Загадките на Стенето

Дивно и диво, дълбоки дупки скрило ...

Нови части в Голямата гърловина

След дълго отлагане най-после се събрахме ентусиазиран отбор за отдавна планираната експедиция на Стенето и макар в крайна сметка срокът й да бе съкратен компромисно с един ден (на практика не стана точно така), а отборът да се редуцира до една кола – Герасим, Иво, Камен, Мушморока и аз (Цецо), потеглихме бодро към Стенето в петък, 5.08. вечерта. Малко след 22 ч. разлаяхме кучетата на гостоприемната бай Минкова кошара. Герасим паркира джипа на поляната зад кошарата и опънахме 6-местния му палат върху мократа трева. Въпреки напоителния дъждец с прекъсвания табиетите бяха спазени: направихме цър-мър, салатки и на ракийка, биричка и сладки приказки откарахме до 3:30 през нощта. В 3:30, но вече през деня бяхме пред Гърловината, тежко въоръжени за борба с тесняка „Пънки”, открит на 7 октомври 2006 г. от Роко, Марто и Петко (и тримата от Габрово) на малка междуклубна експедиция. На следващия ден там влизат за да го разбиват Трифон Василев (Пънкара) и компания. Пънкара полага доста усилия и ентусиазъм да го мине още тогава и скоро след това. Още тогава бе успял да мине началото му, но след 2 м. хоризонтална част започва ново, по-сериозно стеснение и веднага след него – отвесна част. Пънкара, Грасим и аз направихме нов опит да го разбием в края на ноември 2006 г., но скалата се оказа по-твърда от волята и решимостта, въоръжени само с чук и шило. Задоволихме се тогава само с проверката на един апендикс в дясно, който се оказа задънен. Така теснякът си остана отворен проблем в Голямата гърловина, на -60 м. дълбочина от входа. Подухва умерено и прилепче излиза – достатъчно основание да му се обърне внимание. До него се стига след спускане на 53 м. по Големия отвес (до -67 м. спрямо входа), преминаване с лек пандюл през триъгълен отвор в стената на отвеса и 7 метра изкачване по стръмен хлъзгав улей с мазна глина (внимавайте да не си загубите ботушите!). На улея се прави парапет за осигуровка, фиксиран в двата края на спитове (единият в ляво горе веднага след влизането от големия отвес в отвора, другият – в кубе на горния край на улея). За парапета може да се използва остатъкът от рапелното въже за Големия отвес (100 метра стигат, включая подвеждащия парапет на Големия отвес). Стига се до „Трите мачти” - малка продълговата зала с триъгълен профил, в дъното на която започва тесняка. Нарекохме я така заради трите пръчковидни сталагмита, разположени в една линия по оста на залата. Израстнали са върху синтрова кора, под която има глинест слой, така че осигуряването на тях не е много препоръчително – по-добре да се използва спита в едно кубе на тавана. Екипирах до тук и изчаках останалите трима (Камен нямаше да влиза, но ни съпроводи с багаж до входа).

С машината на Герасим, капси и шанторо, работата потръгна доста обнадеждаващо в началото, но течението бе слабо и се надишахме доста с бензинови пари. В края на тесняка скалата се оказа изключително твърда и едвам успявахме да отлюспим по някое парче. Към 21:30 все пак изглеждаше минаваемо за мен, реших да го пробвам и се процедих, макар и трудно преминавайки от хоризонтално във вертикално положение (тази ключова чупка ми отне много усилия и време на излизане). Поисках и въже за осигуровка докато се огледам какво става под мен – имаше два прага (-4 и -3.5), които се слизат на класика. Тясната но висока диаклаза слизаше стръмно още 3 метра и завършваше със синтрово езерце, пълно с глина, камъни и малко вода. Над него подухваше от малко прозорче, препречено диагонално от две остри ребра, покрити с калцитна кора. Изглеждаха като драперии, закриващи наполовина отвора (затова ще го наричам Пророзорчето), но отдолу бяха от основна скала. Поразширих малко с подръчни средства (камъни), но на горния тесняк бяха приключили работа и ме извикаха да се връщам. По звука от пуснатия камък предположих 15-метров широк отвес, но нямаше да е днес! Оставихме всички инструменти и съоръжения за екипиране долу и излязохме в полунощ от дупката.

