Над Миланово: вр. Соколец, Чавките, мина Герана

Седмоноемврийски Чавки

Вчера, докато цялото прогресивно човечество празнуваше 93 години от ВОСР, група класово неориентирани пещерняци и курсистки (Бени и Тамара) се натоварихме в колата на Герасим и в 9ч15м сутринта потеглихме към Лакатник. Целта ни беше не просто да се разходим из Искърското дефиле, а да се присъединим към мощната пионерна група, която вече втори ден бележеше успех след успех в този район. Така с удвоени сили щяхме да атакуваме пещерата Чавките – прочута в далечното минало като ковачница на “вертикални” спелеолози. След кратко колебание къде пием кафе, има ли още нещо за пазаруване и ще ни стигне ли бирата, кондисахме и ние на Лакатник. Намерихме колегите в най-добро разположение, дето се вика когато са най-зле, така да са. Напечени от обедното слънце хората на Рен току-що бяха изпълзяли от чувалите и лениво търкаха гуреливи очички под ръководството на опитни инструктори.
За да приведат условията максимално близко до бойните, бяха оставили въжетата да висят по системите, с което проникването в Чавките взе да придобива характер на мираж. Добре че бяха курсистките да ни отсрамят – свиха уши, захапаха въжетата и драснаха по скалата, обирайки де що видят въже и желязо. В крайна сметка, какво са 1-2 часа забавяне на фона на Вселената? След събирането и сортирането на инвентара последва кратко искърско помотване и се разделихме на две групи – едната за ямата на Пропастта, а другата за Чавките. Какво са правили в ямата оставям други да разказват, аз мога да кажа само за Чавките. Колата на Герасим за пореден път показа своите качества, събирайки 7 души (Нели, Цвети, Вана, Борис и ние с Иво и Герасим) заедно с раниците. Предлагам на УС на ПК Искър да обсъди и приеме решение за удостояването на джипката с грамота “заслужила пещерна кола”. Благодарение на тази чудесна машина преодоляхме 800 метра денивелация, наслаждавайки се на прекрасни гледки. Стигнахме до някогашната мина Герана, отдавна изоставена. Природата бавно си възвръща отнетите територии и само набито око може да види следи от някогашната дейност. С Иво обиколихме наоколо. Ето в храсталака тъмнее отвор, около 2х2 метра, укрепен с прогнили, покрити с мъх, талпи. Това е шахтата, обяснява Иво, а ей там отсреща е входът. И мимоходом споменава, че шахтата е 220 метра дълбока. Щом тези думи стигнаха до ушите ми, краката някак сами дадоха назад и интересът ми към минното дело моментално се изпари. Нарамихме торбите и наехме по баира. Тук пещера, там пещера, или може би по-натам? Само Иво беше ходил, но отдавна. Бяхме почнали да преваляме билото без да открием нищо, когато най-сетне зърнах отвор, отговарящ на описанията. Събрахме се край него и се подготвихме за проникване – отворихме торбите с ядене. Приятно впечатление направиха някои курсистки, които извадиха шунка, пържоли, кейк, лютеница и т.н и т.н. Личи си, че имат потенциал. Наред с това не бива да премълчаваме и някои слабости. Макар и единични, все още се срещат някои отрицателни явления, като например вегетарианство. Необходимо е инструкторския състав на ПК Искър, както и целият колектив да удвоят и утроят своите усилия за възпитаване у курсистите на правилен пещерен мироглед и безпределна вярност към идеалите на клуба. След малко дойде и Иво, огледа внимателно отвора и теоретически обясни, че тази дупка не е онази дупка, понеже, обаче и защото.
