Двама от ПК "Искър", Цецо Остромски и Иво Тачев, взехме участие във втората за годината експедиция от националния календар на БФСп – Банковица’2012, организирана от ПК "Хеликтит" с помощта на ПК "Ъндърграунд" през първата седмица от февруари (4-12.02). Ударихме и ние едно рамо на организаторите с предоставяне на наличните в клуба хидрокостюми. Основната база бе в семейната къща на Пачо Врачански (Пламен Петков) в с. Карлуково. За преден базов лагер до входа на п. Банковица бе разпъната надуваемата щабна палатка на АСО. Без нея и съпътсващите я екстри (генератор, осветление, 20KW калорифер с термостат) оцеляването на излизащите от пещерата би било твърде проблематично. Експедицията се проведе в сурови зимни условия, при екстремно ниски температури (до -26ºC) и дебела снежна покривка. Новите обилни снеговалежи затрудняваха максимално транспорта между селото и дупката, в който основна роля играеха джиповете на Яни и на Роко. Яни се справи чудесно с ръководството, полагайки много грижи за осигуряване на най-необходимите неща (включая храна, дърва за печките в къщата, проходимост на пътя до дупката, и др.). За ежедневното изхранване на участниците на професионално ниво се грижеше Муки (Малкия). Без отличната организация и логистика успешното провеждане на експедицията при тези метеорологични условия не би било възможно.
Експедиция Банковица’2012 (4 – 12 февруари)
- Идентифицирайте се за да изпращате коментари
За експедиция Банковица’2012 и нашето участие в нея
Пътувахме с Иво в неделя (5.02) със следобедния влак (с прехвърляне в Мездра) и пристигнахме привечер. По-рано през деня бяха влезли първите групи за по-продължителна работа под земята. Те трябваше да внесат багаж, с който да устроят подземен лагер, и след преспиване в него да започнат картиране. Влизайки трябваше и да довършат изграждането на телефонна връзка с предния базов лагер (палатката на входа), но поради проблеми връзката бе установена ден по-късно. През това време сифона в началото на новите части бе превърнат в полусифон, а след упорита работа до края на експедицията бе изцяло заличен като такъв. След обмен на информация и съгласуване с плановете на групите от подземния лагер, аз, Мира и Тони влязохме във вторник (7.02) по обед като следващия картировачен екип с преспиване в лагера. С нас влязоха и други групи (снимачна, разбивачна, разузнавателна и свързочна) – всяка със задачите си.
При лагера се видяхме с едната от картировачните групи, влезли в неделя (Коста, Бобъра и Ваня). Коста ни обясни какво точно да картираме, след което тръгнаха да излизат с Бобъра, а малко след тях – Ваня и Жоро Стайчев. Жоро, който бе дошъл да провери защо не работи телефона, установи, че батерията му е изтощена и я взе за зареждане. С Мира и Тони започнахме картиране на притока при лагера срещу течението, но не можахме да го свършим – Мира се бе намокрила още на влизане и я втресе. Върнахме се в лагера да се стоплим, хапнем и преспим. По време на романтичната вечеря в лагера се появи отбор „Далечно плаване” в състав Владо Гогов (силно накуцващ) и Игор. Връщаха се след дълго проникване срещу течението на основната река, без да стигнат край. Владо го болеше коляното и имаше нужда от почивка, както и от ластичен бинт за крака. След като се постоплиха, хапнаха и пиха чай решиха да излизат, макар че се очакваше да стигнат до изхода в най-големия студ. Алтернативата им бе да преспят при нас, но нямаха никакви сухи дрехи – само мокрите неопрени на гърба.
Преспахме в лагера и на следващия ден (8.02) довършихме картировката на притока. Състои се основно от две големи зали с височина над 20 метра, разделени от блокажен праг. Горната зала завършва със синтров праг-водопад и, за съжаление, плътен калциран блокаж. Това се оказа най-високата точка в засега известните нови части, с надежди за излаз на нов вход. Вечерта пристигна група за да го атакува, но безуспешно. Жоро Стайчев донесе свежа батерия за телефона, с което възстанови телефонната връзка с повърхността, и към полунощ тръгна към изхода с Мира и Тони. Аз се чувствах добре и реших да остана в помощ на дошлите два нови картировачни отбора. Така останахме да преспим 7 човека в лагера, имаше и точно толкова спални чували.