В неделния ден като анализирахме ситуацията от рано надвисна Хамлетовия въпрос “To be or not to be”: “To be” още нови части или не би? “To be” тая вечер в София или не би? Ако би проучили както трябва очакваните нови части (поне до дъното на отвеса), най-вероятно връщането в София тая вечер – не би ... и обратно, но си осигурихме тактически и двете възможности, пък ... според зависи какво стане в дупката.

Влязохме в Гърловинта отново четиримата към 13 ч. За да пестим време, предприехме паралелни действия: аз преминах тесняка „Пънки” и започнах да обработвам следващия, Прозорчето, с един чук – квадратчо, докато Герасим, Иво и Мушморока продължиха да разширяват „Пънки”. Макар и бавно, Прозорчето придоби минаваеми размери. Вързах края на 26-метровото въже на близките образувания, направих прехвърляне с примка на калцирания в основата на Прозорчето камък и преминах от другата страна. Оказах се в горния край на широка диаклаза. В двете посоки отгоре диаклазата бе запушена с калцирани блокове, между тях се процеждаше малко вода. Пуснах отвеса (-16 м.), 20 метра въже е достатъчно. Опира леко на заклинен в диаклазата камък на 3 метра под Прозорчето, но един протектор спестява биенето на спит за прехвърляне. Широко дъно ... и, за съжаление, това бе всичко. В долния си край дъното бе запушено от нанос и скални блокове, усещаше се съвсем слабо въздушно течение. Малкото вода, стичаща се по синтрите от другата страна, се губеше в наноса.

На излизане картирах откритите нови части (60 м. дължина, -28.50 м. денивелация). Заедно с картираните преди това 19 метра (възходящата част преди тесняка "Пънки" и апендикса), дължината на това разклонение стана 79 метра. Дъното му се оказа на кота -88 м., с 12 метра над старото дъно, но колкото – толкова. През това време теснякът „Пънки” бе разширен с още някой и друг сантинетър, та си излязох спокойно без да свалям джаджите. Изнесохме багажа (и доста глина покрай него), разекипирахме и излязохме отново към 12 през нощта. Камен ни чакаше на входа и ни оказа ценна помощ за пренасянето на багажа до джипа. Пътуването остана за понеделник сутринта. В духа на традициите от 1999 (когато открихме тази пропаст) спряхме на водопада при отклонението за Копривщица, където изпрахме инвентара и измихме колата на импровизираната авто-мивка.

До нови срещи в Гърловината (или на по-дълбоко на Стенето в недрата),
Ц. Остромски

Трябва да благодарим на Цецо

Трябва да благодарим на Цецо за изчерпателното и прецизно описание, както и за изящното екипиране на отвеса.
Битката с тесняка беше епична. Макар и в началото добре да тръгна, навътре ставаше все по-трудно. Първият ден се борихме да може поне Цецо да влезе, при това на връщане той се мъчи около 45 минути да мине тесняка в обратна посока. Аз успях да си навра само лявото рамо. Вторият ден целта ни беше да разширим тесняка дотолкова, че и ние да се облажим с нови части. Но скалата се оказа толкова корава, че накрая се задоволихме да го "облагородим" за Цецо, да не се мъчи на връщане. Наистина, наш Цецик излезе в присъщия си спокоен стил, даже без да си свали сбруята. Благодарение на нашите усилия сега теснякът е много по-гостоприемен. Подходящ е за дръгливи хора с невисок ръст.
Но най-хубавото е, че един "висящ" обект е вече проучен и няма нужда да се гърчим повече там ;-)

Снимки от ГГ

Снимки от експедицията на Голямата гърловина - в албума в галерията.

Прекрасни

Прекрасни илюстрации към текста на Цецо.

