Разказ за посещението ни в пропастната "Соломоновата пещера" (БФСп №0693) в землището на с. Зверино.
От: Стефан Карлов
Бяхме Аз /Стефан/, Стефани, Вихрен, Герасим и Йоана, а денят бе събота - 7-ми януари 2023-та година.
Ровейки се из картата и картотеката на БФСп за пореден път, в търсене на интересна пещера, която да посетим, се сетих, че съм чувал добри отзиви за „Соломоновата пещера“ при село Зверино. Веднага я намерих и прочетох, че същата е богата на много и разнообразни образувания. Дължината и е 146, а дълбочина 49 метра. Тази информация ме спечели и след, като я споделих с останалите, заедно със Стефи, Вихрен, Герасим и Йоана решихме да я посетим. В описанието прочетох, че единият изходен пункт за достигането и е село Зверино. Но тъй, като знам от първа ръка, че от там преходът е тежък и дълъг, реших да си облекчим прехода. След, като прегледах картата, намерих най-удобният маршрут до нея. Разбрахме се денят да е 7-ми януари. Аз и Стефи решихме да пътуваме сутринта, а останалите да отидат от 6-ти вечерта и да нощуват на палатки, в близост до избраният изходен пункт.
И ето, че съботната утрин дойде. Натоварихме в колата приготвеният от вечерта багаж и тръгнахме в посока връх „Околчица“. Бяхме се разбрали с останалите да се срещнем на една отбивка в близост до една изоставена вече кошара, с GPS координати 43.1350300 23.5851611, намираща се на републиканският път III-1004, тръгващ от село Челопек, към връх "Околчица". Когато пристигнахме установихме, че палатковият им лагер е на поляната под отбивката. Заварихме ги да закусват наобиколили плътно огъня. Разказаха ни, че са измръзнали доволно през нощта, която е била много ясна и студена. За това свидетелстваше дебелият пласт скреж покрил палатките и все още сенчестата поляна. Не беше учудващо, все пак бе януари месец. След, като закусиха им помогнахме да съберат лагера и след, като приготвихме нужният ни за проникването инвентар и личен багаж, се натоварихме като катъри с раниците и прониквачните торби и тръгнахме към дупката. Поехме пеша по черен път в западна посока, от който при първата височина се отклонихме в ляво и поехме по пътека. Тук вече слънцето бе напекло и ни гледаше весело от ясното синьо небе. Започнахме да се загряваме и да сваляме якетата. При следващата височина пътеките отново се разделиха. Погледнахме координатите и решихме да поемем по дясната пътека. Тя обаче не се движеше в правилната посока и ние поехме направо през гората, която бе осеяна с едри скални късове. Да речем, че бе „карна гора“, ако разбира се, можем да направим аналогия от понятието „карно поле“. Преминахме я бързо, тъй като разстоянието бе кратко. От другата и страна излязохме на обширни ливади, представляващи същинско „карно поле“. Те се простираха в подножието на известният връх "Яворец"-1273 м.н.в. Продължихме по тях водени от GPS координатите, като се движихме на зиг-заг между храсталаците и се опитвахме да държим посока леко по диагонал и в ляво. В краят им излязохме на черен път. Продължихме по него и скоро излязохме и при една чиста от досадни храсталаци поляна, намираща се в подножието на връх "Соломонова могила" - 1050 м.н.в.. Тук пътят се раздели на две. Ние поехме по дясното разклонение, спрямо координатите, а лявото отиваше към една самотна постройка в далечината. Повървяхме по пътя и след като изкачихме височината, тръгнахме косо през гората. Тук отново се сблъскахме с храсталаците, тъй като подлесът бе доста гъст и неприятен. С приближаването на върха, приближавахме и до входа на дупката. Разпръснахме се да го потърсим и скоро Герасим се провикна, че го е намерил. Бързо се събрахме при него. Входът се откриваше в един изключително малък въртоп насред гората. Починахме си, пийнахме водица и започнахме да се преобличаме в пещерните одежди. След това екипирахме и проникнахме в пропастната пещера. В потвърждение на описанието, дупката наистина се оказа красива и окичена с разнообразни по вид и форма образувания. Направихме си по някоя снимка, разекипирахме и се преоблякохме в чистите дрехи. Хапнахме набързо и скроихме план, как да избегнем „храстинга“ на връщане. Спуснахме се директно към черният път и тръгнахме по него в обратната посока. С тази разлика, че вместо през ливадите, продължихме по него с намерението, че същият ще ни изведе при „Окопа“, който представлява проход сред големите скални късове в гората и който щеше да ни изведе при разклонението, при което бяхме поели през гората на отиване. Е да, ама не, както някога бе казал Петко Бучаров. Пътят рязко стана на пътека. Поехме по нея, а тя пък бързо се стесни и започна да изчезва насред гъсти храсталаци и трънаци… Ясно беше, че отново ни очаква „любимото“ ни провиране през тях, а натоварени като катъри, то щеше да е още „по-приятно“. Рен тръгна да търси проход сред храстите и изведнъж се спъна в едно коренище. Така лошо падна и се изтъркаля, че всички доста се уплашихме. Слава Богу, нищо му нямаше и лека-полека, притеснението премина в дружен смях. След като се окопити, водени от него и Герасим, започнахме с „храстинга“ и след десетина минутки, наистина се добрахме до въпросния „окоп“. От тук нататък беше лесно. Преминахме го бързо и той наистина ни изведе на пътеката в началото на маршрута. От там, бързо се добрахме до колите и поехме към дома.