Разказ за посещението на пропаст "Стакьовица" с БФСп № 3274, намираща се в землището на Свогенското село Миланово.
В един слънчев понеделнишки ден, на 07-ми август 2023-та година, бях свободен и реших да се разходя из живописното землище на Свогенско село Миланово. Причината бе, че на картата на „OruxMaps“, на която съм инсталирал тази на „BGMountains“ и файла на БФСп с GPS координатите на пещерите и пропастите в България, си бях харесал две пропасти, а именно "Стакьовица" с БФСп № 3274 и "Николова яма" с БФСп № 5644. Целта ми бе да се пораздвижа малко, да проверя дали публикуваните GPS координати са точни, а и да видя с очите си реалното разположение на входовете им и какъв е достъпът до тях. Също така, горе-долу да преценя, какъв инвентар би ни бил нужен за бъдещо проникване в същите. Метнах в раницата каската с осветлението, малко храна и вода, натоварих се в колата и се отправих към целта. Преминах през село Миланово и продължих по старият и каменист черен път водещ към Враца. След, като подминах кошарата, намираща се в местност „Корита“-та и изкачих възвишението над нея, се отклоних наляво от основният път и поех, така да се каже, по малко по-второстепенният черен път. След около два километра, оставих колата на една ливада, намираща се в близост до входа на бившата мина за добив на медна руда „Герана“ и тръгнах пеша, в посока първата набелязана цел за деня- пропаст "Стакьовица", кръстена на едноименната местност, в която се намира. Воден от GPS-а, поех по един доста затревен и стар черен път, отделящ се в ляво, от пътя по който бях дошъл. Изминах около 830 метра, завих наляво и след още няма и 280 метра, достигнах до една полянка. В дясно от нея, започваше ясно отличаващ се дол, в който се спуснах и продължих да вървя по него още 280 метра. Оттам завих наляво, по една едва забележима пътечка и след 90-тина метра се озовах до маркираният със синя боя, върху едно дебело дърво вход. За мое съжаление, същият с течение на годините, се бе запушил с пръст, клони и шума. Сверих публикуваните, във файла GPS координати, а именно: 43.1556599 23.3890799 и същите съвпадаха без отклонение. Според картата, входът на дупката се намираше на около 1200 метра надморска височина. Извадих сгъваемия трион от раницата и леко подкастрих надвиснали над него клони, висящи от околните дървета. Посредством една по-дълга и дебела тояга, която специално отрязах за целта, от безопасно разстояние, започнах да ръчкам в най-ниската му точка, където най-вероятно трябваше да се намира отворът на пропастта. За мое щастие, прътът взе да пропада относително лесно и се прочисти малък отвор. Значи при едно бъдещо посещение, лесно бихме го почистили и отворили отново. С това мое предположение, обаче жестоко грешах… Повторното му отваряне щеше да ни коства доста усилия, както сами ще се убедите от редовете по-долу. Около входа растяха дебели дървета, на които определено би било удобно да се екипира, с няколко лентови примки. Според описанието, пропастта бе с отрицателна денивелация от минус 25 метра, което означаваше, че ще ни е необходимо едно 40-тина метрово въже. Разгледах и картата и, от която изглеждаше, че най-вероятно, надолу няма да има нужда от изграждане на междинно прехвърляне. Заснех няколко снимки с информативна цел и се разходих из района около дупката. Наоколо, относително ясно, личаха следи от някогашната минна дейност, приключила още през 40-те години на миналият век. След това, продължих към втората цел за деня - "Николова яма". Открих я, но състоянието на нейният вход бе на същото дередже. Тъй като настоящият разказ е за „Стакьовица“, няма да се отклонявам от основната тема, а в бъдеще, най-вероятно ще ви разкажа подробно и за нея. Когато се прибрах вкъщи, споделих събраната информация от деня, с останалите членове на клуба, чрез общата ни „Viber“ група, с цел да планираме едно евентуално бъдещо посещение.
Естествено, както много често се случва, улисани в разрешаването на задачките, които постоянно ни сервира забързаното ни ежедневие, все не идваше момента, в който да осъществим това начинание и така неусетно се изтърколи цяла година…
Нещеш ли, в един юлски ден, с Дани Колев се чухме по телефона и се заприказвахме. От дума на дума, му подхвърлих идеята да се разходим до „Стакьовица“, да почистим засипаният вход и да се спуснем до дъното и. За щастие, той с охота се съгласи. Сверихме работните си графици и установихме, че единственият близък ден, в който и двамата почиваме, бе четвъртък 01-ви август 2024-та година. Лошото бе, че в този ден аз отстъпвах от нощна смяна, а пък Дани бе преди такава. Проверихме прогнозата за времето, и тъй като за този ден, то се очертаваше стабилно и слънчево, решихме рано сутринта на 1-ви да се чуем и спрямо това, как е преминало нощното ми дежурство, да преценим дали да осъществим заплануваното.
Речено-сторено. След, като отстъпих от дежурството, което премина спокойно, се прибрах вкъщи и веднага се обадих на Дани. Не се чувствах много изморен и решихме да действаме, като се разбрахме, да се срещнем около 09:30ч. пред помещението, в което съхраняваме инвентара, намиращо се в село Гара Бов. В къщата, в която живеем заедно със съпругата ми Стефани Карлова. Хапнах набързо, взех освежителен душ и започнах да подготвям нужният ни инвентар. Понеже Дани живее много близо до нас, пристигна точно на време и заедно натоварихме багажа в колата. Минахме през магазина, където си закупихме вода и храна за обяд и тръгнахме към планираната цел. След около час и половина паркирахме на поляната, намираща се в началото на дола, за който вече ви разказах. Нарамихме прониквачните торби с инвентара и пещерните одежди, като за всеки случай, взехме и акумулаторният перфоратор, с няколко анкера 8 мм. и тръгнахме пеша към дупката. След няма и десетина минутки, стигнахме при входа и се обадих на съпругата ми, за да и дам контролно време, като предварително и бях записал и дал името и координатите на пропастта. Преоблякохме се, сложихме „джаджите“, осигурихме се, всеки на отделно въже, вързано за подходящо дърво, запретнахме ръкави образно казано и се захванахме с неприятните, но необходими изкопни дейности, по откопаването и повторното отваряне на входа. В процеса на почистването, относително бързо изхвърлихме натрупалите се с времето земя, шума и клони, а под тях, с недоумение открихме един огромен и много тежък бетонен къс, който бе застанал на входа и го правеше непреодолимо тесен за преминаване… Явно, още навремето, бе нарочно поставен от овчарите или пък от работниците от някогашната минна дейност, развивала се в района, с цел да не пада в нея добитъка или пък, не дай си Боже някой човек. С увесени от настъпилият драматичен обрат на събитията носове, седнахме да си починем и да обмислим положението. Докато хапвахме, се сетихме за цитатът на Архимед, гласящ: „Дайте ми опорна точка и достатъчно дълъг лост, и ще повдигна Земята.“. Следвайки мъдрата му мисъл, изготвихме план за действие. Така, дейността ни от изкопна, рязко се превърна в хамалска и последва една цяла епопея по изваждането на бетонният къс от входа. Дани наби един анкер в бетона и му постави стоманена планка. През това време аз, отрязах две млади, но достатъчно високи и дебели дървета и направих от стъблата им два лоста. Прикрепихме ги към планката с два стоманени карабинера и две лентови примки, след което борбата започна. Идеята ни бе, чрез едната примка постепенно да го повдигнем нагоре, а чрез другата да го издърпаме в страни от входа. Така, за наше учудване, успяхме да повдигнем заклещеният бетонен блок от мястото му. За щастие, бяхме поставили така повдигащият лост, че застопорявахме горният му край, едновременно на един клон и на ствола на едно от дърветата над нас. Последователно, чрез поетапно повдигане и подлагане на дебели сухи клони, а и на камъни под него, постепенно скъсявахме примката. Когато постигнахме нужната височина, в действие влезе и подготвеният за издърпване лост. Чрез него успяхме да го изтеглим в страни и да го застопорим на друго дърво. След това освободихме повдигащият лост и превърнахме и него в изтеглящ. Така заедно, изтегляйки го, чрез последователни напъни и скъсяване на примките, успяхме да го извадим на равно място до входа и да го изтъркаляме на почетно разстояние от него. Капнали от умора, седнахме да си починем доволни, че сме успели да се справим, пък макар и с подръчни материали . Когато обаче погледнахме часовника, с изненада установихме, че минава 17:00ч. и трябва експресно да събираме разхвърляният наоколо багаж, и много бързо да се прибираме, понеже тази вечер Дани бе нощна смяна, и то чак в София… Обадих се по телефона на Стефи като и казах, че сме приключили и се прибираме към вкъщи. Заснех набързо няколко снимки на вече отпушеният вход и тръгнахме. Пътувайки към дома, единодушно решихме, че след всички тези положени усилия, непременно, при първа възможност, трябва да се върнем и да се спуснем до дъното на „Стакьовица“. От вкъщи, изпратих въпросните снимки на Иво Тачев, който да ги добави в картотеката на БФСп.