Само дето

не му тикнахме фотоапарата на Цецо да направи някоя и друга снимка в новите части.
Ето сега, след като е минало всичко (и лошия въздух, и студа и всичко което ни караше да излизаме час по скоро) се замислям какво толкова трябваше да бързаме да излизаме? Не можехме ли да изчакаме 15 мин (оптимистичен вариант) още Цецо да наснима новите части? Но явно е било доста гадно, кално и студено. При второто проникване спря течението свеж въздух да духа и ние станахме още по-нетърпеливи. Някой ден ще се пробвам да проникна там... Има скални блокове и процеждащ се въздух.

Хе-хе, това Цецо

Хе-хе, това Цецо да се наснима за 15 минути е не оптимистично, а фантастичнно ;-)
Впрочем, той също носеше апарат и ако имаше какво да се снима щеше да го вземе втория път.
Не мисля, че трябва да съжаляваме.

Където е текло, пак ще тече ...

Където е влизано, пак ще се влиза ... да не бъдем максималисти, та всичко на един път. Все едно в тези части - никога повече!?! Не е така, ще дойде време пак да ги посетим и снимките са един добър повод за това. Макар да няма нещо уникално като красоти, образувания има съвсем прилични, а и релефът е доста разчупен. Действително е калничко и мокро на Прозорчето, както и наклона преди "3-те мачти", но няма пълно щастие! Все пак не е ППД и ако не работиш на тесняците, няма да се изцапаш толкова ... ;-)

За продължението на Голямата яма

Стана дума снощи, че ако не се запишат веднага нещата се забравят и губят.
Нека се опитаме да подредим нашата работа по търсене на продължение в Голямата яма.
Моля, който може да ме поправя и допълва.

2016 година.
По време на експедиция „Стене 2016“ влязохме със Сашо Попов в Голямата яма, стигнахме до залата, където водата потъва, но не можахме да напреднем. Надолу каналът беше запълнен с чакъл, отгоре бе препречен от масивен камък, който не можахме да отместим, нито да разбием. А помня, че го бихме много този камък. Вода течеше много, провираше се надолу под големия камък.

Следващите две години – 2017 и 2018 нямаше експедиции на Стенето.

2019 година
По време на експедиция „Стене 2019“ – I част, на 27 юли Герасим заедно с пловдивчани влязоха в Голямата яма и явно доста са „съветвали“ големия камък и други по-малки, защото са успели да напреднат около 3м в канала.
През този ден аз бях с момите в Райчова дупка и мерих радиацията в залата на горния етаж, резултатите са публикувани в сборника. В Райчова дупка водата течеше, но малко.

По време на експедиция „Стене 2019“ – II част, на 19 октомври в Голямата яма проникнахме аз, Цецо, Герасим, почти веднага дойде и Рен с Ани, Ади и малкото Цвете.
Любопитна подробност: Рен не можа да отвори допълнителния багажник на колата, където му беше пещерния инвентар и в бе принуден да влезе в пещерата по вълнени чорапи и джапанки. На връщане много се мъчи в камината.
Макар нагоре по Чаушов дол да течеше вода, за наш късмет пещерата беше суха. Бързо се навряхме в тесняка и започнахме да изгребваме дребни камъчета и пясък постепенно слизайки надолу. Кофата се счупи, продължихме да изгребваме и изнасяме с малката прониквачка на Герасим, а накрая, когато транспортната верига съвсем се разтегли, просто бутахме с ръце и крака пясъка към следващия нагоре. Извадихме и доста парчета дърво, довлечени от водата и способстващи за затлачването на тесняка. Някои ръбчета бяха красиво дооформени с чука. Така неусетно Цецо потъна в тесняка, след малко допълнителна копан го последвах и аз, после и Герасим. Теснякът опря в малко езерце с неясно продължение. Герасим носеше хидра, но беше се понамокрил малко в пясъка и не гореше от желание да се топи. Все пак аз го насърчих да влезе и да провери има ли смисъл да бъхтем още. В това време останалите изнасяхме камъни. Имаше един особено проклет и тежък четвъртит камък, който препречваше лошо тесняка. С голяма мъка го избутахме на по-удобно място и го разфасовахме. Изобщо изнесохме всичко, което лежеше на пътя на водата и би могло да се отнесе навътре и да затлачи тесняка. При дълбане по-надолу в пясъка почна да излиза вода.
За резултатите от огледа нека Герасим да пише, но с две думи имаше надежда и смисъл да се влиза на следващия ден.
Успоредно с горните дейности мерих и радиацията в залата преди тесняка, резултатите още не са обработени.
Имаше и много бабалюги - както довлечени от водата, така и трогобионти. Следващият път бива да си носим епруветки.

