Да си спомним за първопроходците

71 години от изкачването на Мальовица


Утре се навършват 71 години от първото изкачване на северната стена на Мальовица от Константин Саваджиев и Георги Стоименов.
Позволих си да копирам от climbing guide (http://www.climbingguidebg.com/modules.php?op=modload&name=News&file=art...) автентичен разказ за времето, когато е имало клинове от дърво.
Приятно четене.
===================
Изкачването на Северната стена на вр. Мальовица в първата половина на миналия век е представлявало истинско предизвикателство за най-добрите ни алпинисти по онова време. Публикуваме автентичен разказ на покойния вече Константин Саваджиев за подготовката, стила на извършване и самото изкачване през лятото на 1938 г.**

ИЗКАЧВАНЕТО СЕВЕРНАТА СТЕНА НА В. “МАЛЬОВИЦА”

Истинският дух презира вървежа
по утъпканите и удобни пътища.
Л. фон Ранке

Северната стена на рилския връх “ Мальовица” – 2731 м има формата на триъгълник с една отвесна стена, висока около 200 – 220 метра. Тая именно стена, считана за непристъпна, както от нашите алпийски среди, така и от многобройните представители на чуждите алпийски клубове, будеше интерес у нашите планинари.
Непристъпният и страшен, забулен почти винаги в мъгли връх, мамеше непрестанно неспокойния дух на смелия български планинар.
Четири-петгодишните опити за завладяване на върха откъм северната страна на нашите най-добри алпинисти, така също и на чуждите най-добри майстори на скалата, останаха безрезултатни.
На 20 август 1938 година българските планинари от Рилски турист, с водач г. Коста Атанасов Саваджиев и членове Георги Димитров Стоименов***, Борис Чешмеджиев и Владимир Лимончев след 20 дневно приготовление потеглихме за “Мальовица” да опитаме силите си на непристъпния връх.
На 21 с.м. сутринта пристигнахме в подножието на върха, гдето се установихме на бивак. Над третото малко езеро, 15 минути далеч от обекта на катерене, биде опъната палатката.Точно на 11.30 часа неделя, пр. пладне, “кордето” от двамата планинари – Коста Ат. Саваджиев и Георги Ст. Димитров с благопожелания за успешно изкачване от своите двама единствени другари започнахме катеренето по отвесната стена, с намерение да проучим пътя за изкачването, както и да изкачим тежките припаси – 25 – 30 кг. клинове и карабинери (помощен инвентар при катеренето), и след това да слезем по двете опънати едно след друго въжета до подножието на скалата, където да пренощуваме и, рано в зори, с малко провизии и една манерка вода почнем изкачването нагоре, за да спечелим време за останалите трудни 200 метра отвесна стена.
След 4 часова упорита работа “кордето” излезе на височина около 60 метра. Оттук нагоре започваше именно, непристъпната стена. Но, дали си дума преди тръгването, че или живи трябва да излезем на върха, или в скалата да останем – ние вървяхме упорито, макар и с големи усилия все напред, като за връщане и не мислехме, защото един опит за връщане, значеше сигурна смърт.
На следното утро - 22 август, наспали и премръзнали, очаквахме изгряването на слънцето да ни стопли. В 6.30 ч. продължихме прекъснатото изкачване. Пред нас се изправяше гладка и студена стена, без никакви изгледи да се забие кука или пък да се очертава място за хватка. След двучасово висене на въжето, почти на едно и също място и в постоянно търсене с поглед и опипване с ръце, в последния момент под един лишей се откри малък процеп, точно колкото да забия един от най-малките клинове, които имах. На тоя клин биде закачена една висяща стъпалка, и с помощта на въжето, бях притеглен нагоре. Изкачих се едва с два метра и стъпих на една тревиста топка, която се свличаше бавно под краката ми. Големи усилия трябваше да направя, докато се задържа за една минута, през което време трябваше да намеря място за кука, да я забия и да прекарам въжето, за да увисна на него, и след което, да окача друга висяща стъпалка, на която да стъпя с единия крак. Все така трудно и бавно, по гладката, без хватки стена, се придвижвах нагоре. Най-после след 12 часова непосилна и непрекъсната борба със скалата, без хапка хляб и глътка вода, ние двамата стъпихме на една наклонена площадка, голяма колкото да седнем двамата. Тук, завързани о забит здраво в скалата клин, ние си отдъхнахме и унищожихме малкото храна и вода, що носехме.
След още половин часово катерене, точно в 19 ч. вечерта стигнахме до един корниз 50 см. широк и около 2 метра дьлъг. Тук именно избрахме място за пренощуване. Бяхме изкачили около 120 метра, а оставаха още толкова. За връщане назад беше вече абсолютно невъзможно.
Седнахме като предварително се превързахме към скалата с два здраво забити масивни клина, като краката ни висяха навън от корниза. Започна мъчителното чакане. Минутите минаваха много бавно. От 20 ч. вечер нататък нашите другари Чешмеджиев и Лимончев през всеки половин час ни съобщаваха точното време. Така вървеше до 12 ч. сутринта. Към 1.30 ч. ясното и звездно небе се помрачи от черни облаци, а малко след това започна да ръми.
Небосклона се осветяваше от честите светкавици, а страшните гърмотевици разтърсваха скалите. Гласът на приятелите, които съобщаваха времето, вече не можеше да се чува. Това положение ни доста обезпокои, защото за нас беше ясно всичко; щом удари дъжд, като измокри добре скалата и нас, и след това духне студения вятър, всичко ще бъде свършено... И на скалата ще остане да блести само символа на другарството. Но не това ни плашеше нас, плашеше ни мисълта, че няма да можем да реализираме нашия блян, с който живяхме толкова месеци преди това - да изкачим непристъпната скала.
Но изглежда, че планината не желаеше да ни погуби. Към 6 ч. сутринта облаците почнаха да се разкъсват и червените слънчеви лъчи почнаха да озаряват както нас, така и околните върхове. Дали защото не бяхме спали, или защото бяхме в силно възбудено състояние – пред нас се откриваше величествена гледка, която ни омайваше и сковаваше на мястото гдето бяхме завързани. И питахме се двамата, дали това не ще ни бъде последно виждане на слънчевия блестящ изгрев, та толкова вълшебно ни се вижда всичко! Към 6.30 ч. Слънцето, макар и през облаци, се показа за да ни обсуши измокрените крака и предници ( поне гърбовете ни бяха опряни един о друг). Решихме да вървим веднага, защото смятахме, че всяка загубена минута може да бъде фатална за нас. Почнах да забивам първата кука за нагоре. Отпреде ни изпъкна голям надвес, който вечерта в здрача не можахме да видим. Някъде горе в него се очертаваше орлово гнездо. Там горе трябваше да минем и ние. Единственото място за изкачване се очертаваше в полукръг на тоя надвес – полувенец. Макар и не спали, но отпочинали, чувствувахме енергия и бодрост у себе си.