Очевидно имахме пред себе си класически представител на пещерите от типа Лъжечавки ( Cavernum Pseudochavkum Ber.). Значи не е този баир, а онзи, нарамихме пак поолекналите торби и поехме натам, проверявайки и отбелязвайки по пътя интересни обекти. Слънцето едва бе допряло хоризонта, когато Иво остави раницата си на земята и извади цигара – сигурен знак, че е намерил пещерата. Тя беше! По стар обичай пещерата беше на 5 минути от колата и на 15 метра от пътеката, по която минахме одеве. Здрависахме се мълчаливо – щяхме да се отсрамим пред курсистите. Впрочем, къде са курсистите? Иво вярваше, че вървят след него, Герасим си спомни, че са вървели с мен, а аз май ги бях мярнал от лявата си страна. Сега, обаче, ги нямаше нито от лявата, нито от дясната, нито от никоя страна. Има си хас да намерим дупката, а да загубим курсистите, в т.ч. три девойки! През главите ни започнаха да минават мрачни мисли. Да не ги е изяла седмоглава ламя?.. Или пък, да са намерили имането на Вълчан войвода и сега мълчаливо да тъпчат алтъни по джобовете?... А може би чакат притаени зад някоя трънка да си отидем, за да не делят с нас златото?.... Обзет от тези нерадостни съмнения, стиснах една вафла и тръгнах на теренен обход. Накрая ги открих – бяха се събрали на завет в една седловина до началото на гората и търпеливо чакаха батковците да се наиграят на спелеолози. Събрахме се пак около истинската дупка. Така се оказа, че първи се облякох аз, логично бе да се нагнетя пръв. Използвахме два по-едри представителя на местната флора за подвеждащ парапет, В скалата над отвора има спит, а под него - ръбче. Необходима е телена примка. След няколко метра има голям блок закеркенечен в отвеса – образува се малка наклонена площадка, от двете й страни отвеси. Верният отвес е към масива на рида. След това, вече над основния отвес, по разкази на очевидци трябваше да намеря естествена опора, която да ме изнесе в чиста камбана. Такава опора, обаче, нямаше. Въртях се, протягах се, опипвах, бърках, качвах се нагоре-надолу по въжето. Нищо подходящо и надеждно.
Всъщност, цялата тежест по екипирането изнесе на гърба си Герасим. Докато аз се забавлявах безгрижно в отвеса, той стоеше на входа увит в яке и пъхнал от напрежение ръце в джобовете, не спираше да ме напътства с ценни съвети, дорде съвсем не загуби глас:
Давай, Митко, давай!
Отдясно търси халка!
Вържи възел!
Пещерата продължава навътре!
Намери опора!
Герасим познаваше в детайли морфологията на пещерата, защото само преди половин час бе слушал мъглявите спомени на Иво за едно проникване преди 21 години.
Прочее, не бе честно само аз да се забавлявам, затова предадох щафетата на Иво. Разхлабих душегубката и легнах на тревата до входа. Загледан в безкрая на звездното небе, до мен долитаха от дълбината откъслечни думи и фрази. “Това ... не .. спомням.... нямаше..... тогава.... не беше.... различно... къде...няма... спомен...” След като и Иво се наигра тръгнахме да се връщаме. Предстоеше сложната задача по натъпкване на всичко обратно в колата, а и на билото излезе силен вятър. Обадихме се на дежурния контрольор и се спуснахме до Лакатник, където ни чакаше Павлин, само 40 минути повече от обещаното го принудихме да чака, но за сметка на това натовари пълна кола с девойки.
Ние продължихме в мъжки състав, отбихме се в Своге, където в клубния ресторант приехме традиционната шкембе чорба, и в последните минути на празничния ден пристигнахме в столичния град. Последва ободрителна разходка с торбите из улиците на нощна София. И докато туй-онуй и то станало утре. А утре трябва да се работи.
Хайде на работа тогава.