На 20 октомври аз и малкото Цвете влязохме в Райчова дупка, където повторихме измерванията от 27 юли, пещерата беше суха.
Цецо, Герасим и Док влязоха в Голямата яма, но по организационни причини не успяха да проверят какво има след езерцето. Герасим и Док провериха един отвесен кладенец от около 15 метра. После Цецо го картира, както и разкопания тесняк.
През тази кратка октомврийска експедиция се радвахме на топло и сухо време, условията в пещерите бяха благоприятни за работа.

Пак на Голяма яма - 2 ноември 2019

На 2 ноември 2019 Герасим, Цецо и аз оползотворихме последните възможности, които природата ни дава за тази година.
Поточето в Голям Чаушов дол бе изтъняло, но течеше. Пещерата беше по-суха от миналия път, особено началните части. Крайната зала преди тесняка също бе по-суха (нямаше го църцоренето отляво). В последните 2 метра преди езерцето в пясъка се процеждаше слаба струйка вода, която миналия път я нямаше, изглежда идва по различен път. Водата в езерцето бе неподвижна, с петна от тънка синтрова коричка, вътре плуваха всякакви животинки. За съжаление нашите усилия не дадоха резултат. Герасим се намръзна много. Поне огладихме още тесняка и очукахме някои ръбчета, които създаваха неудобство. Иначе пещерата яко засмукваше въздух, особено на последната камина, но явно след залата този въздух някъде другаде отива, не в забоя към езерцето. Работихме много стегнато и организирано.
На връщане в камината бях последен и подавах торбите нагоре, когато изведнъж отгоре се изсипа една кофа камъни, един от които доста голям.
Имах късмет, че точно в този момент се бях нагнетил в тясната част на камината и каменопадът мина покрай мен.

Голямата яма на Стенето – трети опит!

Обнадеждени от пробива на дъното на Голямата яма, който осъществихме на експедицията през октомври, решихме още тогава да я навестим за трети път тази година, стига времето да позволява.

Ноември, поне в началото си, се оказа не така сговорчив както октомври и доста се постара да ни откаже, но неуспешно. Въпреки рязкото застудяване организирахме бърза еднодневна мини-експедиция в 3-членен състав (Мушморок, Герасим и аз) на 2 ноември с цел да проверим и борим достигнатия на 19 октомври сифон на дъното на Голямата яма. Казахме – в 7, събрахме се при Герасим и в 8 тръгнахме за Стене с неговото Санта Фе. С един пит-стоп (или по-скоро хап-стоп) на ханче Мирково, към 11 ч. вече порехме мъглата и вятъра на билото на Централния Балкан. Пейзажът, доколкото имаше такъв, бе замръзнало-бял, без ясен далечен план. Само черната лента на мокрия път се открояваше на фона на обледенените треви, хвойни и клекове. Умерено натовареното Санта Фе леко занасяше на някои места. Паркирахме го на премката над Чаушов дол, за да не поемаме излишен риск да ни занесе на дъното на дола. Силният южен вятър разсейваше на моменти мъглата, зад която прозираха и огрени от слънце хребети около Троян и Черни Осъм. Тук обаче зимата нямаше намерение да отстъпва, температурата се колебаеше около 0°C ... изобщо, свежо и не много приятно за преобличане време. Контролата ни бе С. Попов от Русе (до 22:00 вечерта).