След три часова работа венеца беше преминат – минали бяхме не повече от 7 метра височина, но доста големи усилия и нерви изразходвахме, защото местата, гдето забивахме клиновете бяха извънредно слаби (незадържащи клиновете) , а и липсваха хватки. Камъните със зловещ трясък падаха долу при всяко опипване с ръце, за търсене на хватки. Движехме се с извънредно голямо внимание и пълен риск. След 7-8 метра стигнах малка неудобна тревиста площадка.Тук трябваше да подсигурявам другаря си, защото въжетата не можеха да се издърпват ни 1 см. на повече нагоре. Макар и тревата да беше неустойчива, защото се придвижваше надолу, трябваше да стоя върху нея, защото друг изход нямаше. Но провидението ни покровителствуваше през цялото време. Щом другаря ми се подаде, аз веднага излязох още 2 метра, гдето след малко се събрахме и двамата.
Оттук нагоре пътя беше значително по-лек. Вървяхме по един 45 градуса наклонен корниз, широк 30 см. и обрасъл с трева. Обаче корнизът свърши след 7-8 метра за наша изненада, на гладка стена около 2 метра, след което пак продължаваше нагоре. Големи усилия и кураж употребих докато мина тези 2 метра. Връщах се 2 или 3 пъти, но при мисълта, че друг изход няма, реших да направя големия риск, като увисна на въжето с гръб към пропастта и с лявата ръка се хвана само за тревата и се притегля с цялото си тяло оттатък, към продължението на корниза. Ободрен от внезапен прилив на сили, с последен напън увиснах на въжето на една височина около 200 метра и успях да се добера до започващия отново тревист корниз, но съвсем изморен и отпаднал. Задъхан стоях няколко минути, след което успях да забия един “зверски” клин.
След това голямо изпитание, само с 2 или 3 забити клинове минахме по траверса едно разстояние, макар и доста опасно, от около 30 м. Отзовахме се вече в подножието на “целта”. Отгоре виждахме главите на нашите другари Вл. Лимончев и Л. Загоров, дошли да ни донесат глътка вода и парче лимон. Легнали по корем горе, с глави надвесени над пропастта, те ни ободряваха с думите. – “Коце, кураж, малко остана”!
Оставаха последните 30-40 метра отвесна скала, която беше здрава и удобна за катерене, която в горния си край образуваше камина, което макар и изморени, беше цяло удоволствие за катерене.
7-8 метра пред върха идваше последното изпитание – камината, която преминаваше вече в прав ъгъл. Отгоре беше затисната с голям камък, който образуваше надвес от около 1.20 м. След като забих клин в подножието на надвеса, изнесох се с лявата ръка, обаче главата и дясната ми ръка останаха под камък. Направих последни усилия да изнеса и дясната ръка, но увиснах само на лявата, която не издържа и друснах на забития клин в подножието на надвеса, като предварително успех да се заловя за въжето – като по такъв начин удара значително се намали.
Уморен и задъхан почивах , след което отново почнах да се катеря. Тоя път имах по-голям шанс – излязох горе и стъпих с двата крака. Оставаха още 5-6 метра до върха,обаче тура беше свършен.
Другарите, които чакаха горе с нетърпение, ми хвърлиха половин лимон и половин ябълка. Унищожих всичко веднага и чак тогава ми чуха гласа . Отдъхнах още 2-3 минути и почнах да прибирам въжетата, на които бяха завързани клиновете, карабинерите и верния другар “Гошо”, който дойде също уморен и отпаднал, защото от предния ден в 18 часа не бяхме нито яли, нито пили вода. А беше вече 14 ч. След пладне, вторник, т. е. на скалите бяхме прекарали около 44 часа.
След една минутка качване истинските ни другари на скалата ни стискаха ръцете с просълзени от радост очи.
Мъглите почнаха да обвиват челото на върха, излезе и вятър. Орлите неспокойно се виеха над нас, пропъдени от своите гнезда, те каточели търсеха по-непристъпни места за убежище...
А “Мальовица” беше победена!

