Може ли наистина, времето да попадне в капан?
Разказ за посещението ни в пещера БФСп № 6014 "Капанът на времето", намираща се в землището на червенобрежкото село Девенци.
Някъде преди около година, докато със съпругата ми Стефани Карлова разглеждахме картата на „Google Maps“, в търсене на разни интересни места, които да посетим, се натъкнахме на информацията за една малка по размер, но пък изключително красива и фотогенична пещера. Същата носеше причудливото име „Капанът на времето“ и се намираше в землището на червенобрежкото село Девенци. Когато обаче проверихме, в картотеката на БФСп и приложението „BGCaves“, с разочарование открихме, че публикуваната в тях информация е, меко казано, доста оскъдна. Липсваха елементарни неща, като размерите на дупката, че дори и карта. Но пък, на пук на това бе упоменато, че главен картировач е, не някой друг, а нашият приятел Константин Стоичков от П.К.“Хеликтит“ - София. Зарадвахме се и съвсем естествено, без да се помайваме дори за миг, моментално се свързахме с него по телефона. Ето каква ценна, а и интересна информация сподели той с нас, за въпросната дупка: Същата се намира в местност "Манастирски дол", на място с GPS координати 43.3103000 24.1128000 и представлява проходна пропастна пещера, с множество хоризонтални и вертикални входове и отвори. Общата и дължина е 130 метра, а денивелацията плюс 10 метра. Била известна отдавна на местното население, ала за пръв път е картирана, в началото на 80-те години, от големият наш спелеолог Алексей Жалов и членовете на клуб "Алеко". Но за жалост, през годините, картата някакси мистериозно се изгубва и изчезва от главната кaртотека на българските пещери. В по-ново време, пещерата е била преоткрита от Георги Колев от УСК "Лабиринт"-Червен бряг, в началото на 2014-та година и то след множество обходи из района. Още през пролетта на същата година, той завежда Коста и „Хеликтит“-ци, за да им я покаже. А малко след това, през късната есен, на същата година, по време на провеждане на практиката на вървящият тогава курс „Пещерняк“, заедно изготвят карта на пещерата. Дават и интересното име "Капанът на времето" тъй като, на платото над пещерата, в местността „Манастира“, се намирали руините на антична, късноантична и средновековна крепост. Същите заемали площ от няколко декара и от тях, през голямото окно, намиращо се на тавана на пещерата, се били изсипали множество парчета от, натрошила се под влиянието на времето и събитията, битова и строителна керамика, които представлявали своеобразна смесица от различни епохи. Като започнеш от неолита, та чак до времената, когато сме били под османско владичество. И тогава, когато видяли как всички тези артефакти, неми свидетели на вече отдавна отминали във времето епохи, са се изсипали през отвора на пещерата, която ги била уловила, като един своеобразен капан..., един капан на времето, всички единодушно взели решение да я кръстят именно по този начин.
През годините след това, членовете на П.К.“Хеликтит“ – София, водени от Георги Колев, извършват поредица от ползотворни обходи из района, при които откриват още доста пещери. Но за съжаление, към днешна дата, някои от тях, все още не са картирани и вписани в картотеката на БФСп.
По между другото, Коста ни разказа, че в картирането на тази красива дупка, имало и "Искър"-ска следа. В него е участвала Ивана Еленкова, която по това време е била член на нашият клуб, ала в последствие го е напуснала и преминала в "Хеликтит", а на още по-късен етап, трайно се е установила в "Черни връх".
Коста дори ни изпрати картата, която тогава са съставили и с неговата благословия, на свой ред я споделям с вас:
Благодарихме на Коста за цялата ценна и интересна информация, която ни предостави и твърдо решихме, че на всяка цена трябва да посетим тази дупка.
