Ранни сведения за пещери и пещерно дело в България

Хайде, вадете старите книги от библиотеките и давайте.
Светът не започва с нас.

Първият текст, който ви предлагам, е „Кипиловската пещера” от Петко Юрданов Тодоров, същият онзи брадат младеж от кръга „Мисъл”, когото знаем от учебниците. За него всички са чували в училище, но творчеството му е слабо познато. А е направил много за българския народ.
Този пътепис е публикуван в първата негова книжка, издадена на собствени разноски в Търново през 1894 година (тогава е бил на 15 години).
Забележете, че само 16 години са минали откакто върху част от българските земи е възстановена българската държава и откакто нашият народ се е събудил от петвековен робски сън за да поеме в свои ръце съдбините си, а българските младежи вече отправят взор към тайните на подземния свят. Ако се беше родил в наши дни, Петко щеше да бъде надъхан млад курсист ;-)
Старал съм се, доколкото мога, да запазя оригиналния правопис. Приятно четене.

================

Кипиловската пещера
от Петко Юрданов Тодоров

Измежду няколко планински възела се разполага селото Кипилово, осем часа далеч от град Елена и шест от Сливен.
Това село се слави по красивата си пещера, която, както пише господин Шкорпил в Географията на Княжеството, е една от най-красивите.
Часът беше осем сутринта, когато в нашите очи блесна село Кипилово. Аз ще почна да описвам пътуването ни оттук, защото на читателя ще омръзне да чете минаванието ни през тузлука, описванието на турски села, гробища, пустотия и сиромашия… След като извървяхме един боаз, нарицаем „Куза”, то тръгнахме по един хълм, който беше препълнен с шубърки, а като изминахме и него, то се обтегна една морава напредя ни, по която пасяха стада, а след нейното извървявание се мярна в очите ни и Кипилово… Слънцето що се показа зад балкана и изведнъж първите му лъчи поздравиха църковното кубе, което моментално ги отрази.
Кипилово е разположено в една равна долина, на югоизток се срещат и пресичат под остър ъгъл два високи планински върха, през които върви пътя за Котел; а напред се намерват множество хълмове – предпланини на Балкана, в които има няколко пещери, една от които аз описвам. Слязохме в прекрасното и добре разположено село; там намерихме в едно непознато семейство много добро гостоприемство. След като се наядохме, разпитахме за пещерата, която ний търсехме. Потеглихме; до изминаванието на селото само няколко кучешки лаяния ни поздравиха; хора много нарядко се виждаха, в селото царуваше гробна тишина, всякой се потеше на слънцето, като държеше в ръка сърп. След излизанието от селото ние потеглихме за пещерата; пред ония хълмове, които по-напред гледахме отдалеч, сега те стоят пред нас, а под тях шурти студената балканска вода; при тази рекичка ний поседнахме да погледаме пъстървата как играе, после няколко другари нагазиха в реката и почнаха да ловят гурлеши (попчета), след като поналовиха малко, ний тръгнахме през един горски път, а по-после по един хълм, в който беше пещерата; нямаше да вървяхме петнадесет минути и стигнахме пред една тясна, малка и правоъгълна дупка – това беше пещерата.
Дебели дървета имаше наоколо ни, шума нападала и гние от няколко години, всичко наоколо пусто, чини ти се, че тук человечески крак не е стъпвал… След като починахме добре, запалихме свещите и тръгнахме нанавътре. В пещерата царува вечен мрак и гробна тишина, твърде рядко ще чуеш грозния глас на някой бухал, който ще заглъхне незабавно; студено е много и человек ако стои повечко време заприличва на мъртвец. Щом влезеш в пещерата, от лява страна има една дълга пропаст, в която ако падне нещо, отива долу на Котел; пещерата е украсена прекрасно със сталактити и сталагмити, които увиснали отгоре или отдоле израсли, я представляват много живописна; в средата се намерва кръг с диаметър около десет-петнадесет крачки, на който всяка година се играе хоро на 9 марта, св. Четиридесет мъченици; народа ходи с попове и капющата вода пребира, като я светява попа за цяр; пред този кръг стои нещо много прлично на олтаря в църква – срасната от сталактитите и сталагмитите, срещу него стои едно много прилично на трибуна стъпало по същия начин. В пещерата има много дупки, на които входовете са в същото място. По стените е препълнено с надписи на посетителите.
Мъчно е да даде една десета от хубостите на пещерата и най-вещото перо.
Ний вече премръзнахме и потеглихме да излизаме, когато ни се стори, че няколко години сме се скитали из едни тъмноти и камънаци.
Напразно ми бяха всичките усилия да издира някое предание от населението.

Ранни сведения за пещери и пещерно дело в България

Може да извадим и от дядо Вазов - за по дефилето и другаде.

Пътеписите на дядо Вазов

Пътеписите на дядо Вазов са интересни и с много приятно чувство за хумор. По Искърското дефиле е скитал много, но за пещери дава сравнително малко сведения. Аз намерих това:

=================

По висините и самотиите
(спомени от една скитня из старопланинските недра)
от Иван Вазов

Влакът изпищя пронизително, като направи да повторят писъка му многократно планинските долове и канари.
Той спря и аз слязох на гара Лакатник.
Слязох аз и другарят ми, добрият инженер С.
Влакът пак изписка и замина. Гарата пак опустя, заглъхна. Нямаше още конете, които щяха да ни занесат в село Лакатник и по-нататък.
Трябваше да чакаме. Отидохме до кръчмата, що виси на склона. Додето С. нареждаше за по-скорошно докарване на конете, аз се любувах на планинската гледка. Долу Искърът шуми. Над него високи диви върхове и чукари. Напластяват се едни над други все по-високи и диви, някъде облечени с ниски зелени дъбови лесове, някъде голи и плешиви. Но най-любопитни и необикновени са скалите, които се издигат отвъд реката. Те образуват жълтеникава грамадна, право отсечена стена, вратоломно стръмна и пробита тук-там от пещерни дупки. Атмосферните влияния са изваяли по нея островърхи обелиски, които сякаш на всеки час заплашват да се катурнат в пропастта, във вълните на Искъра. В самото подножие на тази грамадна, непристъпна отвесна стена зее пещера, из която изтича буйно някакъв подземен поток и се влива в Искъра. Високо горе на стената зее най-голямата пещера. Спомням си, че преди двадесетина години аз я посетих заедно с един министър. До нея стигнахме, вървейки с голямо предпазване и при голяма опасност от проваляне в пропастта. Входът на пещерата е широк и висок. Вътре още по-широко и високо. Тя прилича на някаква тайнствена и тъмна църква, издялана в скалата, за да се молят планинските духове. Напреднахме навътре при растящия мрак и при слабото осветление на две свещи, носени от селяни. Чудните сталактити и сталагмити, провесени от свода бяха изгладени и един от други по-странни. Подът, насеян със скалисти прагове, с тъмни углъбения и коварни дупки, дето светлината не може да стигне. На всеки миг нова опасност от падане, от потъване в неизвестност. Мракът се сгъстява и ходът става по-труден; стъпките ни силно кънтят в глухотата, стените повтарят по няколко пъти гласа ни. Но ето пещерата се стеснява и пред нас се отваря само една дупка, голяма колкотъо да мине човек. Гроза ни става от тоя затворен пущинак, дето вероятно човешки крак не е стъпвал. Ние се чувстваме вече отчуждени от света и живота. Тръпки ни идат. С помощта на свещите, които догарят и се топят от някакъв студен вятър, ние отиваме смело още по-нататък. Проломът пак разширява, сводът се издига, нови сталактити, влажни, мокри; по стените тече вода. Мракът е ужасно гъст, зловещ, спомняме си картини от Дантевия „Ад”. Пещерата кривнува наляво в тайнствените глъбини на планината. Не, по-нататък не се отива! Повръщаме се назад с големи мъки без светило вече – пак под висящите конически, обратни, сталактити, през прагове, през дупки, в които се плъзгаме и падаме, втренчени жадно в радостната светлина на отвора. Когато излазяме от него, душите ни се препълват от възторг: пак прекрасни, осветлени от слънцето върхове, гори, скали. Хубавият божи свят е пред нас чуден, величествен. Каква радост!...
Между това, очакваните два коня дойдоха. Пийнали по чаша ракия, ние яхваме и полазваме нагоре. Пътят стръмен, засенен от големи брястове и дъбове; планинският чист въздух пълни гърдите с благодатна свежест. Просторите се разстилат пред нас. Зелени поляни, зелени гори. Картини една от друга по-пленителни. Някъде спираме под някоя сянка да отдъхнат добитъците и пак дълго поглъщаме с опиянение чудесиите, които природата е турила пред нас.
По върховете, по зелените им паши се белеят стада. Далечни кучешки лайове; звук от звънци на говеда невидими, които нейде пасат. Застига ни една хубава девойка и един млад господин, в граждански дрехи; те пееха по-рано и сега млъкнаха. Сприказваме се. Учители били в Лакатник. Ходили във Враца и сега се връщат. След кратка почивка при нас пак поемат пътя си. Дълго време се мяркат през клоните червената блуза и бялата сламена шапка на учителката. Песента пак се разнесе из шумаците. Ето и учителят хвана подръка госпожицата, нестесняван от никого. Годеници или любовници? Но как тая радостна сцена хармонираше с тая радостна природа!
Излязохме на един гол връх. От него нови изгледи, нови картини, божествено красиви, нови очарования! От тоя връх видяхме долу, далеч някъде, в една затворена от зелени урви планинска долинка селото Лакатник. То е осемнайсет километра далеч от гарата. Пред самото село се белее пирамида. Тя е издигната, както после узнахме, в чест на загиналите за отечеството юнаци от Лакатник.
Сега вече пътят отива все надолу. Ние слазяме от конете и вървим пеш. Как свободно се диша, как е приятна умората! Селяни и селянки от Лакатник ни срещат с поздравите „добър ви ден” и „добра ви среща!” Хубав е този народен обичай у нас, дето го няма в никоя друга страна. Усещаш се близък и сроден с тия непознати хора. Спреш ли се при тях, всичките идат да се ръкуват приветливо и доброжелателно. И ти отговарят охотно на въпросите. Истина, и те са твърде любопитен народ: без друго те запитват къде отиваш, отде идеш, какво работиш, даже женен ли си и имаш ли деца…
Но ето, влазяме в селото. Там при една кръчма стоят куп селяни, един пълен млад господин във френски дрехи и самият величествен и усмихнат кръчмар, който ми стиска ръката до строшаване – знак на особено уважение. Господинът във френските дрехи се представи за учител в селото и ни поканва да си починем в кръчмата. Вътре в нея сложена богата трапеза, нагласена от самия стопан, бивш стамболовистки депутат, в моя чест. Отде знаеше, че ида тук? Ах, тая учителка и тоя учител, които пееха, подръка, в шумаците!
Юли 1920 г.