Седмоноемврийски Чавки

Снимки от практиката на курса, спонтанно прераснала в повърхностен обход, има в албума за района.

Мина Герана - 23 години по-късно ...

След клубната сбирка на 17 август, на която имахме удоволствието да се видим и поразговорим с част от "старите Искърци", едни живеещи тук, други - разпилели се още на времето и пуснали корени по разни кътчета на света, спонтанно възникна идеята да посетим старата мина Герана на северния склон на вр. Соколец. През 80-те години в тази изоставена още през 40-те години на миналия век мина ПК Искър бе направил едни от най-значимите си открития, проучвайки пресечените от минните галерии карстови кухини. Една от тях е с дълбочина над 90 метра, но сега целта ни бе друга: да прекартираме 60-метровата Арагонитова цепка, чиято карта от онова време бе загубена.

Сезонът и метеорологичните условия бяха повече от подходящи и така на 20 август в 9 сутринта се отправихме трима души - Иво, Камен и аз (Цецо) към Миланово. От там продължихме по каменистия път за Пършевица - до кошарата или до където стигне колата, пък оттам пеша, с раниците на гърба. Бяхме с роувъра на Камен поради липса на по-проходима кола. Оказа се, че като няма джип, и тази върши работа и то каква - неочаквано и за него самия, Камен я закара до обекта (че и с нас барабар, като слизахме 2 - 3 пъти на най-рошавите места). Дотолкова неочаквано, че забравихме да си налеем вода и да измием зеленчука на чешмата при кошарата. За щастие, имахме достатъчни запаси от минерална вода - предимно за миене (за пиене имахме бира и някои други напитки). Пръснахме се за оглед на терена, обрасъл с висока и гъста трева, внимавахме да не пропаднем някъде. Намерих първо отвора на 220-метровата асансьорна шахта - това бе резервния вариант. Макар да имахме сведения, че пещерняци са влизали неотдавна през него, използването му не бе никак желателно, тъй като бе напълно "обезкостен" - всички железни елементи бяха извадени оттам. Не след дълго Иво се върна доволен с добра новина, че е намерил входа, който ни трябваше. Опънахме палатката под една клонеста слива и седнахме да похапнем на сянка без елементи на припряност - бе 2 часа след обед, а дупката бе на една ръка разстояние. Силно грееше обедното слънце, но свежият вятър прогонваше жегата някъде далеч в ниското, по-късно и облачета ни довя колкото за разнообразяване на пейзажа. Стегнахме багажа в 3 пълни торби, не бе никак малко (няколко къси въжета за спускане между хоризонтите на мината, едно дълго за Цепката, примки, железа, храна, вода и за картиране неща). Отправихме се в пълно снаряжение към входа, но ... оказа се, че не е вход, а 2-метрова яма, буренясала и копривясала, та трябва долу да слезеш за да видиш дали продължава. Освен шахтата имаше още един видимо проходим отвор, но по спомени на Иво още на времето са му казвали, че не се влиза през него. Все пак и оттам влязохме, след като нищо друго отворено не намерихме наоколо. Изглеждаше доста по-добре от шахтата, но не за дълго. След входната отвесна част и стръмно слизане с прагче следваше широка зала с няколко глухи забоя и отвесен отвор към по-долно ниво, достъпен единствено по надвиснала над него полуразрушена платформа от прогнили дъски и талпи. Здравият разум ни казваше, че през този вход сме до тук!
През останалото ни светло време разширихме периметъра на търсене. Иво локализира стария път и постройката, която му бе ориентир от едно време (сега напълно разрушена), но вход нямаше (очевидно се бе срутил напълно). "Май през шахтата ще е" - промърмори Иво накрая, но не бе много убеден. Оставаше за утре, естествено. Слънцето отдавна бе зад хоризонта, на запад небето още розовееше от залеза. Вечеряхме на теферич под обсипаното със звезди небе и си легнахме сравнително рано за нашите възможности.