Коста Атанасов Саваджиев

Обяснителни бележки на автора:

“Корде” значи двама или трима другари, вързани заедно с едно въже, когато предприемат катерене по отвесни скали, което символизира вече едно цяло.

“Зверски” клин – забит в скалата толкова здраво, щото вече да не може да се извади. Забит с ярост при чукането му отгоре.

"Тур" – всеки един завършен обект за катерене с въже се нарича тур. Но тура може да бъде и незавършен.

ЗАГОТОВКА

I. Технически съоръжения
II. Тренировка

I. Технически съоръжения

Използувано беше за първи път у нас двойното въже както и стълбички. Клинове носехме 120 броя, най-различни, които бяха ковани лично от мен, халките на клиновете, защото повечето клинове бяха с халки, заварени на екроспойка във фабрика “Верига”.

Най-малкият клин, който наричах “безопасна игла” имаше дължина 6-7 см и дебелина 1,5 мм. И дупка за карабинер в горния му край. А най-големия дървен 60-65 см с диаметър 45-50 мм. От клеков клон, като в горния му край е монтиран железен клин за да може да се постави карабинер.Тези клинове бяха предвидени за голями цепнатини. Такива клинове носехме два броя.

На себе си носех 20-25 клина и толкова карабинери. Това прави горе-долу 10-12 кг.+стълбички 2-3 и “безопасни игли”.

ВЪЖЕТО

Едното беше ново немско, за първи път го употребявахме при изкачването на в. ”МАЛЬОВИЦА”. Донесено ми беше от нашия стар планинар и член на БАК Куто Чипев, който ми донесе заедно с въжето и една кутия с 30 бр. карабинери, общо 60-65.

II. Тренировка за в. ”МАЛЬОВИЦА”

Тренировките се провеждаха изключително при скалите на гара Лакатник. Почнахме с един тур сутрин и един след обяд, като постепенно се увеличаваха, докато стигнаха до 3-4 тура сутрин и 3 тура след обяд, защото смятахме стената на в. Мальовица 200-240 м. 6 тура x 40 м. Средно за Лакатник = 240 м.
Тренировките започнахме през м. април в началото всяка неделя и праздник без изключение. Като в началото на лятото се преместихме да тренираме в Петринския дол (по течението на река Петрана) там скалата е по-трудна от Лакатник. Избирах изключително турове с обратни наклони за да може да приложим техниката с двойно въже. Тук често ми биваше партньор Тодор Божков (Тарзан) и Георги Ценев (Хаге). Това положение продължи до началото на м. август. пък и трябваше да чакаме Куто от Германия за да ни донесе въжето и карабинерите, които аз му бях поръчал.

--------------------------
* Този материал ни беше предоставен любезно от г-жа Рени Саваджиева, дъщеря на Константин Саваджиев. Публикуваме автентичния разказ за първото изкачване по северната стена на Мальовица в оригинал – без никаква редакторска намеса или съкращения. Трудно можем да изкажем нашата благодарност на г-жа Саваджиева. А пред стореното от Константин Саваджиев и Георги Стоименов - дълбок поклон. (П. Атанасов).

** Публикувано за първи път в сп. "Върхове", м. октомври 1998 г., издание на БАК - Български алпийски клуб.

*** Георги Стоименов загива в лавина край вр. Мусала на 20 януари 1940 г, на рождения си ден. Сега за него напомня железен кръст поставен по пътя между вр. Мусала и вр. Близнаците.

Да си спомним...

Голяма мъка е било тогава.

Тодор Божков - Тарзан

Споменава се и името на Тодор Божков - Тарзан. Днес за него напомня Тарзановата пътека от х. Рай за връх Ботев. Отличавал се е с голяма физическа сила - изнесъл е на гръб готварска печка до вр. Ботев и пословичен апетит - на ядене омитал по тенджера боб.

Стефан Попов

А днес, 20 октомври 2009 г. се навършват 20 години от кончината на създателя на организирания алпинизъм у нас, основател на Юношеския туристически съюз, съучредител и пръв председател на Българския планински клуб, редактор на “Млад турист” и “Български турист”, а по-късно и на годишниците на Българския алпийски клуб Стефан Попов.
На българските планинари той завещава прекрасен подарък – книгата “Планини и хора”, в наши дни, за жалост, антикварна рядкост.