Как се е пътувало по Искъра

Това не е точно по темата, но дава доста образна представа за пътуването по Искъра.
Както виждате, за 82 години нещата не са се променили много.

=============================

Увеселителни случки и жалостиви рикания по Бе.Де.Же.
От Фра Дяволо (Райко Алексиев), „Жалостиви случки”, 1929г.

София. Гарата. Мъже, жени, деца, туристи с къси гащи, туристи с дълги гащи, туристи без гащи, рибари с въдици, рибари без въдици, дамаджани, краставици, домати, шиш-кебапи, тенджери, тигани и „Ментин” – разхладява устата и повдига духа – трети звънец. Готово.
- Герги-и-и, тичай бе, ще тръгва.
- Маро ма, джемперчето ми прибра ли?
- Тука е. Фанче-е-е, ела тук. Има место. Дай раницата.

Тръгване
- Муцо, взе ли леволверо, да му гръмнем на Искъро?
- Взех го. Трай си. Я че му пуснем едно у тунело.
Трак трака трака, трак трака трака.
- „Балкани вдигайте се в небесата”.
- Не е така бе, фалшиво почна. Ленче, зафани ти!
Ленчето захваща. Песни. Някъде някой бие дааре.
- Имала Лалка некъде си бенка…
- Хахаха…
- Хихихи…
- Пецо, дай дамаджаната, оти ми пресъхна пискуно.
- Трай бе, че пием на Искъро.
- Дай, бре, от сливовата…
Трак трака трака, трак трака трака. Лакатник. Скали. Намалял Искър. Няколко варници. Купове с дърва. Дежурен чиновник с червена шапка. Чешма. ”пур ле дамес”, ”пур ле хомес”, кръчма с мест. спирт. пит на дребно с тютюн и папироси.
- Лимонада има ли?
- Екстра. Ледена. Бира чудесна, вино файн.
- Две лимонади, половин кило вино, сода.
- Сайдер! Четири чаши, порция пържена риба на място!
Пържената риба отива не на място, а на друга маса. И, понеже е последна порция – скандал.
- Ние я поръчахме, моля, дайте рибата!
- Събирай си устата, че ще ти счупа тиквата!
- Кому се периш бе серсем?
Хващат се соди. Жените се разпищяват.
- Герги бе, чакай бе, Герги. Олеле… Христо, Мърцо, недейте бе…
Слънцето захожда.

Връщане
Ръкопашен бой за места.
- Не ви е срам, ще смачкате детето ми!
- Деца по екскурзии не се водят. Идиот. Гарга.Няма място вече тук. Назад е празно.
- Празна ти е главата. Я се прибери малко навътре!
Трак трака трака, трак трака трака.
Тунели, отворени прозорци, дим и сажди в дима.
- Затваряйте прозорците бе, ще се издушим.
- Кой серсем се блъска там? Хей идиот, защо се блъскаш? Ох, мазола ми!
Своге. Ръкопашен бой между тия, които са в трена и тия, които не са в трена. В ход се пускат всички видове нецензурни глаголи, епитети, прилагателни и допълнителни.
Трак трака трака, трак трака трака.
Реброво. Нова атака. Дим, сажди в очите, лакти в ребрата, пот под ризата, пот над ризата, пот над палтото. Протести, викове, псувни по адрес и без адрес.
Кондукторът рискува да бъде смазан.
- Всички билети!
Глас въпиющ в пустиня.
- Какви билети бе? Не виждаш ли, че не може да се мине!
Курило. Решителна атака отвън. Решителен отпор отвътре. Бой. Два счупени прозореца, една припаднала туристка, която лежи дълго в обятията на един турист с къси гащи и поради това се поражда съмнение в истинността на припадъка й.
Лакти, колене, фундаменти. Няколко истински припадъци от стъпкване и газене. Истински припадналите се свестяват и виждат, че са пристигнали в София. На неистински припадналите се иска да постоят още в обятията на туристите с голите колена. Увеселителния трен го изпращат в депото до идущата неделя. Пътниците въздъхват облекчително и се затичват към трамвая.

Захари Стоянов за пропастта на Бузлуджа

Захари Стоянов – „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата”, 1885г.
==================================================================

Местността Бузлуджа, както казах, е един връх от Стара планина, откъм южната страна на балканския хребет. Върхът е гол, без никакви дървета; само по полите му има храсталаци, гъста шума и тук-там високи дървета. По-надолу, в подножието му, се намират селата Енина, Хасът и Шипка. А на самия връх той граничи със следующите по-забележителни местности: на изток – прохода Бедек; на запад – Предялът; на юг и югозапад – Люляката, стръмната поляна и пр. Бузлуджа е прочута още по своите варовити и мраморни камъци. Името Бузлуджа (леденица) може да произхожда от находящата се на върха дупка, от която вадят лед посред лято. Тя се нарича още и Пропаст, от габровци. Съществува предание, че като се спуснело плява в тая дупка, излязвала на Кайнарджа, под Казанлък.

Психология на нашето иманярство

Днес ще ви занимая с едни от първите изследователи на нашите пещери – онези с кирките и лопатите. Предлагам на вашето внимание една статия от Иван Хаджийски, публикувана за първи път в списание “Философски преглед” през 1940г. Настоящият текст е взет от съчиненията на Иван Хаджийски в два тома, издадени през 1974г., том I, стр. 231.
Днес Кара Кольо, дядо Данчо и тяхните “таласъмлии” другари ни изглеждат като пионерчета. Можем само да гадаем какво би написал автора, ако бе доживял да види днешните иманяри.
Приятно четене ;-)

>>>>>>>>>>>>>>>>>>>
Иван Хаджийски

ПСИХОЛОГИЯ НА НАШЕТО ИМАНЯРСТВО

Старо имане търсим, със скъсани гащи
ходим.

Който ме търси, личи и който ме намери, пак личи.