Влязохме с необходимата екипировка по ранно Искърско време (към 12:30 на обед). Течащата в дола вода бе колкото и преди 2 седмици, а входната част на пещерата – съвсем суха. По-сухо бе и след възходящия праг, обикновено активната река – без течаща вода. До високата зала, от която започваше отворената преди 2 седмици 15-метрова галерия към сифона, имаше добре осезаемо въздушно течение. Докато аз и Герасим си обличахме хидрокостюмите, Мушморока разстави апаратурата за измерване на гама-фона и отиде надолу да провери дереджето на сифона и да го снима. Стори му се, че нивото му е паднало с една педя, но не би ... същото си беше. Една малка струйка се бе появявила нейде между камъните и се изливаше в него. Вече подходящо костюмирани за работа във вода, влязохме и ние с Герасим. Герасим извади от водата няколко големи камъка, но напред му се виждаше безнадеждно, само една тясна дупка в тавана. Влязох и аз да огледам – през дупката видях повърхността на водата и кубе с достатъчно въздух, за да се мине още напред. Взех чука, разкъртих скалата и разширих значително дупката, но си остана дебелото скално ребро, отделящо я от подводната част на сифона. Казах на Герасим, че ако го отвеем, ще можем да проникнем поне метър напред. Той като го видя се ентусиазира и поработихме здраво, но скалата се оказа още по-здрава. Измръзнахме и излязохме в залата да си починем и да похапнем. После продължихме работа, но батерията на машината свърши и трябваше да излизаме.

На мръкване бяхме при колата, преоблякохме се и се постоплихме вътрешно с чай и други напитки. На връщане не пропуснахме една от заслужилите пещерни кръчми – Гарчовия хан в с. Антон. Заварихме бай Гарчо малко неподготвен, но въпреки това ни нахрани много добре!
Така оползотворихме съботния ден за размисъл, а резултатите ни дават повод за нови замисли и планове.

Без много да му мисли,
Цецо Остромски

Отново на Стенето – преодоляването на сифона на Голяма яма

За 4-ти път тази година навестихме Стенето с цел – продължаването на Голяма яма. Този път тръгнахме от събота, 16 ноември, с цел да пренощуваме на з. Орлово гнездо и да използваме по-ефективно неделния ден за работа в пещерата. Рен бе взел дедо Тони с помпата и др. аксесоари, майка му и още една туристка, подготвили се за преход в Балкана през следващия ден и вече излизаха от София, когато Ади мина да ме вземе (към 18:30). Напазарувахме солидно на Лидъл-а в Редута, където се присъедини и третия наш спътник (Любен Дишлянов от ПК „Прилеп“ – Гоце Делчев) и се отправихме към Кърнаре. На станалата традиционна спирка - Гарчов хан в с. Антон - застигнахме групата на Рен и похапнахме заедно с тях. Чухме се по телефона с Док, който пътуваше от Кремена утре рано сутринта, както и със Сашо Попов, който вече бе пристигнал на заслона (предупреди ни, че няма вода). Продължихме си по пътя в 22 ч. и скоро стигнахме Кърнаре. Пътят към Беклемето бе обвит в мъгла, която разбърквана от турболенциите на вятъра се сгъсти до видимост от метър-два на прохода. Пъплехме едва-едва, за да не изпуснем отбивката и тясното пътче за паметника. Черния път след това, изпъстрен с дълбоки локви, следвахме най-вече по усет ... и по жалоните от зимната маркировка. Пристигнахме на уютния заслон към 23:30, където ни посрещнаха хижаря, С. Попов и двама местни туристи. Камината гореше, имаше и ток от фотоволтаични панели - комфорт повече от очакванията. Извадихме мезета и питиета и откарахме на сладки приказки на маса до към 4 часа (някои – и до зори).

Док дойде и ни събуди в 8 ч. сутринта, както беше обещал. Закусихме и тръгнахме с 4-те коли до разклона за х.Чучул, където оставихме тези на Ади и на С. Попов. Продължихме с двата джипа до премката над Чаушов дол, където претоварихме необходимия инвентар в Сузуки-то на Док. Останалите продължихме пеша надолу по дола. Вятърът бързо утихна щом се спуснахме под премката. Преоблякохме се на края на гората, до където бе стигнал джипа на Док и се спуснахме с багажа до входа на Голяма яма.

