Разказ за посещението на пропаст "Копривняко" с БФСп № 2699, намираща се в землището на Свогенското село Заселе.
В края на месец август 2024-та година, отново се бях разровил из картотеката на БФСп и във файла с GPS координатите на пещерите и пропастите в България, като този път се бях фокусирал в района на землището на село Заселе. Разглеждайки, попаднах на информацията, че в местност „Копривняко“, се намира една малка пропаст, носеща същото име. Според публикуваното описание, същата бе с обща дължина 7 и отрицателна денивелация от входа -17 метра. За съжаление обаче липсваха GPS координати, надморска височина и снимка на входа, както и описание на достъпа. Къде ли бе тази местност? Стана ми интересно и започнах да разглеждам землището на селото в различните карти, с които разполагам, с надеждата да я открия. На първо четене, обаче не попаднах на нищо… Тогава ми хрумна да се обадя на моят колега Георги Гелков от град Своге и да го попитам дали може да ми помогне с разрешаването на тази загадка. Той не я бе чувал, но се сети, че познава горския на село Миланово Николай Коцев, който според него е точният човек, тъй като знае района, дето се вика, като петте си пръста. Каза ми, че веднага ще му се обади по телефона, ще го попита, след което ще ми върне обаждане. След малко, докато разглеждах картата на „OruxMaps“, на която съм инсталирал и тази на „BGMountains“, телефонът ми иззвъня. Беше Жорката, който бе говорил с неговият познат и той му бе казал, че знае точно къде е местността. Била доста скалиста и се намира на билото на Понор планина, над село Заселе, точно между върховете „Була“- 1371 м. и „Драгоданица“- 1370м. Веднага насочих погледа си в този район и съзрях надписа „Копривняк“. Благодарих му за ценната информация и реших, че при първа възможност ще се разходя натам и ще я потърся.
Възможността ме споходи относително скоро, на 9-ти септември 2024-та година. Понеделнишкото утрото бе свежо и слънчево, а прогнозата за времето обещаваше денят да бъде топъл, а небето безоблачно. Събрах в една прониквачна торба едно 30-ет метрово въже, няколко лентови примки с карабинери за тях, един протектор, чифт ръкавици и „джаджите“. Закачих и каската с осветлението за нея, метнах се в колата, заедно с куче Тара и се отправихме от Гара Бов, към село Заселе. Минахме покрай центъра, завихме наляво и продължихме по маркираният черен път, водещ към билото. След около 3.2 километра, достигнахме до разклона за връх „Була“, който се падаше отляво, а местността, която търсех, от дясно. Продължихме по основният път и след още около 180 метра, достигнахме до нов разклон. Тук завихме по дясното разклонение. Пътят мина между двете скалисти възвишения на местност „Копривняко“ и се изкачи до самото било. Спрях колата на едно голо и равно място с GPS координати: 43.0352075 23.3059495, взех един челник и чифт ръкавици, и заедно с Тара тръгнахме, към падащото се от към Заселе и по-дълго възвишение. Бях решил първо там да потърсим входа на пропастта, пък ако не я открием, тогава да се прехвърлим на другото. Според публикуваната в картотеката карта, отворът и трябваше да представлява вертикална цепка, гледаща на югоизток, която се намира някъде, точно под скалният ръб. Общо взето, такова бе изложението на по-голямата част от скалите в местността. Обходихме цялото възвишение, като подробно го огледах. Уви, от дупката нямаше и следа… Явно се криеше някъде в скалите на другото възвишение. Тръгнахме към него, като се спуснахме до пътя, който ги разделяше и по който бяхме дошли. Започнах да го оглеждам подробно, докато с Тара се катерим по стръмният му склон. От входа на дупката, все така нямаше и следа, но пък в скалите, попаднах на изваяни от водата и пълни с такава, красиви ямки. Едната от които, бе с такава правилна окръжност, че направо ми изглеждаше, като издълбана от траките, защото бе досущ, като тези, които съм виждал по древните светилища. Тара пък се зарадва на освежаващата глътка вода, събрала се в тях. Обиколих надлъж и нашир всичко, но дупката все така ми убягваше. Понеже по-рано бях видял, че картата и бе изработена от Коко Ланджев през далечната 1979-та година бях решил, че вече е време да му се обадя по телефона и да го разпитам за някакви ориентири. Започнах да търся подходящо за целта място, което хем трябваше да е на завет, за да можем да се чуваме, понеже беше излязъл силен вятър, хем пък трябваше да има и обхват. И изведнъж, когато най-малко очаквах, на границата между голото било и широколистна гора, зърнах търсеният от мен отвор, който изглеждаше досущ, като изобразеният на картата. Снех GPS координатите, които бяха: 43,0311750 23,3058530, при надморската височина около 1340 метра, след което му щракнах и няколко снимки. Входът представляваше една доста висока и тясна цепка, чиято долна половина бе препречена