I.
Ако след жетва, особено празничен ден, застанете някъде по тесния път, който извива край реката на несравнимото по красота ждрело «Стенито», прорязващо Троянския балкан, или под скалите на поетичната и пълна с легенди «Негованка» край Михалци, Търновско, или край пътеките, които водят към котленските местности «Злостен», «Пещерите», «Нирец» из деретата и Странджа или в дефилето на Струма от гара Земен надолу, или де и да било в нашата страна, където се рони хоросан и се търкалят твърди, месени с пясък тухли от старите градища («калета»), ще видите малки групички от по двама-трима селяци, с торби през рамо, с провиснали на ръцете балтии, да вървят бавно, мълчаливо, сложили ръце отзад, и да оглеждат тайнствено всеки камък наоколо.
Това са иманяри (малджии). Те търсят Кечипътека, Тънката пътека, Романската пътека (б.а. По която се отива на романя), Кърджали-пътека, Памукчипътека, Каруселипътека, които водят към самотворното кале, общата мара (пещера), Женевискале, воденицата на Емин Асклюлията, Кадреткале, Кереметлимандра, Самоградното кале, кочията на поп Мартина, Латинското кале, ръката на сараф Яка, Коюмджийското място, Исаркале, Манукбеевата кочия, Игановото кале. Диреклията пещера, Софрата, Гемията, Копанята и др.
Те търсят местностите на горните неща: Карадере, Бяла река, Дрянига, Габрига, Курталан, Мухчаница, Дебел дял, Саръгьол, Синия вир с пъстърва, Чемериковата поляна, Папратливата поляна, Ак Максим, Белите камъчета, Тепеличаир, Трането, Чуруковец, Курткая, Кушкая, Гарван канара, Таушантепе, Осра-ната канара, Якмасин, Гробищата, Кюпрюоладжак, Юртолукая, Шарапйолу и т. н.
Те търсят нишаните (издялани върху камъни, плочи или скали знаци), които обозначават точното нахож-дение на същите места: кръстове, кръст пергеллия (б.а. Кръст, вписан в окръжност), куча плешка с крака отгоре, квачка с 11 пилета, мома Рада с кобилица и менци, арнаутин мери сърна с пушка, червен камък с изписана на него гемия, кочия с четири коня, мечка с мечкар, волове с рало, впрегнато наопаки, 1/2 кокона изписана, три кокони изписани: едната държи пахар, другата — ибрик, а третата — дете с пелени, и т. н.
В тези калета, подземия, подземни черкви, пещери, маари (дупки), някои от които представляват цели квартали или се простират по на 30 км, та дори чак от Странджа до Цариград, са скрити богатства от римско време и главно от воеводите: поп Мартин, Вълчан воевода, Кара Кольо, Алтън Стоян, Драгул воевода: везнета с жълтици, крино 3—4 оки маргарит, тройни пари, безценни камъни, черен — 5 аршина широк и 3 дълбок, пълен със злато — медник с цванчове, звънец с 900 рубиета, бъчва с 48 ведра злато, 18 торби пари, буре 6 мери бели пари, 44 оки злато, 21 ока саде злато, три ката пари, 26 хазни злато, два товара злато и на 13 купчини пари и всички възможни съдове, пълни с пари: ботуши, казани, гърнета, бакъри и бакърчета, харании и каравани.
Към тези заслепяващи богатства неуклонно са устремени невзрачните фигури на новите ни научни приятели, на които правим честта да ги вкараме в страниците на науката.
Но не е ли злоупотреба с вниманието на читателя занимаването ни с дейността на тези хора, особено в този момент, когато светът се обръща с главата надолу, когато държави изчезват от лицето на земята, като докоснати сапунени мехури; когато многотонни бомби превръщат до вчера цветущи градове в купища развалини, а жителите им в кървава кайма?
Макар и това да не е един от най-належащите днес въпроси, все пак тъкмо сега, когато през грохота на събитията се търси обществен изход от неуредиците на днешния свят, ние трябва да се спрем на десетки хиляди хора у нас, които търсят пътя на личното разрешение на въпроса за богатство и бедност, и то по един толкова лумпенизуващ начин, че същият не издържа критиката дори на обикновеното еснафско опортюнистично благоразумие. Да не се забравя при това, че числото на заразените от иманярските бълнувания, т. е. числото на тези, които са превърнали иманярството във второ занятие, за която цел опропастяват себе си и семействата си; на тези, които само помагат на първите чрез съчувствие, средства, проучвания и осведомявания, и най-после на тези, които вярват в разума на всички подобни усилия, е не по-малко от броя на болните от туберкулоза. В редиците на тези сбъркани хора се числят дипломати, виден книгоиздател, инженер от най-голямото строително предприятие в София, учител от софийската търговска гимназия, други учители, началници на т. п. станции, търговци, занаятчии, чиновници. Грешните пари на тези заблудени души отиват повече в безполезно копане и дирене, но понякога и в джебовете на разни мошеници. Само малка част от мошеническите истории на тази почва излизат на сцената, защото «почтените» граждани предпочитат честта пред парите.
И ако нашето писание стигне до очите на тези хора, които имат свой душевен живот, нямащ нищо общо със здравия разум, свой език, своя «наука», своя литература, свое кафене в София (на ул. «Екзарх Йосиф»№ 17), които поддържат връзки помежду си в цяла България и представляват една организация без устав, или пък даде средства на техните близки за вразумяването им, то същото ще изпълни една обществена задача, колкото и неголяма да е тя.

II.
За да почувствувате духовната среда, сред която живеят иманярите, нашето изложение ще ви въведе в нея, така както се въвежда всеки новооглашен в тази особна действителност, в този свят на много малко истина и много сън и въображения, на видения, халюцинации и привиждания (илюзии), на златни мечти и непоклатима вяра, на пепробиваема безразсъдност и съсипваща упоритост, на най-изразено лековерие, суеверие и невежество, на най-вълнуващи легенди и пъстра поезия — изобщо в един от кътовете на тайния душевен живот на част от нашия народ.
Гладът, беднотията, засягайки основните жизнени страни на човека, дават винаги силни чувства (афекти), В афективната (възбудената) душа на бедния мисълта за златото е мисъл за края на мъки и тегла; блясъкът на златото прелива в образите за земя, по която ралото ще проточи дълга бразда, а косата — сливащи се в далечина» та откоси; за висок бял дувар вместо стария прогнил плет; за къща на два ката, която да се белее хее. . . отдалеч; за дебел врат и червенобузи деца; за хранен кон, който нетърпеливо рови с копито и чака да го яхнат; за пеещи железни каруци; за весели и шумни сватби с тежки сватове, за големи гостета, за широк живот и дълбока почит.
— Ее. . . ех, майка му стара! Да копнеш с кирката. . . да блесне онова злато. . . ще полудееш — разправя възбудено, със светещи очи старият иманяр и огъва меката махмудия — уви — единствена, и то купена, а не намерена.

Историите за закопано имане шетат из народа от исконно време. Всеки знае по нещо от тях, но не всеки им обръща сериозно внимание:
— Свят широк, камъни много. . , Откъде да знаеш где е закопано, та да идеш да го откопаеш. Трябва да обърнеш цялата земя девет педи дълбоко.
Но освен хората на здравия разум има и хора, пленници на лековерието, суеверието и невежеството, които въпреки нашите училища и университети още не са се свършили, дори не са толкова малко, колкото може да се предполага на пръв поглед. (б.а. По-миналата година в Тетевен жени ходеха да носят с менци мляко на един змей в околността на града.)
Идва някой ден при един такъв българин неговият съсед, извиква го настрана и с шепнещ глас, с едва сдържано вълнение, с тайнствено оглеждане и ослушване, да не би някой да ги чуе, му съобщава, че е получил от един негов добър познат и умен човек едно писмо, с което го пита за тукашните местности:

„9 юний 1933 г. гр. Фердинанд.
Др. И.,
Писмото ви от 3-й того получих днес и останах много зарадван, че ми дадохте някои сведения, макар и оскъдни.
Аз се осмелявам отново да се обърна към Вас и с настоятелна молба да ми дадете по-подробни сведения, с които Ви разполагате и които Ви може да съберете от други стари хора и от Ваши колеги, както е отец Йеромонах Б., понеже те са свързани тъй едно с друго, че е необходимо всички да се проучат, за да се доде до едно окончателно и положително убеждение, че това е действително търсеното място. И не трябва във Вас да има никакво съмнение, че тук може да има някаква игра и измама. Всичко ще си е във Ваши ръце и когато дода тогаз заедно с Вас ще се извършват работите по-нататък. Няма защо да Ви тревожи обстоятелството, че може някъде Ви лично, стига да разполагате със свободно време, ще отидете и ще опитате и няма за какво да се безпокоите, че това което ще търсите няма да се намери, защото възможно е друг по-рано да е бъркал и взел, и макар да се не намери обаче все ще се познае мястото, гдето е било и ако не е взето голямото, то ще ни упъти да го вземем ний.
Моля отговорете ми на този въпрос доколкото имате сведения, и също и за по-далечни места се интересувайте, защото
ако излезе това, което се търси, то е една верига, на която дължината няма да бъде по-къса от 30 километра.Та понагазете и подалечни места.
1) Има ли махли из вашите села които да се наричат Дряново и Косово. Или да са биле по-рано, а сега да ги няма или преименовани.
2) Имало ли е от вашия манастир по-нагоре друг, а сега да не съществува и как се е казвал? Може би и в съседните райони да е имало.
3) Щом има Курт кая, тогас от него на юг ще има Куш кая (Орлов камък) и от него нагоре да има дере — Курт-дере, а над него може би чак по билото — пък и по-далечко — Таушан тепе (Заешка висота). После в тази посока трябва да е Чемерикова поляна и Просечения камък.
4) За че е Чемерикова поляна трябва да има на нея: три грамади камане, едно кладенче и водата му се втича в една от грамадите да има два купа згурия и за да се иде на Чемерикова поляна, трябва да се мине през Просечения камък. Има и други работи, но после.
5) Саръ-гьол. Подробно описание за него: големина, пространство, пресъхва ли лете, изтича ли се водата и где и в кое-дере се втича и какво има в него.
6) Станчевия говедарник (полегарник) да са два: голям и малък.
7) Около дебел-дел да има Гарванова канара.
8) В синия вир да има пъстърва и под него има ли риба.
9) Разучете има ли ги тези места: Кесим таш (сечен камък), Коритата, Стъпалата, Курт-башица, Габровница, на балъ, Кар. лъбалкан, Обреща, Чим-мандра, Саръ-гьол, Върто-поле и Суха баня — те са горе по билото. Щом се узнаят ще се търси друго нещо. Да се знае разположението на местностите едно от друго, источно, западно, северно или южно.
Щом имате лице, което се занимава с издирване на такива работи, няма защо да се страхувате, а го използувайте да Ви търси това, за което Ви пиша. С очакване да получа от Вас важни сведения, приемете моите сърдечни поздрави и благопоже-лания.
Повтарям няма за какво да се страхувате, а използувайте широко този, който се интересува от тези работи, в смисъл,даВи издирва местностите и знаците, за които Ви писах и за които по-нататък ще ви пиша. Да остане като отида аз да се търсят знаците ще бъде много трудна работа и ще се отнеме много време. Щом не знае секрета не е опасен. Възложете му да разучи за местностите. Около Саръ-гьол има и калета, които трябва да се проучат. Каквито сведения имате, макар да не са близко около Вас, съобщете ми ги
Петър Николаев запасен полковник”