Добре, ама а днес, а утре..., та неусетно се изтъркаля цяла година... Обаче във вторник, на 22.04.2025 година, най-сетне дългоочакваният момент настъпи. Дойде и редът, както се казва. И заедно, с малката ни дъщеричка Симона, се натоварихме в колата и потеглихме, от Гара Бов, към набелязаната цел. А именно пещерата, която толкова ни бе заинтригувала, с мистичното си име „Капанът на времето“.
Водени от навигацията, за няма и два часа, достигнахме до град Червен бряг и веднага след намиращата се северно от него вилна зона „Маркова могила“, свихме надясно и продължихме по стар бетонов път, водещ към бившият танков полигон, на някогашният червенобрежки военно-промишлен комплекс „Бета“. След около два километра, се отделихме вляво от него и хванахме по изключително равен черен път. Изминахме някъде около 720 метра по него и отново завихме наляво. Пътят вървеше покрай гората, започна плавно да завива надясно, премина вляво от една ловна вишка и достигна до началото на пътеката, водеща до пещерата. Същата започваше от място, с GPS координати 43.3044216 24.1073121 и някой бе забил, по клоните на дърветата от двете и страни, бутилки от минерална вода, за да я маркира. Оставихме колата тук и затрамбовахме пеша по пътеката. Времето си бе направо горещо и въпреки, че беше към краят на април, обедното слънце печеше с все сила. А това, в съчетание с гледката на жълтеещата се трева на ширналото се пред нас поле, създаваше у нас усещане, като за края на август. Първоначално пътеката имаше вид на позапустял черен път, ала едва след около двеста метра, малко преди да направи завой надясно, драстично се стесни и премина в същинска такава. Започна леко да се спуска и след малко повече от шестотин метра, точно преди да достигне до най-ниската точка на „Манастирският дол“, на отсрещният му бряг, започнаха да се забелязват скали, в които се открояваха внушителните отвори на пещерата. Прескочихме едва течащото поточе и се заизкачвахме от другата страна на дола. Излязохме от гъстата растителност, следваща чинно пътя на водата и ето, че пред нас, само на шестдесетина метра, се появи отдавна желаната цел. Трябва да ви кажа, че пътеката се оказа доста лека, преминахме я бързо, а и за по-голямо удобство на посетителите, някой я бе маркирал с бели полиетиленови ленти. Но и без тях, по-скоро няма къде човек да се обърка. Веднага, щом се озовахме във вътрешността и, се захванахме да я разглеждаме с огромен интерес. Галерията и бе осветена от дневната светлина нахлуваща, от многобройните и различни по форма и размер, отвори в скалата. Благодарение на това, никъде не ни се наложи да използваме челниците които, за всеки случай, бяхме взели със себе си. Всички тези прозорци, окна и скални арки, създаваха поредица от чудни гледки, които изпълваха захласнатите ни очи с красота. Ала, колкото и да се опитвам да ви опиша това чудо изваяно от майката природа, истината е, че човек просто трябва да го види със собствените си очи. И за да не бъда голословен, все пак ще се опитам да ви го покажа, чрез снимките които заснехме. Ето ги и тях самите:
Захласнати във всичката тази хубост събрала се, в иначе малката по размер, но невероятно красива и пленителна пещера, съвсем сме изгубили представа за времето. Сякаш тя, по някакъв магичен начин, го улавя и за любопитният турист, прехластващ се по възхитителните творения на природата, то спира да тече... Ето на, че името, което тогава са и дали, може да бъде приложимо и в този аспект. Но за разлика от нас, часовникът на ръката ми, се оказа неподвластен на тази магия. Според него минаваше икиндия, както обичат да се изразяват старите хора, а нас си ни очакваше път до дома... Та поради тази причина, с лека неохота, бавничко затътрихме крака по прашната пътечка изкачваща се, към мястото където бяхме паркирали колата. А сетне пришпорихме конете, които до преди малко безгрижно си почиваха, скрити на сянка под предният капак на автомобила и те неусетно ни отведоха вкъщи.
Автор: Стефан Карлов