от огромен скален къс. Веднага след него подът на галерията бе с лек наклон навътре, а след около 3-4 метра същата рязко завиваше наляво. Стори ми се безопасно и реших да отида до завоя „на класика“, а куче Тара се излегна и остана да ме чака отвън. След завоя галерията постепенно взе да става силно наклонена, но все още позволяваше спокойно да се слезе „на класика“. По стените започнаха да се забелязват и вторични натечни образувания въпреки, че според описанието такива липсваха. Слизайки надолу забелязах, че на една малка площадка, намираща се точно срещу мен, се бе сгушил един сив и пухкав съсел. Същият ме наблюдаваше с голям интерес, примесен с доза страх. Успях да му направя снимка, след което същият бързо се скри, шмугвайки се в един от отворите между образуванията. Слязох още няколко метра надолу и стигнах до влажна и вертикална част на галерията, като до дъното оставаха не повече от 2-3 метра. Понеже исках обстойно да го разгледам, но все пак бях сам, а и бе доста влажно реших, че е по-добре да не си правя експерименти и да не рискувам излишно. Затова излязох от дупката и заедно с куче Тара се върнахме до колата. Спуснахме се с нея по пътя, по който бяхме дошли и се върнахме до разклона. Завихме надясно и след около 135 метра спрях колата на едно удобно за целта място, с GPS координати: 43.0303312 23.3068909. От тук до входа на дупката имаше само около 130 метра в северозападна посока. Нарамих прониквачката и с куче Тара бързо изтърчахме до нея. Тя отново се излегна блажено на сухата и обляна от слънцето трева близо до входа, а пък аз влязох в „джаджите“. На две от дървета над входа, организирах набързо, едно основно и едно дублиращо закрепване, с две къси лентови примки и два карабинера, след което вързах въжето за тях. Закачих се за него и се спуснах във входа. Тук организирах едно междинно прехвърляне, през горният край на заклинилият се пред отвора скален блок, като за целта използвах два карабинера и две дълги лентови примки, които снадих. Тъй, като си бях сам, го направих без никакъв „корем“. На завоя, понеже нямаше никакви естествени опори, а и въжето бе едва ли не само за придържане, поставих протектора и започнах да се спускам към дъното. По пътя надолу, прокарах въжето през един много гладък и заоблен ръб, за да не трие, а и защото протектора, ако си спомняте, ми бе само един. Стъпих на дъното и започнах да го оглеждам. Тук имаше повече вторични образувания, а в западният му край имаше високо около 60 сантиметра, но пък широко едва 12 до 15 сантиметра стеснение. Всячески се опитах да го премина, тъй веднага след него галерията видимо се разширяваше, завиваше наляво и след два-три метра се виждаше началото на друг отвес. Уви обаче, така и не успях. Тъй като стеснението бе отбелязано на карата, но това след него не, реших да опитам да метна камък към отвеса, за да преценя дълбочината му, спрямо звука от падането му. Успях от първият път. За съжаление камъкът падна не повече от метър надолу. Пробвах още два пъти за всеки случай, но резултатът беше същия. Прецених, че най-вероятно там приключва дупката, защото не усетих и никакво въздушно течение. Направих някоя снимка на вътрешността на пропастта и тръгнах към изхода. Внимателно се изкачих до повърхността и то изцяло „на класика“, като за осигуровка, си бях закачил за въжето само водещият самохват. Сиреч, когато галерията е суха, дупката спокойно може да бъде посетена и без помощта на ТЕВ. Отвън куче Тара ме посрещна радостно махайки енергично с опашка. Погалих я и след, като събрах багажа, слязохме до колата и се прибрахме вкъщи по същият път, доволни от разходката и от успешният теренен обход.
Малко по-късно, по имейла, изпратих на Иво Тачев снетите координати, надморската височина и направените снимки на входа, който да ги добави в картотеката на БФСп. Също така му споделих, че пропастта е обитавана от съсели и, че в нея има доста натечни образувания. Чух се по телефона и с Коко Ладжев, който за съжаление нямаше много спомени за тази малка пропаст, но ми разказа подробно, че навремето когато за пръв път активно са обхождали землищата на селата за наличието на пещери и пропасти в тях, са намирали много такива. Когато са попадали на пропасти, са се спускали набързо в тях, за да проверят какво представляват и колко са дълбоки. В онези времена дъната на повечето от тях, са били осеяни с кости, трупове на умрели животни и всякакви други отпадъци, хвърляни там от местното население. Ако не е могло просто да се продължи надолу или в страни, без да се ровиш в изброените „красоти“, са отбелязвали в картата, че така свършва пропастта и са минавали на следващата дупка за проверка. За това в днешно време може да се наблюдават разлики в това, което се вижда наяве в дънните им части и това, което е изобразено в картите.
Ето и малко снимки:
