Разказ за посещението ни в пропасната пещера „Йосова дупка“ с БФСп № 1810, намираща се в землището на Свогенското село Миланово.
На 21-ви юли 2023та година, с Калоян Първанов бяхме свободни и твърдо решени да посетим някоя дупка. За наше щастие и синоптиците, в своите прогнози, ни обещаваха топло и слънчево време, което означаваше, че само трябва да си изберем на къде, както се казва „да ни отвее вятъра“. Щеше ни се да идем до някоя дупка, която хем да е интересна и красива, хем да е пропастна, хем пък и до входът и да се стига с колата. Какво да се прави, в този ден и на нас ни се щеше да реализираме мечата на всеки пещерняк, а именно „спелеология до дупка“. Тъй, като Калата беше пристигнал у дома рано-рано, двамата започнахме да се чудим, коя дупка да си изберем. След кратко умувахме по въпроса, се сетих че преди известно време, в картотеката на БФСп бях попаднал на една отговаряща на всичките ни претенции дупка. Тя се намираше в местността „Йосовата ливада“, в землището на красивото старопланинско село Миланово и явно поради този факт, носеше името „Йосова дупка“. В описанието и бе записано, че е с обща дължина 132, а отрицателната денивелация от входа и е минус 52 метра, разделни в три отвеса. Бе отбелязано също, че има образувания, а и GPS координатите и бяха известни: 43.1562800 23.4022800. Калата веднага се нави, след което проведох един кратък разговор по телефона, с моят приятел Константин Стоичков от П.К.“Хеликтит“ – София и го запитах дали може да ми каже нещо за набелязаната от нас дупка и какъв точно инвентар ще ни е нужен, защото знаех, че той доста бе обикалял по Милановските дупки и нямаше начин да не знае. Оказах се прав и Коста с радост ми обясни всичко, което ме интересуваше. Благодарих му и с Калата бързо стегнахме нужният ни за проникването инвентар и личен багаж, който също толкова бързо нахвърляхме в багажника на колата. Казахме на съпругата ми Стефани Карлова, къде точно отиваме и, че отново на нея се пада отговорната задача да ни бъде дежурна контрола и потеглихме. Разбира се попътно спряхме до големият магазина в центъра на село Гара Бов, за да заредим с нужните ни хранителни провизии и вода. След около 25-30 минутки стигнахме до село Миланово и продължихме по стария черен и каменист път за град Враца, който по между другото си има и съвсем официален буквено-цифров идентификационен номер: SFO 3622. За 30-тина минути преминахме покрай „Коритската кошара“ и се добрахме до разклона от който, вляво от основният път, започва този за бившата мина „Герана“. За нея Иво Тачев ми е разказвал доста интересни неща и факта, че нейната шахта и самата пропаст, представляват първата екипирана за ТЕВ дупка в България. Тръгнахме по него и водени от GPS-а, продължихме към дупката. На разклона при мината продължихме по десният път и след около 860 метра, спряхме колата на едно широко и удобно за целта място, точно до входа на дупката. Той наистина се оказа баш до пътя, на има няма метър от него. Тъй като юлското слънце напичаше безмилостно, преди да се преоблечем в пещерните одежди, накатахме в едната прониквачна торба нужните ни въжета, а в другата сложихме необходимите ни планки, карабинери и лентови примки. Когато бяхме готови, нахлузихме пещерните одежди и „джажите“ и изпратихме SMS съобщение на Стефи, че влизаме, тъй като обхватът не стигаше за провеждане на разговор. Понеже честа да екипирам се падна на мен, организирах едно основно и едно дублиращо закрепване на близките до входа дръвчета. Посредством два карабинера закачих за тях 40-метровото въже, щракнах се за него и се насочих към самият отвор. Той представляваше нещо като тясна цепка в малък въртоп. Точно над нея направих междинно прехвърляне, отново с лентова примка и един карабинер, на едно подходящо за целта дръвче. Спуснах се два-три метра в цепката и точно над същинският отвес, който зееше под мен, на двата срещуположни анкера, организирах едно „У“- образно закрепване, чрез две планки, две лентови примки и три карабинера. Веднага след тесният вход попаднах в голяма и просторна зала. Подир няколко метра спускане „на камбана“, стъпих на силно наклоненият и хлъзгав кален под. Тъй като, беше доста хлъзгаво и стръмно, продължих до дъното без да се откачам от въжето. Тук трябва да ви спомена, че точно под входът има още един анкер, на който по принцип се прави отклонител. Понеже си бяхме само двамата прецених, че няма да го използвам. На дъното на залата се откачих от въжето и извиках на Калата, че е свободно и може да тръгва. Веднага в очите ми се наби една странна скулптура, направена от конски череп и две ребра, а под нея се въргаляха цяла купчина от различни по размер и вид кости. Галерията, почти срещуположно, се разделяше на две. Едното разклонение, което спрямо картата отвеждаше до другите два отвеса, бе тясно и се намираше по-близо до входа. Другото бе широко, но отворът му се намираше на височина около 3.5 метра от пода. Калата дойде и докато обсъждахме накъде да поемем първо съзряхме два слепока, които едвам мърдаха смразени от пещерният хлад. Явно бяха паднали през отвора и нямаха шанс да излязат самостоятелно на повърхността. Решихме първо да отидем към отвесната част на „Йосовата дупка“, после да разгледаме другото разклонение и на излизане, по някакъв начин да евакуираме двата слепока. Вързах една лентова примка през един огромен и калцирал скален къс и щракнах въжето за нея с един карабинер, преди да се завра през стеснението. След него попаднах в широка хоризонтална галерия и викнах на Калата, който се промуши след мен. След няколко