Предстоеше ни картиране в едни от най-дълбоките (над човешки бой) части срещу течението на основната река. Тя започва веднага след водослива с едно от най-дългите разклонения, картирано до някъде от Живко, Мамута и Таня Кръстева. Да го продължат тръгнаха Снежа, Мимата и ... . , а останалите се заехме с основната река. Надухме донесената за целта лодка, намерихме заветната точка J1, от която предстоеше да започнем картировката на плавателната част, но ни трябваше и някаква боя за да ги маркираме трайно. Това ставаше с лак за нокти, но по сведения от първите групи такъв имало единствено в другото (по-сухо) разклонение. Тръгнах натам да донеса, ако намеря, а другите (Стоян Брашнаров, Сашо Янев и Свилен Делчев (Обецата)) започнаха картирането. Галерията бе с малко вода, много кал и реална опасност да си изгубиш ботушите в калта. Някъде след 50-тата точка (от разклона) срещнах другия отбор, които стояха и се чудеха какво да правят. Не намерили нито лака, счупения планшет (ориентири за края на картираното преди тях) и се съмняваха да не са го пропуснали. Трябва да е още напред, помислих си и отидох напред да проверя, докато си почиват. Скоро стигнах добре маркираната (имаше и хартийка) точка 80. Огледах се внимателно и забелязах нещо мъничко червеничко под вода в калта. Извадих го – оказа се шишенце с лак. Извиках другите, показах им лака и подозрителната точка, обаче планшет нямаше и вероятно не бе това краят на картираното. Продължих още напред и накрая стигнах точка 103 с планшета под нея и второ шишенце лак наблизо. Определено това бе краят на предишната картировка и оттук трябваше да се продължи – извиках Снежа и й я показах. После се върнах обратно на реката с едното шишенце лак. То се оказа почти празно, но все пак пускаше по малко за самите точки, а номерата им трябваше да изписваме с камък. Обецата, който бе с неопренов костюм, бе измръзнал в дълбоките води и се бе върнал в лагера. Картирахме напред до J14 – на Г-образен завой вдясно посред дълга плавателна част. За беда и компаса се намокри и трябваше да прекратим картирането, макар да имахме още време. Реших да продължа напред и да огледам терена с оглед по-нататъшното картиране. Скоро след завоя галерията се стеснява и изглежда с лодка няма да може да се мине. Галерията преминава в тесен меандър, по-широк в подводната си част. Дъно няма, но се минава на камина, а лодката минава само ако се спадне. Меандърът завършва с красив 2-метров водопад (качва се на камина), след който започва широка част с редуващи се плитки части, прагове и езера (тук-там някое по-дълбоко, има и за плуване накрая). По дъното се намират доста калцирани кости. Така се минават без особени проблеми още около 700 метра, стигайки до широко и дълбоко езеро. Времето бе напреднало и трябваше да се връщам.
На водослива се събрахме с другата група, която бе картирала до край калното разклонение. На изкачването преди лагера, където оставаше да вземем контролна антена за картировката на Коста, отдалеч се усети мирис на изгоряло. Обeцата се видял в приключение с бензиновия котлон, но успял да овладее положението без големи щети. Котлонът бе поправен и скоро имахме чай и богата вечеря. Двама от групата щяха да тръгнат по-рано утре, за да се приберат до вечерта в София (имаха ангажименти).
На другия ден (петък, 10.02) трябваше да консервираме лагера и да изнесем останалия багаж. Багажът за изнасяне се събра в 12 торби за 5 човека, но не бе проблем да ги изкараме по реките (херметизираният в хидроторби или найлонови чували багаж осигуряваше положителната им плаваемост) до долния край на тесния отвес. Оттам излизахме с по една торба, другите щяха да се изнесат от помощни групи (без хидрокостюми). Тук срещнахме и изчакахме да се спуснат хората от влизащите отвън работни групи. Така по тъмно стигнахме до обледенения студен чувал под входния отвес, където за минута-две всичко мокро се превръщаше в буца лед. Немислимо бе да се чака там за свободно въже. Върнах се в залата над отвеса с езерото, където си измих добре самохватите (или поне така си мислех) и направих няколко снимки. Дойде време за ледовитата част на пещерата. Рязката граница бе още преди най-ниската точка на спускащата се от входния отвес галерия, украсена с невероятни ледени образувания. Ръкавиците ми замръзнаха още преди да се закача на вледененото въже, усещах го как моментално изсмуква топлината на всичко, оказало се в контакт с него. Изкатерих се максимално бързо, предусещайки какво може да стане, но Мърфи не спеше и ... стана! Палецът и неговият пластмасов държач (за откачне) на гръдния ми самохват бяха здраво замръзнали и откачането му от въжето се оказа „мисия невъзможна”. Отвисях си повече от 20 минути на прехвърлянето в нишата в опити да го отворя с най-различни средства. Всичко мокро по мен бе станало на ледена кора, пречеща и на най-елементрните движения. Накрая со малце кютек с десондьора успях да го сговоря и да се прехвърля. Нагоре не срещнах проблеми, макар и скован от студа се добрах бързо до палатката с калорифера, без който скоро нямаше да мога да сваля ледените доспехи.
Въпреки неблагоприятните за повърхностна работа условия, Иво направи багетен обход за проверка на евентуален алтернативен достъп до частите зад сифона (бившия) и получи доста обнадеждаващи резултати. Накрая се включи в разекипирането на пещерата.
Хората, които влизаха по-малко в пещерите (успоредно с Банковица се работеше и пропастта Каденица) или не влизаха изобщо, помогнаха много в организацията, снабдяването и осигуряването на отлични условия за работа и почивка на повърхността, което бе изключително важно за всички участници в тази нелека експедиция. Изразявам своята най-голяма благодарност към тях!
Ц. Остромски