„23. VIII. 1933 г. гара Гебедже
Г-н Ив. К. Пеновски, Троян.
Далечни ми и непознати приятелю, с настоящето като ви поздравявам и ви явявам: че ние днес с брат ти Стефан сме доста приятели и често се събираме да приказваме и така че в разговора си употребихме и за малджилъка. Така че аз имам книга за Вълчан Воевода, поп Мартин, сараф Яко, Алтън Стоян, за които ми описва техните съкровища с всичките нишани и под какъв вид да се земат парите и така пише, че било в Троянския балкан, вследствие на това, аз съм много далеч и не мога да дойда по тази местност да търся, затова се наговорихме с брата ти за най-уместно да пиша до вази. В книгата пише така:
За куцата мечка е на три дерета. Мечкарят гледа на една канара и от там нагоре има Кадрет кале, хоро иски. Воденицата не се ходи с кола и кон. Близо има баир Олан. От воденицата се види турското село Курт дере. Коюмджийското място има два кладенци: единият сладък, другият горчив. Много има да ти описвам, стига да се намерят тези места, за смока» за софрата, за копанята, за воденицата, за мечката.
Всичките знакове ги има, там, водят едно на друго и парите ги показват къде са, как ще се земат. За сега Ви молим да се издирят тези местности, да се видят очевидно. Пиши ми, тогава ще ти опиша по-пълно и ще ти покажа малко пари, за да све осигурим, вярно ли е в тези работи.
Имаш момче Колю, то било турист, анджак за него работа да изучи тези места, има ли ги вярно или не. За парите не мислете, те са много лесно, всички в пещерата, има някои затворени, но аз ще ги отворя според както ме отправя памокчи пътека, романската пътека, торят молу.
За сега толкова пиша. За после по-малко, когато ми пишеш, че ги има тези местности.
Твой невидим и непознат приятел: Пенчо К- Арабаджиев.”

— А бе как да няма. като има — отвръща с радостна възбуденост нашият «запалянко». — Нали там пасем овците — добавя той и чувствува, че цял трепери от нови, непознати чувства.
Афектът е запален. Новооглашеният още утринта обикаля описаните места. Афектът по силата на природата си претворява виждането, асоциациите, мисленето, разсъдъчната способност. Местността се преобразява: тя добива нов, тайнствен вид. Всяко камъче става чудно, оживява, като че крие нещо.
— Тук някъде ще блесне златото. Тук някъде се крие то. Ще го пипнем и тогава: сбогом, сиромашийо, ела да видиш кой е бачо ти Кольо!
— Ами ако всичко това е лъжа? — едва пропълзява тънкото езиче на съмнението.
— Дума да няма: това е човек полковник. Откъде ще знае местата, като не ги е виждал. В книга било писано всичко, в книга.. .
Най-сетне пристига иманярят професионалист. Неговата личност и неговите обяснения не оставят място за никакво съмнение.
Външността му прави дълбоко впечатление. Той е слаб, с тънки черти на лицето. Очите му имат един странен блясък: те сякаш не виждат нещата на този свят, а са потънали в друг, невидим, скрит свят на тайни неща и сили. Той говори за този свят така задушевно, с такава дълбока вяра, с такива подробности, с такава самоувереност, че думите му непосредно заразяват. От цялата му личност, от държането, от езика, от лицето му вее поразяваща тайнственост.
Той разправя за чудната книга “Соломонията”, написана от цар Соломона. По тази книга човек може да се направи невидим и да заповяда всичко.
За подземията с техните канали, със седемте им стаи, пълни е пари, за подземните реки с черна пъстърва, за пружинените мостове, които се движат (клатят) над реката непрекъснато като чуковете на тепавица.
За българските войводи, които били преименувани български боляри, както през въстанието Гаврил Хлътов се преименувал на Георги Бенковски.
За султана, който, като свършил парите и нямало с какво да плаща — тъй като всички, та чак и великият везир станали ятаци на хайдутите, — преоблякъл се като говедар и отишъл към Балван, Търновско, да разбере работата: но щом се приближил към селото, срещу него излезли дванадесет кучета. От това султанът разбрал, че и везирът му е ятак, хванал го и го пекъл жив, докато изказал всичките ятаци. Понеже воеводите останали без ятаци, избягали във Влашко и оставили богатствата.
За мома Рада, която замествала Вълчан воевода. Когато Вълчан заминал за Етрополе, оставил при нея Емин бей Ха-сан — турчин, когото Вълчан взел в едно сражение и отгледал. Емин съблазнил Рада и когато Вълчан след 4 месеца се върнал, намерил я непразна. Турчинът, за да не го убият, побягнал, но в бягството си през гората открил на Станчов полугар старите римски богатства; върнал се и обадил на Вълчана. Вълчан пратил да проверят и след това турил на Емин а ножа, за да няма между тях турчин, а мома Рада заклал и с нейната кръв заклели имането.
За поп Мартина, родом от Балван, Търновско. Попадията била много хубава. Търновският паша ги канил много пъти на гости. Най-после поп Мартин отишъл. Седнали да ядат и пият. Мръкнало се. Поп Мартин почнал да чака да излезе жена му, А на нея в това време къносвали ноктите. Попадията излязла, но му казала:
— Не ми трябва поп за магаре.
Пашата го изпъдил и поп Мартин отишъл при Вълчан воевода. За да го изпита, Вълчан пратил двама четници в Търново: единият — фурнаджия, а другия —- кочияш при пашата. Когато веднъж пашата тръгнал за Казанлък, кочияшът съобщил на фурнаджията, а фурнаджията — на Вълчана и Вълчан с поп Мартина причакали попадията и пашата и го убили, На това място е изрисувана кочията на поп Мартина.

III.
Но първият ви досег с иманярите може да стане при още по-драматична обстановка. До вас е стигнал слухът, че на «Стенито» — сред сърцето на Троянския балкан — една всебългарска иманярска организация от 1923 г. насам (до 1931 г.) копае из пещерите му и търси старо имане. Разказите за дивата природа на този балкански пущинак и за несравнимото фанатично усърдие на иманярите най-сетне ви придвижват нататък.
С хиляди препятствия: слагайки паднали дървета за мостове над буйната, помитаща всичко река, прескачайки изкъртени вековни буки, провирайки се между къпините, газейки дълбоката папрат, която завива презглава, вие стигате това непристъпно място, очаквайки всеки момент да срещнете някоя мечка, защото горските пътеки са осеяни с неръкотворните й остатъци.
Станчовият полугар е краят на един горист балкански масив, отрязан в стръмна скала от пролома на Сухата река. В този масив оттичащите се води са издълбали безкрайни пещери, запълнени от пороите с глина и шума, а от иманярите с легенди и шума на кирки и длета. Любезният домакин Кольо Пеновски («Кара Кольо») развежда из дупките и пещерите, давайки къси сведения, които при цялата горска обстановка правят особено впечатление. . . И. . . сред безкрайната натежала балканска тишина, тръпнеща само от боботенето на водите, падащи в скритите горски бездни; сред този планински свят, застинал в нямото си величие, правещо човекът да се чувствува малък, нищожен, будещо мисълта за всички неразгадани тайни на битието — загадката на иманярските тайни става приемлива, като част от общата тайна на света, на миналото, на бъдещето.
Вечерта в горския валог до полугаря, сред недогледните буки, се запалва грамаден хайдушки огън. Червените му трепетни отражения едва пробиват балканския мрак и дават тайнствени очертания на лица и неща. Дружината налягва около огъня, мълчалива, вслушана в мекия, спокоен, внушаващ и самоуверен глас на Кара Кольо, един от водачите на българското иманярство:
В тези подземия се топяло злато още от римско време. Донасяли го на кюлче с катъри и го секли на пари. После българските воеводи, Вълчан, поп Мартин и Кара Кольо, открили подземията с богатствата и използували подземните казарми.
Вътре са влизали много овчари. Въздухът е отровен, та свещта гасне. По коридорите са изкопани ями с щикове в тях, затова човек трябва да се пази да не се натъкне на щиковете, Пред стаите тече една подземна река. На нея има мост на пружини. Ако не му знаеш тайната и стъпиш на него, той се дига и те хвърля в реката. Зад моста има направен змей — от мушама и восък. Езикът му е пила, очите — безценни камъни, отгоре е покрит за люспи със златни пари, отдолу — със сребърни. Като стъпиш на плочата, натискаш една пружина и змеят се хвърля, и ти умираш от страх. По-нататък е направена мома Рада. На гърдите й има три реда пендари. Когато вее вятър, чува се как дрънкат пендарите, но откато пуснали в пещерата няколко лами, дрънкането не се чувало вече. По-нататък са направени от восък воеводите, както пътуват с конете. Зад тях в скалата са издълбани седем стаи за казарми. Креватите са постлани с пух, по стените са накичени кожени чанти, паласки, пушки и саби, а по земята има разхвърляни черупки от червени яйца. В една от стаите са вълшебните неща на поп Мартина: кожухът, калпакът, пръчката и попският павур, направен от три оки калай.
На дъното са трите стаи със златото. В първата е насечено на пари, във втората е на листа, а в третата — на цепеници. Няма нужда от лампа — златото само си свети.
Сред потайността на тъмната и студена планинска нощ, пълна с тайнствени звуци и необясними крясъци, в полумрака на трепкащия с бакърени отражения огън този приказен свят оживява, добива плът, завладява, събужда странни чувства, въпреки това обаче си остава легенда.
Но. . . спокойно, небрежно, без да прекъсва разказа си, Кара Кольо разравя буковата шума на тази пуста и вековна гора и изважда под нея лъскаво черно парче:
— Сгурия!. . .
— Сгурия — никакво съмнение! Ай, дявол да го вземе, какво търси тук в този непристъпен пущинак тази сгурия?
И това малко черно парченце свързва приказния свят на бай Кольо с действителността. На другата сутрин тази връзка се разширява със следите от хоросан в един кладенец. Въображението е възбудено. Последният удар е: да ви заведат в гората при една отвесна пещера и да пуснат в нея едно камъче.Всички се вслушват умълчани и чуват как дълго време камъчето, удряйки се от стена в стена с едно подземно «кън, кън, кън», пада в една безкрайна бездна. Възбуденото въображение следва тези губещи се звуци и пълни невидимата бездна с разказаните образи и видения.
Видят ли иманярите, че всичко това е направило накому особено впечатление, забележат ли, че някому очите са премрежени от внушените видения, намират случай да останат насаме с него и да го посветят в научните тайни на предприятието: вестници и книги.
От едно потайно шкафче в колибата изваждат опушен брой от в. «Утро» и четат с благоговение описание за намирането на цар Шишмановото съкровище в една от искърските пещери или за намерено някъде имане. Вестник го пише това, не Асен Манин — защо да се не намери и тук?
От дъното на това шкафче вадят и една малка книга, омачкана, оцапана от прелистване, с изгубени предни и задни листа, подшита с груб вълнен конец от чорап, и четат в нея «научните» сведения за Станчовия полугар:

„ЗА СМОКА ИЛИ ОБЩАТА МАРА
Град Търново. От него до Троянския манастир е 18 часа. От манастира нагоре до Черни Осъм, на разстояние 31/2часа, на главата на Осъма, мястото се нарича Козарските, Троше, Венци,
Станчев полегар, Суха река, близо Папратливата поляна, от тая полянка се вижда Марковата дупка, срещу Папратливата поляна има насреща в канарата прелез и в прелеза камък побит и прилича на куче и гдето гледа кучето, ще намериш арнаутия, че мери с пушка на една кошута (нишан), и един кърджалия да води седем катъра и там близо има извор да извира. Има рогач с рогове по 7 шипове. Над рогача отгоре има полегар, от рогача надолу къмто реката около 40 крачки ще намериш 7 стъпала и по стъпалата ще отидеш на марата. Над вратата има ръка, изписана и на самата врата има дърво явор, шумата му пада на вратата, И като влезеш вътре, ще вървиш над водата по мостове, дордето отидеш до вътрешната врата, и там е общата мара. Отвънка има камък като гърбава баба. На пещерата вратата й гледат къмто изток. На южната страна отгоре пещерата има пукнатина и като грее слънцето, прави светлина в пещерата и до тая пукнатина има трендафил глог. От полегара, когато вали дъждът, боклукът минава покрай вратата на пещерата. От тази пещера на разстояние около един час има място и се казва Червен бряг, Жидов дол и там ще намериш друга пещера и вратата й е като фурна и вътре има лъв направен.
Да видим де и какво има при смока. Като влезеш вътре през вратата, на която е яворът, ще видиш образ человечески и гдето гледа отсреща на стената, там има тапа и вътре ще намериш книгите, които ще разправят какво да се прави. На вътрешната врата има смок изкуствен и се движи; щом се приближи човек при него, може да убие човека, ако не се предпази. Той е на тел с мушама отгоре, люспите му са рубиети, отдолу ситни бели пари. Очите му са безценни камъни, очите му са от маргарит. В пещерата има голямо съкровище и разни вещи.”

Най-после на «трепналия» предлагат да се запише за член в «организацията». Каква е тази организация?
На 1923 г. се събират на събор в Пловдив иманярите от цяла България: с пълномощията му, с дневния му ред и т. н., както става изобщо на всички конгреси, и основават дружество «Староруд» (Старини и руди), което, както ме осведоми бай Кольо, било регистрирано като събирателно дружество. Дали регистрацията не е някоя «иманярска», не мога да ви кажа. Съборът районира България и създава организация за сведения и проучвания. Главното му предприятие обаче остава Станчовият полугар. Членовете са стигнали до 600 души, произхождащи, както следва:
От Пловдивско ......... 140
Пазарджийско ........ 20
Бургаско ......... 70
Кюстендилско ........ 40
Айтоско.......... 45
Плевенско ......... 20
Ловчанско ......... 7
Карловско ......... 30
Троянско ......... 80
Ст. Загорско ........ 10
Казанлъшко ........ 8
и от много други места.
Членовете се делели на три групи: I категория — основатели — 25 души; II категория— с членски внос най-малко 1000 лева, като вноската се движела между 2000—3000 лв.; III категория—допълнителни или спомагателни членове с вноска над 500 лв. Числото на членовете било неограничено. От имането имало достатъчен дял за всички: с него могло да се плати целият борч на България с репарациите заедно. (Тези пари воеводите били приготвили за освобождението на България. Вълчан ходил при руските царе и им казвал: «Дайте войска, пари ние сме приготвили», но те не му хванали вяра.)
Храни пристигали отвред: брашно, месо, мас, бъчви с вино и ракия. Лятно време след жетва се събирали по 200 души да работят «без гюнлук». Тогава полугарът представлявал цял лагер: пекли се няколко фурни хляб, слагали се дълги трапези.
Ето по какъв начин долу-горе иманярите, които не са мошеници, а добросъвестни хора, правят подбор и прибират в своите редове всичко лековерно и суеверно.

IV.
Какво лежи всъщност на дъното на цялата тази работа?
Че в земята има закопано имане, няма и не може да има никакъв спор, щом като и законът за имуществата, собствеността и сервитутите в чл. 67, законът за старините, законът за народното просвещение уреждат този въпрос.
В мирно време имането е закопавано поради липса на банки, в размирици — поради липса на сигурност. Пари са закопавали разбойници, кърджалии, войници през време на война; пари са закопавали на случайно място оградени пътници или бежанци.
Бай Иван през Балканската война утрепал един турчин и скрил парите в корените на една върба. Знае мястото и два пъти ходил да го обикаля, но спадало в турската военна зона и не можел да вземе парите.
Един троянец има скрити пари от Европейската война в Македония, но прави сметка, че струват толкова, колкото са разноските за отиване и връщане.
За да означи мястото на парите, бай Иван вероятно е оставил някакъв знак, побил е камък или върху някой пясъчник, който се реже лесно, е нарисувал кръст или стрела.
Минават години, обаче бай Иван не може да си вземе парите и чак кога наближава да умре, разкрива тайната на синовете си. За да не забравят, те записват белезите и местността на книга, на една, на две или три — за сигур. Един от тези синове, сам или чрез другиго, взема парите, без да изтрие нишаните и без да остави бележка, че парите са взети. Бележките — «книгите, преписите» — обаче остават като документи и стават причина хиляди хора да губят времето си, да разсипват здравето, парите и живота си, да търсят това, което отдавна е намерено и следователно не може да се намери втори път. Това е долу-горе произходът на онези «книги» и техните преписи, които отдавна вече са само хартия и погубни иманярски пътеводители и които заблуждават дори мои приятели — учители.
Тези книги и преписи не са обаче единствените. Всички легенди, слухове, бълнувания с течение на времето са записвани на книга и са влезли в едно неделимо смешение със старите «истински» книги.
Най-сетне това смешение във века на печатницата се превърна в печатни произведения с най-широко разпространение.

V
Един средно разумен човек знае или може да разбере следните прости неща:
Първо: че няма смисъл да се дири имане по преписи, известни на толкова хора, и особено по печатни произведения, защото най-напред този, който е печатал книгата, вместо да става издател на дребно, ще отиде да извади парите, а няма да препоръчва това на другите.
Второ: че имане може да се намери само случайно; че нарочното му дирене представлява дирене на червена песъчинка по целия черноморски бряг.
И все пак има иманяри: професионалисти, любители, помагачи и вярващи. От неспособността да разберат горните прости истини ние веднага можем да заключим, че това са хора лековерни, суеверни, прости, а в много случаи душевно болни — имащи халюцинации, от фикс-идеи.
И наистина иманярството е една от проявите на лековерието, суеверието и невежеството. Всички ония, които си гледат на кафе и карти; които разиграват масички и с пръчка търсят да узнаят бъдещето; които извикват духовете на умрелите; които вярват в таблиците за добри и лоши дни, добри и лоши часове, в лоша среща, в магии, в тайни думи; които не могат да си обяснят явленията на сомнамбулизма, хипнозата, халюцинациите, илюзиите; които вярват в сънищата и ги тълкуват и пр., и пр., са готова жертва и на иманярските илюзии. Самото иманярство е така преплетено с тези неща, че представлява част от тяхната история.
Това се потвърждава не само от наблюденията над иманярите, но и от интересните сведения, които бай Кольо ми даде за членовете на «Староруд».
«Парите се явяват само на таласъмлии хора; няма да се явят на някой разумен човек — добавяше с не малка мъка той. — Повечето от нашите хора бяха таласъмлии — ходеха като пияни. Нощно време ги водя да пикаят, защото ги е страх от духовете: виждали духовете на воеводите и на убитите от тях как се борят и хвърлят по тях. Понякога в колибата през нощта картината ставаше страшна. Изведнъж посред нощ някое от по-малките момчета изпищи, събуди се, треперещо от страх: видяло как духът на един воевода замахнал да го сече със сабята си, загдето щяло да издаде парите. Стреснат се и другите, настръхнат и почнат да плачат, ще умрат. По цяла нощ по-куражлиите не спим, за да ги успокояваме.
По цяла нощ се карат как да разделят вълшебните неща на поп Мартина: кой ще му вземе кожуха, кой пръчката, кой калпака, кой тамбурата. Само за павура не се караха — него всички бяха обещали на дядо Данчо.»

VI
Как се заблуждават тези хора?
Външните опорни точки на тяхната заблуда са книгите, преписите и слуховете, към които те се отнасят безкритично.
Интересно е обаче едно: всички отделни иманяри мислят, че само те имат иманярските книги и преписи; че никой друг не знае това. Това личи от двете писма, които приведохме. И наистина смешно е това заблуждение, като се знае масовото разпространение на печатните книги за нишаните.
Запасният полковник от Фердинанд с една тайнствена сдържаност съобщава имена и местности и обещава, че ще даде по-нататък по-подробни сведения и упътвания. . . на кого мислите: на хора като бай Кольо, които, след като десетки години си блъскаха главите над нишаните, описвани в същата книга, в която ги е прочел полковникът, бяха разбрали, че всичко е вятър и фъртуна.
Нашият приятел от Гебедже също смята, че само той има иманярската книга за Вълчан воевода, поп Мартин, сараф Яко, Алтън Стоян. Всъщност той чете същата книга, която е сега на масата ми, подарена ми от бай Кольо.
Втората опорна точка са нишаните. Тези нишани, от една страна, са истински нишани на скрити пари, от друга — невинни рисунки върху камък от първобитни народни «художници» или случайни драсканици. Но ако около тези нишани е имало пари, те отдавна са намерени, защото земята около тях е преобърната старателно по няколко пъти.
За да има читателят представа за тях, ние ще приведем описанието на нишаните за Манукбеевата кочия както ги намираме в печатната иманярска книжка:

“ 7 МАНУКБЕЕВАТА КОЧИЯ
Гдето е тази кочия, намира се Търнето или Дебел дял. По това семта са канарата дума Гарван канараси. Мястото е горе нависоко. Ще се иде при нея по една полица, много стръмна. И като ще влезеш при кочията дупката на пещерата е твърде тясна, отгдето да се изкривиш с лявото рамо, за да влезеш вътре. На устата на пещерата има кръст, като влезеш вътре, на лявата страна е изписана кочията с четири коня В дирния кон, левия, с лявата нога е куц. Дирното колело, лявото, няма един наплат и двата крака (спици). В кочията има человек, седи и пие чибук. Подир кочията има пале и има една конска торба писана. Кочияшът като ударил с камшик предния кон, завил се на ухото му. Камшикът на върха има кръст. Пещерата е зазидана на дъното с камъни.
Да видим сега где има пари. Първо, зазиданата пещера има вътре една голяма сума пари. Да дойдем под келявата глава, доле под камъка има едни дисаги мешиневи, пълни с пари. Строшеното колело без един наплат има една конска торба. Под кочията отдолу има едно бяло менче. Под куция крак на коня има една конска торба. Петелът, дето е на ръша, е тапа. Палето, гдето гледа пещерата, да бръкнеш на полицата с ръката ще из звадиш един пищов с рубиети. На камшика на върха, гдето има кръст, той е тапа, отгдето ще извадиш книгите. На пещерата на устата, гдето е кръстът, то е тапа, отгдето ще извадиш златни и честни кръст”
Ето снимка от една кокошка:
(б.м. В оригиналния текст тук има скица на несръчни драсканици по камък, но няма как да ги включа в обикновен текст.)
Кокошката е нарисувана върху една плоча от мек пясъчник. Чертите са теглени с един замах — вероятно с нож. Плочата се намира под манастирчето «Зелениковец», Троянско, близо до една стара и изоставена воденица в гората. Да не треперят иманярите. Всичко наоколо е изорано с такава дълбока оран, каквато и министерите на земеделието не могат си представи.
Третата външна опорна точка на заблудите на иманярите са разказите на другите иманяри. Няма значение дали иманярят е чул, видял или сънувал това, което разказва — той винаги го представя като несъмнена истина, за да му придаде още по-голяма важност, често го съобщава като видно и проверено лично от него. Понеже болното въображение на тези хора мъчно прави разлика между собствените си представи и действителността, те добросъвестно лъжат както себе си, така и другарите си, т. е. сами вярват собствените си лъжи. При това положение лековерният слушател не може да не вземе разказаното освен за чиста монета, която той от своя страна пуска по-нататък в обръщение като нещо изключващо всяко съмнение: лъжата с едно джиро се превръща в несъмнена истина.
В разказите си иманярите съобщават подробности и формули, които поразяват и действуват твърде убедително върху простите хора:
Има всичко седем калета, седем книги, седем нишана. Софрата е със 7 комата хляб, 7 лъжици и 7 вилици. Имането се дири на дълбочина до девет педи (един човешки бой), защото на такава дълбочина са го закопавали воеводите. Книгите на поп Мартина и Вълчан воевода са писани на заешка кожа. Те са скрити и увити в льох (яйца и восък), за да се запазят от влагата. Най-важна е книга № 12: когато се намери тя, тогава ще се откълнат и вземат парите от Станчовия полугар. Арабските книги на кожа са донесени от черните българи от Мала Азия. Търсят се 7 кокошки от Сърбия до Цариград.

VII
Субективните условия за иманярските заблуди се крият в нездравата душевна организация на душевно болните иманяри и в извратяващото действие на иманярския ефект върху виждането, асоциациите и мисленето на по-здравите от тях.
От общението ми с иманяри разбрах, че те чисто и просто не виждат нещата такива, каквито са, а привиждат (илюзионуват в тях произведенията на собственото си въображение.
В горната кокошка няма напр. никакви пилета. Но понеже се търси кокошка с 11 пилета, моите приятели — млади хора с повече от прогимназиално образование — виждаха пилета в малките дупчици на плочата, получени от отронването на по-едри песъчинки от пясъчната й маса.
В този момент в Кюстендил, сред града, иманяри блъскат в гладката сиенитна скала на Хисарлъка, за
да намерят съкровището на цар Константина, което било скрито в едно подземие, минаващо под целия Хисарлък и свършващо в отвъдното село Слокощица. Всичко това става, понеже една стара мома казала, че като малка видяла там една желязна врата.
Асоциацията на идеи у тези хора е съвършено развинтена. Във всеки знак, във всеки кръст, във всяка стрела, във всяко изображение в гората, във всяка случайна стара тухла, стар череп или хоросан иманярите виждат не чисто и просто останки от старо време, а доказателства, че наистина наоколо има имане, като че под всяка стара тухла за тяхно удоволствие трябва да се мъдри по едно гърне злато. Всичко, което говори за древно минало и живот, ги окуражава да търсят имане по същата логика, по която вие от това, че в София се строят високи здания, бихте заключили, че ще спечелите милиона от държавната лотария.
Начинът на тяхното мислене е най-добър пример за низшо мислене, изградено върху афекти, сравняване и уподобяване. В това мислене с една лъжа се обосновава друга, с една глупост втора.
Те ще намерят злато, защото Ив. х. Беров извадил под Амбарица два катъра пари, а Евлоги Георгиев намерил богатството си в «Средките». Как поп Мартин да не е живял в подземия, когато е имало пещерен човек? Как да не си е крил в такива подземия парите, когато във вестниците пише, че и досега Банк де Франс държи златото си в подземия? Как да не са скрити книгите на поп Мартина в «тапите», когато и досега в основите на училищата и други обществени сгради слагат книги, пари, вестници? Поп Мартин е бил силен човек, защото павурът му тежал 3 оки. На времето е имало голяма наука, която сегашните учени не могат да стигнат — балсамирането, пирамидите. Такова е било изкуството и на воеводите. Поп Мартин е ходил и клал турци непобедим 37 години. Как е можал да прави това? — Само със «Соломонията» и с вълшебните си неща: кожух, калпак, пръчка и тамбура. Кожухът и калпакът са го правили невидим и го носили, гдето поисквал. С пръчката пробивал всичко, а със свирнята на тамбурата намирал парите.
Логиката на иманярите прелива окончателно в едно плодотворно въображение, когато започнат да обясняват защо не се намират парите при нишаните.
Воеводите пуснали седем фалшиви книги. Има и фалшиви преписи. Някои нишани са написани нарочно неясно, за да не могат да се намерят лесно парите. Поп Мартин, след като в Червен бряг щял да бъде предаден от един свой верен човек, върнал се, та променил всички нишани: заради това в книгите пише «на изток», а то се отнася за запад; няма да гледаш къде е обърната на кучето главата, а къде му сочи куйрукът (опашката). Наводнението изличило много нишани. Хора работили, та ги изпочупили: някои, без да знаят, а други от яд, че като търсили, нищо не намерили. Едни и същи нишани се намират на много места: Станчов полугар има и в Тетевенско, а Памукчипътека в Троянско и в Родопите — иди си троши главата. Също и входовете на много калета са наречени на разни места из България, та да се бъркат хората да ги търсят на много места и да не ги намерят.
Най-сетне парите не могат да се намерят, защото са заклети, кървави, обрани от убити и заклани хора. Духовете на убитите не отиват на божи съд, а остават да се въртят около парите, за да ги пазят, и често се явяват в пещерите или гората. Но около парите се въртят и духовете на воеводите, защото заради греховете им земята не иска да ги приеме. Тя седем пъти изхвърляла костите на Вълчан воевода. Таласъмлиите много пъти виждали на «Стенито» мома Рада и духовете на воеводите, облечени в старата им хайдушка униформа.
Цялата тази гвардия от духове влиза в хората, обърква мислите и думите им, мотае ги, за да ги отблъсне от съкровището. Вечер иманярите на «Стенито» се наговарят какво ще се прави другия ден. На сутринта обаче без всяка видима причина почват да се карат и бият — което всъщност е дело на влезлите в тях духове.
По тази причина и тези,които са виждали парите, ие смеят да ги изкажат, а когато умират, се парализират в устата. Така станало с всички такива. Когато умирал Васил Главлека, хора от «Староруд» отишли при него да им съобщи какво и къде е видял,но тъкмо да почне да говори, една ръка го хванала и той онемял.
Но и да не се стигне до парите, докато не се намери книга № 12 и не се откълнат по нея, всеки, който вземе от тях, полудява и не се оправя, докато не ги върне. Дядо Пенчо от Колибито като малък (12 годишен) влизал в «Стенито», дето се губел по няколко дни. Еднъж напълнил калпака си с пари, но полудял. Техните върнали парите и той се оправил. В цървула му останала обаче, без той да знае, една жълтица. И докато не се събул и намерил и нея, не можал да си шавне крака.
Други пък разправят, че книга № 12 била в Румъния, пазена в един окован с желязо сандък, който се предавал от поколение на поколение. Само четиридесетото поколение можело да отвори сандъка — сега е тридесет и деветото.
На много места пък има фалшиви гробове, а истинският (където са парите) се намира на три часа оттам.
Заради това, като почнеш да търсиш от едно, стигаш до милиона от милион до едно, но. . . вратата заключена със седем кофара (на тайната). Ти търсиш нещо тук, а то в Средна гора. Или намериш нишаните, но парите няма.
И вместо от всичко това да теглят близкото до ума заключение: «Пише къде се намира, но не пише къде е взето», иманярите, за да излязат от безпътицата, прибягват вече до по-осезателни средства: гадание чреа пръчка, масички и хипноза, и стова се дозабъркват окончателно.