метра, пред краката ни се изпречи подходът към втория отвес. Хоризонталната галерия пък продължаваше напред и рязко тръгваше вертикално нагоре. После щяхме да я разгледаме, тъй като сега се бяхме запътили към дъното. Направих едно междинно прехвърляне, като вързах една лентова примка през солидният скален издатък, точно над подхода и тръгнах надолу. След два-три метра, точно над отвеса предстоеше стеснение. Преминах го и отново чрез лентови примки, екипирах още едно прехвърляне, на естествени опори. Понеже 40-метровото въже свърши точно в закрепването, към него принадих 30- метровото, което бе следващо по ред и се спуснах по отвеса, който бе около 15-тина метров. В дъното му стъпих на почти равна площадка, след която следваше няколко метров, по-тесен и наклонен пасаж. В краят му започваше третият и последен отвес, а от стената над него стърчеше анкер, на който поставих планка с един карабинер. Понеже 30-ката нямаше да стигне до дъното, в самото прехвърляне снадих и последното по ред 20-метрово въже. Викнах на Калата, че е свободно и тръгнах към дъното. Последният отвес бе силно наклонен, с дължина около 10-тина метра и бързо се озовах в краят му. В дъното на дупката, ясно се личаха следите от изкопната дейност, с цел продължаването и. Определено пещерняците от П.К. „Хеликтит“ бяха положили доста усилия, тъй като в стеснението при дъното, се усеща силно и студено въздушно течение, което я прави перспективна за работа. След, като Калата дойде, разгледахме обстойно, щракнахме си по някоя снимка и поехме нагоре. Той пръв, а аз след него. За 10-тина минутки вече бяхме в хоризонталната част над вторият отвес, като разекипирах системата до прехвърлянето на подхода към него. Сега бе ред да видим, какво се крие във възходящата и според картата къса част, за която вече ви споменах. За целта обаче, трябваше да се изкача „на класика“ по хлъзгав и висок около 4 метра вертикален пасаж. За по голяма сигурност, за да не ми се изплъзнат ботушите и да се стоваря като чувал с картофи, Калата ги притискаше с ръце и цялата си тежест, към оскъдните „стъпки“ в които уж бях стъпил. Операцията бе успешна и за нула време бях горе. Тук галерията се разшири и стана силно наклонена. Няколко метра по-нагоре задънваше, но пък за разлика от това което бяхме видели до сега, тук се наблюдаваха и доста образувания. За да може и Калата да им се наслади, ми метна единият край на двадесет метровото въже, а другият бе вързал през едно образувание. За да не може да се измъкне, тъй като натоварването бе нагоре, беше поставил въжето в един жлеб, точно под масивен и стърчащ скален издатък. Аз пък просто го преметнах през едно солидно образувание и той се изкачи при мен, за да разгледа. Когато слезнахме, просто си издърпахме въжето и отново го прибрахме в прониквачката. Разекипирахме и се върнахме в залата под входният отвес. Оставаше ни да разгледаме и другото разклонение. Естествено, отново на мен се падаше честта да преодолея 3.5-метровата стена от влажна и лепкава глина, в която за щастие имаше издълбани доста стъпки. Малка трудност срещнах само в горният и край, понеже почти липсваха удобни хватки, но все пак успях да я изкача сравнително бързо. Този път, предвидливо си бях закачил свободният край на 40-метровото въже за сбруята и го превързах, с една лентова примка, през солидна естествена упора, намираща се веднага, след като преминах през последвалото късо и тясно меандърче, а галерията се разшири. По този начин Калата бързо и лесно ме последва и заедно тръгнахме да разглеждаме. Тази част на дупката бе отначало относително хоризонтална, но в краят си стана силно възходяща. Тя бе изпълнена с множество различни и красиви образувания. За съжаление в момента те бяха сухи, но предполагам, че през ранната пролет, когато снеговете активно се топят, същите най-вероятно са доста влажни, а дори на места ми се струва, че текат потоци, образуващи красиви водопадчета. Докато се наслаждавахме на всичките тези красоти, изведнъж зърнахме един екземпляр от малкото и сляпо бръмбарче Светломразец. Името му идва от факта, че той така се е приспособил към живота в пещерни условия, че светлината и най-вече преките слънчевите лъчи му действат смъртоносно и то почти мигновено. Наричан е още и с имената „Леденикус“ или „Ледениче“, тъй като първоначално се е смятало, че обитава само пещера „Леденика“, но в последствие е установено, че се среща и в други пещери и пропасти във Врачанският балкан. Успяхме да му направим някоя снимка, както и на заобикалящите ни красоти, след което тръгнахме към изхода. Времето бе доста напреднало, а тепърва ни чакаше прибиране до Гара Бов и пране на използваният инвентар, след което Калата трябваше да пътува и към дома си в София. Върнахме се в залата под входният отвес и видяхме, че двата слепока ни чакат там, където ги бяхме открили при влизането. Внимателно ги взехме и ги сложихме в едната прониквачна торба. Калата я взе, закачи се за въжето и тръгна към изхода, а аз след него, за да разекипирам системата. За десетина минутки вече и двамата бяхме пред входа и пуснахме слепоците на обляната от следобедните слънчеви лъчи поляна. А те, от живителната топлина и светлина, бързо се окопитиха и енергично изпълзяха в тревите. Изпратихме SMS съобщение на Стефи, че всичко е наред, събрахме инвентара, преоблякохме се и доволни от прекрасният ден и тази интересна и раздвижена дупка, поехме към Гара Бов. Вкъщи, заедно изпрахме инвентара, вечеряхме и разказахме на Стефи за „Йосовата дупка“, след което Калата пое към дома.
Ето и снимките, които успяхме да заснемем:
