Свобода и Отговорност

Няма да сме далеч от истината, ако кажем, че занимаващите се с ексремни дейности, и в частност пещерняците, сме от най -свободолюбивите и свободни по дух хора. От другата страна на медала са някои произтичащи от специфичността на заниманията ни отговорности. Къде е балансът? Може ли монетата да стои на ръбчето си?

От едната страна са свободата и стремежите, от другата - отговорността към себе си, другарите и природните дадености. Свободата да се скиташ, без всякакви ограничения да ровиш, търсиш, откриваш, променяш, воден единствено от вътрешното си усещане, изразено в:
"Шъ правя квото си искам, и нищо не може да ме спре!"
Стремежите за откривателство, за приключения, постижения, споделяне, личностно доказване, към себеусъвършенстване, към естетичното, за приятно прекарване на свободното време или, ако щете, към финансова изгода.

От другата страна на монетата са отговорностите. Те определят докъде ще се простират свободата и стремежите ни. Отговорността към себе си и другарите се изразява в спазване на правилата за безопасност. Когато някои от стремежите надделеят над отговорността за безопасността, е реален рискът от възникване на инциденти. Другата съществена отговорност е да опазим пещерите не само за другите след нас, но и за самите тях, защото много често те са един уникален свят. Ето тук е трудният сблъсък. Ако инстинктите и мисълта за отговорността, свързана с безопасността, са донякъде заложени в човека, то идеята за опазване е сравнително нова за "покорителски" настроения ни биологичен вид. Оказва се, че трябва да ограничим личната си свобода и стремежи в името на едно "отнесено" понятие - бъдещето! От една страна това е една индивидуална дилема - "ще пазя - няма да пазя". Тя е привидно елементарна и по-лесно решима. От друга страна е позицията ни като общество, вълнуващо и занимаващо се с пещерните проблеми и донякъде съществена част от тези проблеми. Все пак пещерите не са неизчерпаемо природно благо и разрушителното действие на човека хилядократно изпреварва процесите на карстообразуване, без въобще да споменаваме пък за уникалността им като биотопи.

Покрито мляко...

ПОКРИТО МЛЯКО КОТКИТЕ НЕ ГО ЛОЧАТ

Хубаво е да си мислим и представяме, че пещерите са обект на посещение от хора внимателни и съзнателни, със знание и мисъл за запазването им като природно богатство. За съжаление има и голям брой други посетители – иманяри, „самоуки” чпк-ари, случайни туристи, хора с бизнес интереси.
За още по–голямо съжаление има и някои „обучени” пещерняци, „пропуснали” лекциите за това, че пещерите са един уникален свят, и не пазят подземните обитатели и крехката природна архитектура. Готови да „превземат” и „покоряват”, оставят след себе си волни (по–рядко) или неволни (по–често) поражения.
За да може да се защитят някои уязвими и крехки пещери, е необходимо да бъдат предпазени от масова човешка инвазия.
Факторите за защита на пещерите може да се разделят на изкуствени и естествени.
От изкуствените фактори най-голямо значение има попадането на пещерите в границите на защитени зони – резервати, вододайни зони и ловни стопанства и други. Без естествени фактори на защита обаче опазването им ще зависи от степента на охрана на самата зона.
Затварянето с решетка и пропускателен режим е фактор, който е непълноценен без редовна подмяна на счупените от вандали катинари.
Благоустрояването на части от пещерите може да запази някои от тях, но за други може да е пагубно в биоспелеологично и климатично отношение.
То трябва да се предприема само след пълна оценка и анализ на антропогенното въздействие.
Затрупването на входове е ефикасен и радикален метод, но той пък влиза в конфликт до голяма степен с основните идеи на спелеологията.
Много по–ефикасни са естествените методи за запазване на пещерите.
Те могат да се разгледат като два основни аспекта. Първият е свързан с блокиране на информацията, а вторият - с трудността на проникването.
Без съмнение най–защитена за момента е неизвестната или още неотворена пещера. Тъй като обаче първата цел на спелеологията е точно откриването и изследването на такива пещери, то тук се явява парадоксът, че именно най–добрите и активни в това отношение пещерняци се явяват и най–основният фактор в унищожаването им! Изводът от този парадокс обаче не е да се прекрати търсенето и откриването на нови обекти, а това да бъде направено така, че те да се опазят впоследствие. Тук идва следващият момент – да се опази точното местонахождение на уязвимите пещери от масово разгласяване. Да се избягва публикуването на информация в нета, пресата и други на GPS координати, точни описания за достъп до входа. Да не се публикуват „изкушаващи" снимки с точните данни за пещерата. Да се избягва маркирането на достъпа до уязвимите пещери, включително изграждането на екопътеки и поставянето на табели.
Да не се разчиства излишно около „прикрити” входове.
Друг от факторите за запазване на уязвими пещери е трудността при проникване. Да се избягва трайното отводняване на сифони чрез чупене на синтрови прегради. Да не се изграждат постоянни „проходки" от греди и други подобни през водни препятствия. Да се премахне постоянното екипиране на отвесчетата. Да не се разбиват и разширяват тесняците повече от минимално необходимото. Разчистването на чакъл от пода, очукването на остри ръбове, укрепването на опасни блокажи – всяка намеса, правеща проникването по–комфортно, повишава риска от увреждане на запазени дотогава части от пещерата.
Какво може да направим на практика като членове на пещерни клубове за опазването на пещерите от „външно” посегателство?
Да сведем до необходимия минимум информацията, която изтича за уязвими пещери, за да намалим човекопотока към тях. Да не се престараваме в облекчаването на проникването ни в тях. Да подменяме редовно разбитите катинари на пещерите с решетки и пропускателен режим в района ни.
Ние пещерняците сме тези, които отваряме вратата към чудния подземен свят, и ние сме тези, които трябва да поемем най–голямата отговорност за опазването му.

Powered by Drupal - Design by artinet