Станахме в неделния ден в 9 (Камен – далеч по-рано), закусихме солидно и пренаредихме отново багажа. Дългото въже бе този път първо – него щяхме да пуснем в шахтата. Както и да го редим обаче, пак три торби си беше. Камен от сутринта си каза, че не му се влиза много, даже хич и ако не е за багажа ... та решихме да свали една торба през шахтата и да излиза, пък ние с Иво да действаме по-нататък. Тръгнах да екипирам шахтата.
Горният й край бе ерозирал фуниевиден улей без твърда основа и възможности за закрепване. Преминаването на въже от там би създало опасност от падащи камъни. С високо Y-закрепване върху две диаметрално разположени дървета се изнесох над средата на шахтата и бавно се спуснах в необичайната и недружелюбна обстановка. Първите 7 метра са били укрепени от всички страни чрез плътна каса от дървени талпи - вече доста рехава. По-изгнилите талпи бяха заминали надолу, някои все още висяха зловещо на по една скоба ... просто не може да се опише. Обрушвах внимателно всичко, доколкото може да падне – надолу политаха греди и камъни, събаряха други и изчезваха в бездънната шахта с бавно заглъхващ тътен. Надолу все по-рядко се срещаше по някоя талпа, набита в специални гнезда в стените, но и от тях много бяха заминали. Светлото квадратче над мен ставаше все по-дребно и търсех първа възможност да се измъкна от този дяволски асансьор. На малко повече от 30 метра дълбочина се появи първата странична галерия – силно порутена и продънена само на няколко метра от шахтата ... не беше оферта! Седем метра по-надолу имаше втора галерия – значително по-стабилна, но подхода към нея бе доста ронлив и опасен. На стената се открояваше бял керамичен изолатор, остатък от някогашната електрификация. Следващата странична галерия бе на 55 м. дълбочина – изглеждаше прилично. Подходът и тук не бе особено надежден, но бе крайно време да се изнасям от шахтата – от 89-метровото въже не бе останало много. На 3 метра по галерията имаше стабилна талпа – направих закрепване за изнасянето и можех малко да си отдъхна.
Викнах на Иво че е свободно и тръгнах напред да огледам къде съм попаднал. Направо галерията продължаваше през остатък от дървена врата, а преди нея перпендикулярно в ляво – друга подобна галерия, която на края с два завоя в дясно се връщаше по успоредна галерия до Правата галерия (тази направо след вратата). В трите по-дълги галерии имаше по един запазен силоз за товарене на вагонетките с руда. Вагонетките и релсите ги нямаше, нито някакви други железа, освен пирони и скоби по дървенията. Въпреки рисковете, прибрани хора се бяха погрижили да ги изнесат. Бях слязъл по „асансьора”, а къде ли е „стълбището”? Оказа се след един къс забой в ляво от Правата галерия (малко след втория перпендикуляр в ляво, от който също бе достъпно през избитата стена). Нагоре в образувалата се наклонена зала се виеше дървена стълба към по-горното ниво, а към по-долното си бе почти отвесна шахта с все още запазен дървен крепеж и силно изгнили стълби (на места липсвщи въобще). Ако се слиза оттук бе ясно, че трябва въже.
Върнах се при „асансьора” да проверя слиза ли някой. Отгоре се обади Иво – че не слиза, а излиза като видял в началото за какво става въпрос. „Разумно”, помислих си и се запитах какво правя тук аз! Но не се стърпях да чакам на едно място, взех кутията с фотоапарата и се върнах обратно да наснимам нещата, които бяха ми се сторили най-интересни. После бавно, сякаш на пръсти се качих по въжето през шахтата, прибирайки си го попътно в торбата. Знаех добре какво може да се случи ако падне нещо голямо и има дълъг корем под мен. Излязох в 3 след обед, а навън бе чуден летен ден, особено на фона на мизерията в мината.

Хапнахме, събрахме лагера, натоварихме и поехме обратно. Пътьом спряхме да потърсим Лазуритовта дупка – още един обект, влизащ в програмата ни по mining. Имахме и описание, и GPS координати ... всички предпоставки да я намерим лесно, и хоп – дупка! Да, ама не била търсената, тази си е чисто карстова, само дето ... иска да се копае. Добре, доверихме се на GPS-а и изръшнахме залудо един буренясал валог с коприва над човешки бой, докато се усетим, че координатите били по Пулково. Намерихме я след това, като отчетохме необходимата поправка – оказа се в склона на съседния валог, сравнително близо до намерената първо дупка. От лазурита не бе останало много, но все пак личи на две места по стените (ето снимка).

В ролята на Индиана Джоунс,
Цецо Остромски

Търси се... входът

Макар да е голямо разочарованието от невъзможността сега да се влезе (сравнително безопасно) в мина "Герана", много важно беше потвърждаването от Цецо, че пътят на миньорите, по който се влиза през мината към пещерите в нея, е в предишното си относително безопасно и стабилно състояние и отново ще има достъп за работа в нея, стига да бъде открит и разкопан срутилият се вече вход за влизане на хора. Имаме основания да предполагаме, че е затрупан само самият отвор на входа, и затова си струва да се опита той да бъде намерен и отворен. Следващата седмица след нашето отиване направихме с Марио от МОЕРПА още един обход в района и оглед на района на мината с такава цел, като проверихме и отхвърлихме 2-3 предполагаеми места, но опитите ще продължат.

Powered by Drupal - Design by artinet