115г. от рождението на Хелмут Брокс

Днес се навършват 115 години от рождението на Хелмут Брокс – родоначалник на спортното катерене у нас и един от първите и най-дейни наши планинари.
Хелмут Брокс е роден в Русе, от родители австрийци (било е време, когато не българите са бягали в чужбина, а чужденци са се заселвали тук). Като ученик е един от създателите (през 1908г) на ТД. Геолог, а по-късно и на Юношеския туристически съюз. През лятото на 1910 г. със свои другари прави първите „катерачни упражнения” с въже на скалите край Русенски Лом (началото е донякъде комично – на слизане от изкатерената скала Брокс запецва и става нужда другарите му да носят стълба от близкото село, за да може да слезе). Хелмут Брокс взема участие в Първата Световна война и е награден с орден. От 1916 до 1923 (24?) година учи минно дело във Фрайбург, Като студент изкачва много върхове в Алпите. След дипломирането си се завръща в България и постъпва на работа в мини Перник. През 1928 е един от създателите на минната спасителна служба. В годините преди ВСВ Хелмут Брокс е инициатор и деен участник в построяването на много хижи – х. Селимица, х. Кумата, х. Славей, х. Орлите, старата х. Мальовица, х. Студенец. Старите софиянци още помнят хижа Брокс (сега х. Острица). След пенсионирането си през 1950г. Хелмут Брокс продължава своята дейност като преподавател по минно спасяване и планински водач. Освен поставеното добро начало, освен хижите и примера си като планинар, Хелмут Брокс ни оставя в наследство и прекрасни пътеписи и описания на Рила и Пирин. Нека не забравяме този голям българин с немско име.

Мушморок, много

Мушморок, много добър разказвач си. Пиши по-често.

81 години от основаването на Българския планински клуб

На 19 ноември 1929г. в читалище „Славянска беседа” е основан Българският планински клуб – БПК, днес известен като Български алпийски клуб – БАК. Основателите са 18 младежи, повечето студенти, а също и учители, чиновници и един търговец (днес им казват бизнесмени).
Сред тях са бъдещият дипломат и писател Стефан Попов – инициатор и пръв председател на БПК, бъдещите професори Любен Телчаров, Филип Филипов, Кирил Влахов и Любен Пенев, бъдещият академик Ростислав Каишев, художникът Михаил Кръшняк и др. Тогава, естествено, те още не са професори и академици, а голобради младежи, отписани от Юношеския туристически съюз поради навършване на 21-годишна възраст.
Впрочем, най-добре е да дадем думата на самите основатели:

Стефан Попов, “Планини и хора” 1938г. :
„На тази земя все още има място за лични проявления, все още личността можеше да значи нещо, стига да може, макар и в борба не с подлите условия на живота, а с мълчаливата, но благородна материя на планината. Но ние искахме борбата като единствена укрепваща и поддържаща свежестта на нравствените сили. И ето Балкана – този стар другар и съюзник на някогашните борци – стана отново съюзник и на българската планинарска младеж. Той я приюти и й върна вярата. В Рила, гдето през векове бе мъждукало светилцето на националното съзнание, проблесна новата религия на планинарството, още по-горда, още по-упорита и вдъхновена.
Ние бягахме – това признание не ни унижава – от стените на града, за да се доберем до безкрая на планината, където никой не ни ограничаваше в желанията, никой не ни шепнеше, възпирайки, с тона на английска гувернантка “Недей!”. Да, ние намерихме друга сцена на нашия живот, където жаждата ни за дело се разливаше като освежителна струя по нашата кръв и където ние можехме до безумие да опитваме границите на собствените си сили. Ние открихме, че има и у нас духовни ценности, които – потопени в слънчевата баня на планината – можеха да издържат и на свирепата буря на живота. Там ние възвърнахме вярата в себе си, в своето предопределение, в целия си живот, там ние открихме един нов смисъл на земното тегло.”