След неуспешния опит да обезвъздушим система от 2 маркуча (вода извадиме с шишета от сифона, но снадката течеше), сложихме цяло парче – 15 м., достатъчно за да стигне от залата преди тесняка до дълбоката част на сифона. Там инсталирах (след като си облякох хидрата) с помощта на поплавък и котва началото на маркуча (с филтър и засмукващ клапан). Другата част от маркуча използвахме за изтласкване на водата до отвесната цепка напред в залата (С. Попов се спусна над нея с въже, но упражнението се оказа излишно). Така системата бе успешно обезвъздушена и заработи на пълни обороти. От отработените газове залата започна да се задимява, въпреки осезаемото въздушно течение. Оказа се, че в тази висока над 12 м. зала течението някак завърта и връща от другата страна част от отработените газове. Най-свежо бе в цепката към изхода, където решихме да се изнесем и да оставим помпата да поработи около час, но точно като тръгвахме в последния момент се усети промяна на звука й – оказа се, че не засмуква вече. Изключиме я и изчакахме ~20 мин., за да се опресни въздуха в тесняка към сифона. Когато влязох в тесняка се оказа, че там въздухът е съвсем свеж – сигурен признак, че сме отворили сифона. Нещо повече, бяхме го източили почти до дъно. След локвата в най-ниската му част имаше леко изкачване, а след 3 м. – нов полусифон на по-високо ниво. Дъното му бе основна скала, поради което не можеше да се изтече в първия. Ако си с хидрокостюм или неопрен - не беше проблем да се мине и така. Минах го, видях че пещерата продължава и казах това на Док. Той си бе съблякъл неопрена, но като чу за продължение, веднага се върна да се облече и да дойде отново. В това време аз внимателно напреднах (към 15 м), разчиствайки внимателно стесненията от навлечени камъни. Скоро излязох на разклон. Нагоре има висок комин-диаклаза, но във височина стеснява, а назад – леко възходяща галерия с дебел нанос. Напред бе по-измито каменисто дъно – явно натам се бе оттичала водата. Стигнах до нов разклон, но надолу продължаваше тесняк с остра чупка. Напред имаше към 3 м силно възходяща галерия с опасно надвиснали камъни, трябваше внимателно да се разчистят. Започнах да ги изхвърлям назад, а като дойде Док ги дръпна още по назад, на по-широко място. Така стигнах най-горе, където имаше едно уширение. Повиках и Док да се скрие в него, за да е близо и да не пострада в случай, че тръгне някой от по големите камъни, които трябваше да разчистим, за да се измъкнем на открехващия се горен етаж.
Да, това вече беше друго: широка галерия, височина 5-6 метра, образувания ... изглежда, пещерата се отваряше. Но не би, само след 15 метра отново се стесни, а след още 3-4 м съвсем задъни. С нанос де, може да се копае, разбира се.
Върнахме се на дупката в дясната стена, точно преди изкачването за горния етаж. Оттам бе и по-сериозното въздушно течение, а срещу дупката се виждаше голям наносен конус. Разчистих всички камъни по дъното , но отдолу излезе калцит. Така можех да си провра главата и да погледна (изглеждаше перспективно), но не и да го мина. Док успя да счупи кората отдолу и на втори опит се промуших през дупката. Наносният конус се оказа много по-голям от очакваното, спуснах се 2 м покрай него и видях малка дупка в основата му, от която духаше и материалът пропадаше на дълбоко в нея. С Док нямаше как да я разчистим, има нужда от повече хора и да се изнася по-назад материала. Наближаваше и контролното време (18:30 в залата с помпата) и трябваше да се връщаме. (погледнахме на връщане и другото разклонение – може би към отвеса?).

По груба сметка от това ходене имаме още 65 м. нови части след сифона. С 15-те метра преди сифона стават 80. А колко още ни чакат след последното стеснение?!!

Зазимихме тръбите и кофата, другия багаж изнесохме и към 20 ч бяхме край джипа на Док. Преоблякохме се и хапнахме по нещо на крак, но основното ядене по план си бяхме предвидили за спа-хотела в с. Чифлик с открития минерален басейн. След вкусната вечеря и банята в 1 ч. през нощта се отправихме към София, където пристигнахме към 3:30.

Powered by Drupal - Design by artinet