VIII
Хората на умствения труд у нас понеже редовно четат вестници, списания и книги, където писачите поне се стремят да мислят научно, смятат, че при всички хора е така, без да се интересуват, че дори собствените им жени търсят да узнаят съдбата си от случайното и нямащо нищо общо с тази съдба нареждане на картите или по линиите на изсъхналата чаша от кафе.
В София във всички големи модни дамски салони в чакалнята има гледачка на кафе и на карти, която се разправя с чакащите проба клиентки.
Аз зная обаче за приложението на другите средства за гадание в областта на иманярството: пръчката, масичката и приспиването (хипноза).
Живях на ул. «Цар Шишман». Моят хазаин дядо Иван, пенсионер, имаше за неразлъчна компания един прошенописец и един гимназиален учител, наглед хора със здрав разум. Често си сварвах в кухнята умълчани и чувствувах, че малко преди да вляза, между тях е ставало нещо. После разбрах тайната: те си били гледали с пръчка.
Върху един картон са начертани квадрати като на шахматна дъска. В теди квадрати са написани всички букви и цифрите до 10. Взема някой от тях пръчката, слага я върху картона и тя почва да се движи по буквите, пишейки отговорите на задаваните въпроси. Тази пръчка и сега е непрекъснатият им съветник. До нея се допитват за лошите дни, за лошите часове, кога да пазят диета и пр. Гимназиалният учител задаваше и следния въпрос:
— Я виж, я узнай, да почна ли да ям вече репички?
По-рано те били по-голяма група и извиквали духове. Между другото извиквали и духа на едно младо момиче, което искали да омъжат за един стар инженер. И когато медиумът заявявал, че вижда да е дошъл духът на момичето, инженерът, в екстаз, от все сърце и душа викал:
— Ах, кажете й, кажете й, моля, колко много я обичам!
Но работата не се ограничила само до яденето на червени репички и до флирта чрез халюцинации.
Пръчката, масичката и духовете подсказали на тази компания, че в М. Търновско има заровени пари. Цели три лета всичките свободни пари на това общество отишли в копане по чукарите на Странджа.
На «Стенито» си служили и с приспиване (хипноза). Приспивани били децата на верни хора поради опасността от полудяване. Приспивачът пазел 40 дни пост от блажно и от жена. Но какво се получавало в резултат? — Приспиваните описвали нишаните тъй, както били описани в книгите и преписите, тъй както ги знаели и неприспаните; но щом опирали до парите, забърквали се, запъвали се и нищо не могли да кажат, понеже — обясняват си иманярите — духовете на убитите и на войводите ги отблъскват от парите, отплесват ги, мятат ги оттам.
Читателите, които са запознати добре с явленията на внушението, самовнушението, халюцинациите и хипнозата, разбират добре защо и пръчката, и масичката, и духовете предават с точност това, което има в книгите, но опре ли работата до парите, те остават безсилни, т. е. че всички тези «тайнствени» средства за «познание» повтарят известното дотогава. Не е тука мястото да обясняваме механизмите на тези явления. С малко думи можем да кажем само следното: Във всички случаи иманярите имат работа със старите си мисли и знания, само че в нова форма.
Когато дядо Иван държи пръчката над картона с буквите и затвори очи, тази пръчка се движи не под командата на някакви духове, а под несъзнателната команда на неговата собствена мисъл. И затуй пръчката пише само онова, което дядо Иван знае. Тя не може да измисли нищо повече от това, което вече има във вярващата глава на дядо Ивана.
Когато дядо Иван сънува, той вижда във виденията на съня уплътнени собствените си мисли, настоящите си или отдавна забравени спомени, дори неосъзнати при възприемането възприятия. Така че и съновиденията не дават нищо повече отонова, което вече е в главата на дядо Ивана, тъй като сънищата не са нищо друго освен форма на нашите представи.
Когато групата насложи ръцете си на масичката за гледане (в такова нещо съм участвувал като малък и мога лично да свидетелствувам), бавните чукания се дължат не на духове, а на ръцете. Обикновено на масичката се задават въпроси за известни неща (известни поне на един от участниците в сеанса) или по които «масичкаджиите» имат определено мнение. Щом почне да тропа масичката, знаещият отговора или имащият мнение, който непрекъснато и живо го поддържа в съзнанието си, няма никога да позволи масичката да не чукне нужното число пъти. Това става полусъзнателно.
Същото е при приспиването. Приспаното дете вижда като насън това, което знае. И понеже знае само нишаните, само тях привижда, само за тях говори.
И това е твърде естествено. Бащата, който е довел дори детето си, безспорно е от таласъмлиите — има халюцинации, вижда духове, като по наследство сигурно е подарил разклатена нервна система и на детето си. Същото още от малко е научило наизуст нишаните и може да ги каже не само приспано, но и будно.
Така че цялата тайнственост на иманярските похвати е една форма на тяхното невежество. Като почнем от писмото на Петър Николаев и свършим с показанията на приспаните — всичко повтаря едно и също, отдавна известно на всички, отдавна проверено от всички като безплодно, забъркано, загубено. Чрез всички тези средства иманярите се връщат отново към приписите, които «ни в огън горят, ни във вода потъват» и които като една непреходна същина се претварят в писма, слухове, легенди, показания на пръчки, масички, приспани, т. е. връщат се там, откъдето са тръгнали.

IX
Отчаянието от безнадеждните усилия на иманярите понякога се превръща в отрезвяване и подигравка с останалите.
Отива една група да копае. Блъска цяла нощ с кирките. Почти на съмване една кирка удря в плоча, Всички трепват. Очите им блясват — най-сетне! Внимателно очистват плочата и я дигат. Първата утринна заря осветлява написаното на нея:
— Изпоти ли ви се д. . .?
Трябва на всяко място, дето копаят иманярите, да се постави по една такава плоча, за да разберат всички мъдростта на дядо Данчо, комуто, както знаем, беше обещан павурът на поп Мартина.
Когато хората на «Староруд» след 8-годишни усилия разбират, че всичко е залудо, и тръгват да слизат по
балканските пътеки назад към запустелите си домове, дядо Данчо намерил сили да каже:
— Вместо павура, хванах поп Мартина за. . . (римата).

X
И ако всичко това става между добросъвестни иманяри, ние можем да си представим какво ще стане, ако между иманярите се завре някой ловък мошеник и превърне лековерието им в иманярско съкровище.
И ако недавна един мошеник успя да заблуди дори дипломати (и то не само да им вземе стотици хиляди лева за «разноски по предприятието», но и да ги накара да ходят в Министерството на просветата да искат разрешение за правене на разкопки) — показвайки ИМ с познатата ни нощна тайнственост в една дупнишка пещера короната на цар Ив. Шишмана, направена от бронзиран картон, — ние можем да си представим колко добитък, колко къщи и ниви и по-прости хорица се продават, за да влязат в джебовете на мошениците. . . за «купуване» на динамит, кирки, за изписване от странство уреди (нарочни апарати) за откриване на златото, за разрешение от Министерството на просветата да се копае под предлог, че се търсят старини, най-сетне, за да се купи една грамадна двуметрова бургия от картон, сполучливо имитираща с боята си стомана, изложена за реклама във витрината на един софийски железарски магазин, та да се пробият с нея по-лесно и бързо скалите и се влезе направо в подземията,
Според сладкодумните обяснения на мошениците за всичко това трябвало много пари, защото разрешения за дирене на старини и за доставка от странство на апарати за откриване на златото се получавали много трудно. Министерството на просветата и Народната банка не давали такива разрешения от страх частните лица да не открият и скрият златото, което трябвало много на Народната банка за поддържане покритието на лева. Тези разрешения могли да се получат само ако се дадат големи подкупи на разни влиятелни лица. И хорицата продават ризата от гърба си само и само да се свърши работата. След като се получат разрешенията (фалшифицирани от мошениците), прави се поръчка на фабриката. Вие можете сами да си представите колко препятствия и дупки за пари може да измисли един мошеник за всеки километър, за всяка гара от Америка дотук: бавно работене на апаратите, много поръчки на фабриката, изпращане, разрешение от разните държави за преминаване и най-после параходът потъва при о. Корфу. . . ако преди това работата не е отишла вече в ръцете на полицията.
Много хора най-сетне отрезвяват, но когато стане твърде късно — след като са се превърнали в просяци, гонейки златните лъжи, създавани от сладките думи на лековерните и на мошениците и допълвани и разкрасявани от собственото им развинтено въображение.
>>>>>>>>>>>>>>>>>>

Пещерата при “Чочева скала” – дупнишко

Пещерата при “Чочева скала” – дупнишко

(дописка от Ас. Хр. Меджидиев в списание Български турист, бр. 3, март 1933г. )

Преди няколко години в България се образува пещерно дружество, което си постави за цел да изучава пещерите. Такива досега в Дупнишка околия не бяха открити. Югоизточните склонове на Осогово, които стигат до с. Бобошево при р. Струма са от варовик, примесен с червен пясъчник. Този варовик дава възможност да се образуват пещери. Малки дупки и въртопни форми има, но по-големи, които да са обръщали внимание на околното население, досега не бяха открити.
Напоследък се откри такава голяма пещера между селата Фролош и Цървище. Изглежда, че направи голямо впечатление на околното население, защото от един месец насам стотици хора минаха през нея.
Въпросната пещера при “Чочева скала” се намира в този именно скат на Осогово. Самата скала представлява мъчнодостъпни и отвесни скали, които околното население нарича “Орлово гнездо”. Входът е отвесна дупка, 3-4 метра дълбока, задълбана във варовити скали, примесени с червен пясъчник. Вътрешността представлява един главен вход, който има разклонения встрани и нагоре. От единия до другия край на пещерата може да се изходи бавно и свободно за половин час. Само на две места минаването става мъчно, а останалия вход е широк и висок до 7-8 метра. На някои места дава разширения с хубави и заоблени форми. Сталактити и сталагмити няма, което дава основание да се допуска, че пещерата е сравнително нова. На две места има само варовиково заливане и образува хубави форми, подобни на грамадни мидени черупки. По техните краища има начални образувания на сталактити и сталагмити, които посетителите са намерили за добре да унищожат и да разхвърлят из самата пещера или вън при нейния вход.
С това е унищожено най-ценното и хубавото в нея, от което би се възхитил всеки, предвид ваятелството, което ни дава подпочвената вода при разлагане на варовика. Краят се затваря от срутени материали. Ако се разгледа по-добре мястото, с основание може да се допусне, че пещерата продължава още нататък. Вътре тя е суха, въздухът е чист и свободно се диша. Има опасност, обаче, от срутване, защото нямаме единна варовикова скала, която да се пропива от подпочвената вода. Напротив, имаме отделни камъни червен пясъчник, които, пропити от подпочвената вода лесно се отделят и срутват. Подът е покрит с мазна лепкава червена глина, която, изглежда, е дала възможност да стане вътрешно хлъзгане, разместване на пластовете и самата пещера е станала широка и висока. Това хлъзгане на пластовете се вижда много ясно. Хубави заоблени форми, които има в други пещери, тук не се виждат. Има по тавана и встрани изваяни фуниевидни дупки, до 20см в диаметър, но те са съвършено малки. Въобще там, докъдето е могла да стигне човешката ръка всичко хубаво е счупено. Дължината й не ще да е по-голяма от 200 метра.
Във всеки случай това е единствената досега открита пещера в Дупнишка околия. По тази причина тя заслужава внимание и посещение. Необходимо е, обаче, нейните посетители да ценят това, което природата е създала и запазила в недрата си. Ние трябва само да се удивляваме и възхищаваме от хубостите й, но не да ги рушим. Те са неща, които отчупени и занесени у дома за украшение губят своята стойност, а се унищожават красоти, които никой ваятел или скулптор не може да създаде, освен майката природа със своето велико търпение.

Карта на п. Нановица

В събота и неделя 13-14.08.2016 г. В екип от Цветан Остромски, мушморока, Док и Катето проникнахме в Нановица.
Влязохме в 17:00 ч. в събота и излязохме към 12:30 през нощта.
В началото един нормален отвес, нищо особено. По някое време се появяват първите пещерни образувания, обвити във фина червеникава кал. Бяхме слушали за голямата кал на Нановица само. На площадката в залата след първия отвес и поизцапахме ботушките. След обход на залата и особено в една възходяща галерия вече доста по-сериозно се овъртяхме в кал. Тя полепна навсякъде - ботушите станаха с по кило отгоре, както и гащиризоните.
След обхода нейсе намерихме пътя за надолу. В междинната площадка преди дъното вече газихме кал която не ни пускаше ботушите. Но тук се появиха страхотни образувания. Много трудно и най-вече с фотографски инта направихме по няколко кадъра. Е не са от най-великите, но все пак дават впечатление. Продължихме надолу по въжето и след още 12 м стигнахме дъното, която не беше толкова кално и дори поизмито.. Тук в дънната зала имаше няколко краасиви натека и богата гама от "захърчета".
След като им се наситихме и след проверката за още по-напред и надолу (безуспешна) тръгнахме наобратно.
Е, сега вече разбрахме в какво сме се забъркали.
Това че самохватите бяха всеки като една топка кал е ясно. Това че не вървят също е ясно. Трябваше да си ги бутаме всеки път за да зацепят. Но дори и от време на време самохватите отказваха да се отворят на прехвърлянията. Цецо след 20 мин упорито ръчкане най-накрая успя да го отвори.
С мъка, пъшкане, псуване и повечко пот се добрахме до вход/изхода.

След няколко дни открих тук в сайта една снимка на карта на Нановица от 1993 г. направена от Иво Тачев, като гл. картировач и с изненада забелязах че половината пещера я няма. Вярно че пише че е недовършена. Картата е до голямата зала. Даже възходящата галерия и последващия отвес ги няма.
От друга страна на вече известната и довършена карта се вижда, че отвесът след възходящата галерия и отвесът по който минава екипирането се свързват на дъното. Но това не се вижда на дъното- таванът си идва от отвеса по който се спускаме. Аз предполагам че се касае за друг отвес.
Специално се огледах докато се спусках по отвеса след залата. Други обеми са. Нямат общо с онова което се отваря надолу от възходящата галерия. За мен загадката си остава.

Бележки на професор Рафаил Попов

На празненството по повод на 50-годишния юбилей на ПК „Стринава“ - Дряново беше представена една много интересна изложба от предмети, фотографии и документи, касаещи миналото на клуба-домакин, но също така важни и за историята на пещерното дело в България.
С любезното разрешение на домакините и личното съдействие на Венцислав Панев ще публикувам някои документи за първите години на българската спелеология.

>>>>>>>>>>>>>>>>
Бележки на проф. Рафаил Попов, председател на Българското пещерно дружество
Източник: юбилейна изложба по повод 80 години пещерно дело в Дряново и 50години ПК "Стринава"

Научни изследвания
Такива ,поради ограничените средства на дружеството,можаха да се предприемат само две.Една екскурзия се предприе до Дряновските пещери.
Тук се направиха плановете на две пещери и множество снимки в тях. В същите се произведоха разкопки. В така наречената Голяма пещера се откриха останки от неолитната епоха,а в Малката пещера освен неолитни останки,се откриха и такива и от ориняшката епоха. Като особен ценен в научно отношение е последният резултат.Находките в Малката пещера ни откриват пето находище у нас на от палеолитната епоха,една култура ,която досега никъде в Балканския полуостров не е още доказана.Всичко това показва ,че пещерите в България ,крият в себе си,между другото, ценности които имат значение не само за българската наука, но са и от всеобщо научно значение. Другата екскурзия беше предприета до Врачанските пещери.При скромните средства на дружеството и в рамките на възможностите, то направи всичко, което можеше. Дано бъдещето настоятелство биде щастливо да продължи делото на дружеството при по-благоприятни условия.

Образуване на клон
Пребивавайки в Дряновския манастир,биде свикано едно събрание от заинтересувани лица по пещерното дело от Дряново и Царева Ливада. В това събрание се изтъкна значението ,което имат пещерите и се изказаха пожелания да се основе час по-скоро клон от пещерното дружество.Такова по-късно се основа. Дано този пример бъде последван и с общи усилия пещерното дело да се издигне на подобаваща висота, за да бъде то в полза ,както на спелеологическата наука,така също да поущри пещерния туризъм и увеличи грижите за запазване на пещерите.
Най-накрая с особена радост трябва да съобщя ,че благодарение на жертвите и предаността към пещернотодело на най-новия ни член, бившият Министър г-н Н.Мушанов (1931-34), една от пещерите при Дряновския манастир се осветлява с електричество. По този начин се създават най-благоприятните условия за посещение на пещерата и научна работа в нея.
Като изказвам благодарност на г-н Мушанов от страна на годишното събрание, нека му пожелаем дълъг живот и дано неговият пример да подпомогне родната спелеология и родния пещерен туризъм,биде последван и от други.
28.Март 1938 год. Председател Р. Попов

Powered by Drupal - Design by artinet