Любен Телчаров, Годишник на БАК 1939-1940г. :
„В края на 1929 г. единадесет * души се събраха в едно най-обикновено заведение. Дневен ред бе поставяне началото на Български алпийски клуб. Единадесет души вдигнаха ръка и си отидоха. Клубът бе създаден. В този момент едва ли някой друг знаеше, че се е създал клуб на българското планинарство. Клубове по онова време се създаваха всеки ден – за да изчезнат веднага, щом като условията на живота отдалечат един от друг техните членове. Обещаваше ли тоя нов клуб да се затвърди за по-дълго време в рамките на своята идеология? На този въпрос единадесетте основатели тогава не можеха да си дадат отговор. Всички, обаче, чувствуваха, че има някаква здрава спойка помежду им. Касаеше ли се до лица, търсещи да се сближат за по-приятно прекарване на един или няколко часа в седмицата? Кой знае! На всеки случай, за създаване на новата групировка несъмнено са играли роля и спомените от общо преживените часове в планината. Впрочем, това лежи в основата на всяка приятелска среда. В основната обстановка на новата приятелска група, обаче, не стояха само спомените за някоя дата. Още по-малко споменът за някои бурни моменти на обществена дейност, верига от весело или тъжно прекарани дни или някакво общо поле на съревнование. Там имаше нещо друго, нещо начално, нещо съвсем просто, нещо постоянно и еднакво за всички, лишено от всякаква романтика и сантименталности. Нещо, което водеше всички. Думата е за леко прошарения с малки снежни петна връх, обгърнат в мъгли и облаци. Един стоманен пикел, израз на собствената воля, и едно здраво въже, израз на вярата в приятеля, допълват тая проста картина. Ето и емблемата на създадения клуб.
Трябва ли да се каже, че ние, единадесетте души, с това съградихме символа на българското планинарство? Нескромно ще бъде да се отговори от наша страна. По-охотно ще отговорят тия, които с ласкавите си отзиви утвърдиха нашия знак, така и ония, които търсеха само смешното в образа му. Защото тогава на носителите на тоя знак гладкият развой на нещата бе почти неизвестен. Та где ли в планината някой е търсил равнини? И днес виждаме малкия син знак да заема място във впечатленията на планинарите от норвежките ледници до Олимп и от Пиренеите до Черно море. Десет години тоя знак бе носен по всички стръмнини на планините, които го родиха; десет години бе заледяван по много снежни ръбове на родните и чужди височини; скалата не веднъж го е откъсвала от раздраната дреха на планинаря; стихията на вятъра не веднъж го е хвърляла далеч в дълбочините, а и лавинните маси са го затрупвали. Нищо, обаче, не можа да го откъсне от сърцето на онези, на които той е принадлежал."

* В своята книга „Върхове” Сандьо Бешев публикува копие от учредителния протокол на БПК, където личат имената на 18 членове-основатели, подписали протокола. Възможно е впоследствие някои от тях да се отказват и да не вземат участие в живота на клуба и може би затова Любен Телчаров говори за 11 основатели.

60 години от първото изкачване на Нанга Парбат

На днешния ден преди 60 години Херман Бул забива своя ледокоп на девствения дотогава връх на Нанга Парбат. Малко върхове имат толкова драматична история както Нанга Парбат (на санскрит – Голата планина).
Херман Бул постига своята самотна победа в рамките на първата експедиция на доктор Карл-Мария Херлигкофер. Преди това в продължение на 58 години няколко английски и германски експедиции претърпяват неуспех, като дават общо 31 жертви. По тази причина планината е наречена „Немската съдбовна планина”. Понякога успехът е токова близо, но съдбата решава друго. Първото успешно изкачване също е много драматично. Другарят на Бул се отказва от финалния щурм и той тръгва сам в 2ч30м сутринта на 3 юли 1953 година, преодолява денивелация от 1250 метра и в 7 часа вечерта със сетни сили стига върха. Съвсем сам, без изкуствен кислород, без храна и вода, без въже и клинове, само с котки, един ледокоп и чифт щеки. Ледокопът оставя на върха заедно с пакистанското знаме и флагчето на своя клуб като доказателство за изкачването. За спомен взема едно камъче. Нощта пада бързо и го заварва на стената. Без ледокоп шансовете му за успешно слизане са силно намалели, при това се скъсва и каишката на едната от котките му.
Херман Бул прекарва нощта на 3 срещу 4 юли на височина 8000 метра, прав на стената, стъпил върху един що-годе равен камък, стискайки в едната ръка щеките, а с другата хватка в скалата.
На следващият ден продължава слизането измъчван от жажда и халюцинации. Чак привечер е забелязан и посрещнат от Ханс Ертл и Валтер Фрауенбергер. Завръща се в щурмовия пети лагер 41 часа след като го е напуснал.
Четири години по-късно (заедно със Маркус Шмук, Фриц Винтерщелер и Курт Димбергер), Херман Бул изкачва неизкачения дотогава Броуд Пик и така става първият човек в света с премиери на два осемхилядника.

