеки момент от стоманено сивото небе, ще започне да се сипе сняг. Но не от онзи пухкавият, на едри парцали, а от ситният и падащ нарядко, за който народа казва, че вали „на сила“. Това обаче си оставаше само едно неприятно чувство, защото температурите гравитираха около 10-те градуса и снеговалежа бе просто мисията невъзможна. И именно насред тази надвиснала над небосвода вездесъща и потискаща сивотия, нас не ни свърташе из къщи... Така, заедно със съпругата ми Стефани и малката ни дъщеричка Симона, решихме да се разведрим, като си направим една разходка до скално образувание „Вулвата“, което от отдавна си бяхме набелязали за посещение. Това ни ободри и без да губим излишно време, ентусиазирано събрахме най-необходимото, метнахме се в колата и отпрашихме към кюстендилското село Вуково. От Гара Бов, пътят до там ни отне около два часа. Преди обаче да се насочим към скалният феномен, хвърлихме по един поглед на двата средновековни храма, носещи имената на Св.Никола и Св.Петка, като същите се оказаха доста впечатляващи. След това се насочихме към центъра на селото и спряхме колата до църквата "Възнесение Господне". Точно срещу нея, до една красива бяла чешма с корито, украсена с две огромни делви съзряхме един възрастен местен жител. Веднага се заговорихме с него и го попитахме за пътя, водещ до „Вулвата“. Той набързо ни го разясни и ни разказа, че на времето всички са наричали тази причудлива скала „Яребичин камик“. В последствие обаче, дали заради някои зевзеци от селото, започнали шеговито да и казват „Пича дупка“ или „Пичата дупка“. А в днешни времена, явно за да посмекчат и избегнат това неприлично и вулгарно прозвище, я прекръстили с далеч по-приемливите наименования „Утробата“ или „Вулвата“. Също така ни обясни, че старото име на селото е било "Вакаво", което означавало църковно място. За това свидетелствали средновековните параклиси "Св.Никола" и "Св.Петка", а също и параклисът с оброчно място "Св.Спас", покрай който трябва да минем на път за скалата, както и църквата "Възнесение Господне", до която се намираме. Казахме му, че вече сме разгледали двата храма датиращи от 16-ти век, и че те наистина са ни харесали. Благодарихме му за ценната информация, пожелахме му приятен ден и следвайки инструкциите му, тръгнахме към целта. Е, по между другото видяхме, че има и доста табелки, сочещи натам, но пък как иначе щяхме да научим всички тези интересни неща, ако не го бяхме заговорили? Въпреки, че черният път изкачващ се от центъра на Вуково, към малкият параклис „Св.Спас“ бе доста мокър, определено бе добре поддържан и леко каменист, та с лекота успяхме да се доберем до него с колата. Но малко преди храма, забелязахме, че надясно се отделя друг и маркиран с табелка път. Паркирахме до един доста фотогеничен вековен дъб, хвърлихме бърз поглед на параклисчето и поехме пеша надолу, като ни направи впечатление, че по камъните има жълто-бяла лентова маркировка. Само след има-няма 230 метра, водени от маркировката, направихме 90 градусов завой и след 2-3 минутки каменистата и постепенно губеща денивелация пътека, ни заведе до „Вулвата“. И ето на, че най-сетне пред нас бе този интересен скален феномен, представляващ къса проходна пещера, която поради интересната си форма, наподобява женска утроба. Заради разположението на входът и, а именно юг – югоизток, при определени условия слънчевата светлина най-вероятно прониква през отворът и лъчите докосват заседналия в дъното на процепа камък, като по този начин символично го „оплождат“. Явно по този начин, в това древно тракийско светилище, са се случвали космогенни и сакрални процеси, имащи за цел да приключат старото и да формират едно ново начало. Животворните лъчи на Слънцето са оплождали Богинята Майка, като са задавали потенцията за новото раждане и по този начин са обещавали завръщането на небесното светило, даващо така нужната за съществуването на човека светлина и топлина, а оттам и плодородието на земята. Представихме си, как на това място, в древността, се е пресъздавал архаичният модел на вечно умиращото и раждащо се Слънце, като по този начин неизменно се е затвърждавал древният човешки стремеж, към безсмъртие. След, като разгледахме по-подробно, забелязахме, че точно на върха на скалата, някой е поставил дървен християнски кръст, а също и в едно разклонение, намиращо се в ляво от централната и ос. Този факт, според нас, се явява типичен пример за култова приемственост. Това, разбира се, съвсем не е учудващо, защото е често срещано явление по нашите земи. Върху тракийските светилища, които са били използвани като места за поклонение, в по-късните епохи са възниквали християнски поклоннически обекти. Така, населението, което е свикнало, с тези свети места, след приемането на християнството, като една нова религия, ги е приспособявало и продължавало да ги използва, започвайки да провежда на тях новите си религиозни практики, вярвания и ритуали. Разглеждайки самата скала по-подробно установихме, че същата е доста ронлива и човек, трябва да си има едно на ум и да бъде внимателен при посещението и. Е, разбира се, по навик, снех и GPS координатите и: 42.189433 22.977825. Тук искам да спомена, че нашият приятел Константин Стоичков от П.К."Хеликтит"-София, преди известно време ни разказа, че през 2019-та година, заедно с Александър Градинаров дори са я картирали, от което е станало ясно, че същата е с обща дължина 9 метра и положителна денивелация + 6 метра. С разрешението на Коста, за което му благодаря, публикувам въпросната карта, за да може да се придобие възможно най-добра представа за това древно култово място. Ето я и нея:
За да се придобие добра престава и за пътят, водещ до нея, както и за местоположението и, добавям също и една схема, която съм съставил:
Когато привършихме с огледа, се върнахме до колата, по същият път и доволни от видяното, се прибрахме у дома.
Ето и малко снимки от този интересен, пък макар и мрачен, студен ноемврийски ден:
Още веднъж, изказвам сърдечни благодарности на Константин Стоичков за предоставената карта, както и за разрешението да я публикувам в настоящият разказ.
Автор: Стефан Карлов