75 години от изкачването на северната стена на Айгер

(най-сетне го довърших)
На 24 юли 1938г. е изкачена северната стена на Айгер.
Колкото и многобройни да са алпийските върхове, колкото и различни пътища да има за тяхното изкачване, в началото на миналия век всички по-значими върхове в Алпите са вече изкачени. Така при цялата условност на понятието „последен проблем”, през тридесетте години на ХХ век са останали три „последни проблема” в Алпите – северните стени на Матерхорн, Айгер и Гран Жорас. Съревнованието за тяхното изкатерване и драматичните обстоятелства, при които то се извършва, правят тези проблеми особено важни.
Айгер (3970 м.) се издига в Бернските Алпи. За първи път е изкачен още през 1858 г. от Чарлз Барингтън, воден от гидовете Кристиан Алмер и Петер Бохрен; но мрачната му северна стена, висока 1800 метра, винаги е предизвиквала страхопочитание. Ето как я описва Гастон Ребюфа: „Цялата от черен камък и стъклен лед, северната стена на Айгер се разкъсва от ярост в самотата си.”
Не толкова техническите трудности, колкото обективните опасности, правят изкачването изключително рисковано: веригата Айгер, Мьонх и Юнгфрау се издига като отвесна стена над разположената на близо 3000 м. по-ниско долина. Сблъсъкът на северните ветрове с тази стена предизвиква внезапни промени на времето, снежни бури и лавини дори през лятото. Няма защита от многобройните каменопади, няма удобни места за бивак, а връщането надолу е много трудно. При това има една специфична особеност – докато например големите стени в Хималаите са на няколко дни път от най-близкото село и само птиците стават свидетели на усилията и трагедиите на алпинистите, то северната стена на Айгер се издига над хотелите на Клайне Шайдег и малцината смелчаци, дръзнали да премерят сили с нея, са като гладиатори на арената пред далекогледите на любопитните летовници.

През август 1935 г. Карл Мерингер и Макс Зеделмайер, след старателна подготовка, предварително изнасяне на провизии и изчакване на подходящи условия, постигат забележителен напредък по стената. Но на третия ден времето се влошава и темпото, с което се придвижват, се забавя. За последен път са видени на четвъртия ден, после облаците ги скриват.

Особено трагична е 1936 г., когато две свръзки – на германците Тони Курц и Андреас Хинтерщойзер и на австрийците Вили Ангерер и Еди Райнер – обединяват своите усилия. Хинтерщойзер ловко преодолява един ключов участък (наречен по-късно на негово име) и прокарва парапет, по който да минат другарите му. След като го преминават, изтеглят въжето – никой не предполага, че може да се наложи отстъпление. Четиримата напредват бързо, но Ангерер е ударен в главата от каменопад (тогава още не са използвали каски). Състоянието му постепенно се влошава и се налага да се върнат. Отначало спускането върви бързо, но времето се разваля, завалява дъжд, нощният студ заледява скалите и Хинтерщойзер не успява да откатери обратно ключовия траверс. Започват слизане на рапели. Един по един, от лавини, травми и изтощение загиват и четиримата.

През юли 1937 г. Джузепе Пиравано и Бруно Детасис решават да проучат горния край на стената, като надникнат от североизточния й ръб. Пада лавина и се разминават на косъм с гибелта, но Пиравано е сериозно ранен в крака. Все пак успяват да напуснат стената и да се доберат до хижа Мителеги.

Няколко дни по-късно Франц Примас и Бертл Голакнер решават само да надникнат, „да пробват” по същия маршрут. „Пробата” се превръща в мъчителна няколкодневна одисея, в която Голакнер умира от изтощение.

През август 1937 г. Лудвиг Фьорг и Матиас Ребич, поучени от горчивия опит на своите предшественици, оставят парапет на траверса на Хинтерщойзер и постигат бърз напредък, достигайки до т. нар. „Рампа“. После времето се влошава и ги принуждава да се върнат, въпреки че са стигнали по-високо от всички други досега. За първи път някой успява да се изкачи толкова високо по стената и да се върне жив.

През юни 1938 г. на стената загиват Бартоло Санди и Марио Менти.

През юли 1938 г. на стената се срещат австрийците Хайнрих Харер и Фриц Каспарек и германците Андреас Хекмаер и Лудвиг Фьорг. Австрийците са тръгнали предния ден и вече имат един бивак на стената, пълни са с ентусиазъм и младежка дързост (за да спестят тегло са взели само един чифт котки, Харер разчита на подкованите си обувки). Германците са отлично подготвени физически и технически и се придвижват по-бързо, но добродушният Фьорг убеждава Хекмаер „да не изоставят хлапетата”. Продължават по стената заедно. Водят немците, които имат котки с предни зъби – новост за онова време. Четиримата напредват без особени премеждия и бивакуват под Рампата. После времето се разваля.
На излизане от т.нар. „Паяк“, върху тях се изсипват две лавини. Първата ги изненадва, но не успява да ги събори; за втората Харер успява да осигури себе си и Каспарек за скален клин, но Хекмаер сече стъпки нагоре и няма как да устои на лавината. В последния момент преди тя да ги връхлети, успява да забие пикела си в леда и да се вкопчи в него, държейки с другата ръка Фьорг за яката на анорака. За щастие всички оцеляват и се задържат на стената, само Каспарек е ударен в ръката от камък, но може да се движи сам. Следващият бивак е на тясна скална площадка. Прекарват нощта полуседнали, привързани за скалата. Канчето с чай си подават по импровизиран „тролей“ между четиримата.
На 24 юли сутринта са под изходните цепнатини. Остава последното препятствие пред върха, но дали късметът ще бъде с тях? За да ускорят максимално хода си, изхвърлят всичко излишно, главно храната. По-късно Харер пише, че за израснал в недоимък човек изхвърлянето на хляба има символично значение – пътят и спасението са само нагоре, през върха. Всички са свързани с едно въже. Води Хекмаер. На едно място той се подхлъзва, Фьорг е втори и спонтанно се хвърля да го хване и задържи, при което котките на Хекмаер пробиват едната му длан. Но се задържат на стената. Братски си поделят капките за сърце, които намират в аптечката, и подновяват опита. Нямат време за губене – снеговалежът продължава, непрекъснато падат малки лавини. Стъпка по стъпка постепенно се измъкват от капана на Паяка, макар почти да не виждат – вятърът набива снега в очите им, за малко да се прекатурят от южната страна на върха.
В 15 ч. 30 мин. на 24 юли 1938 г. Андреас Хекмаер, Лудвиг Фьорг, Хайнрих Харер и Фриц Каспарек стъпват на връхната точка на Айгер. След близо четири денонощия на стената са толкова изтощени, че нямат сили дори да се зарадват.

Нататък пътищата на четиримата се разделят. Лудвиг Фьорг загива през 1941 г. във Втората световна война. Фриц Каспарек загива през 1954 г. в Перуанските Анди. Андреас Хекмаер оцелява във войната и доживява до 98 годишна възраст. Животът на най-младия, Хайнрих Харер, е изпълнен с приключения: през 1939 г. заминава на експедиция в Хималаите, където при избухването на войната е пленен от англичаните. Избягва от плен, скита няколко години из Тибет, сприятелява се с Далай Лама. При задаващото се китайско нахлуване в Тибет бяга в Индия. През 1952 г. се завръща в Европа и написва книгата „Седем години в Тибет“, която му носи световна известност. Доживява до 93 годишна възраст.

Powered by Drupal - Design by artinet