Възможността, настъпи относително бързо. Отново в четвъртък, но вече на 08-ми август 2024-та година, двамата с Дани отново се оказахме свободни. Но този път, той бе втора почивка, а аз преди нощно дежурство. За да не губим нито капка ценно време, станахме рано-рано и още призори натоварихме приготвеният предварително багаж в автомобилът на Дани, понеже моят бе на ремонт и тръгнахме към целта. Понеже „Кия“-та му не е така висока, като „Хонда“-та, а и не е „4х4“, я оставихме на сянка под едно дърво, в близост до входа на мина „Герана“. Нарамихме, само най-необходимият ни инвентар, който успяхме да съберем в две прониквачки и по вече добре познатият ни път, хукнахме към дупката. Успяхме да се доберем до нея за около 20-тина минутки и, след като се обадих на Стефи, която отново бе дежурна контрола, бързичко се предрешихме в пещерните премени и се намъкнахме в „джаджите“. Този път, честта да екипира, се падна на Дани, тъй като сам изяви огромно желание. Грабна прониквачката с въжето и се захвана със задачата, като заедно обсъждахме, как да изгради нужната система. Така, организира основно и дублиращо закрепване с две лентови примки и два карабинера, на удобно за целта дърво и подведе парапет към следващото, намиращо се по-близо до отвеса. Там постави едно междинно прехвърляне, след което изгради още едно такова, на друго дърво, точно до самия отвес, отново с лентови примки. Така, пак без никакъв „корем“, продължи парапета до вертикалният вход, точно над 25-метровият отвес. Така, прехвърлянето се озоваваше точно над тесния, колкото да премине човек вход. По този начин според нас, хем щеше да ни е по-удобно, не само при спускането, но и при изкачването, хем пък се надявахме и да избегнем изграждането на друго междинно закрепване надолу. След, като Данката бе готов, се промуши през тесния вход и се спусна към дъното. Аз застанах над входа и скоро дочух викът му „дъно“, последван от „свободно“. Без да губя време, се спуснах през стеснението и той ми съобщи, че сме успели, и въжето, от началото на отвеса, до неговото дъно, не трие никъде. Тоест, няма нужда от изграждане на друго прехвърляне. Отвесът, точно под самият вход, рязко се разширяваше и придобиваше леко елипсовидна форма. Тук забелязах малко влажни натечни образувания и запитах Дани, дали надолу има още. Той обаче ми върна отрицателен отговор и започнах да се спускам към него. На 20-тия метър, отвесът направи лека чупка и след още пет метра бях на дъното. Наистина въжето не триеше никъде. Направихме си обща снимка и започнахме да го разглеждаме подробно. В единият му край, видимо личеше, че при дъждове и снеготопене, се губи попадналата в пропастта вода, но в непреодолимо дори и за котка стеснение. На противоположната му страна, също се забелязваше подобно, но дори още по-тясно стеснение. Не усетихме и никакво въздушно течение. Явно, за търсене на продължение, не можеше да става и дума. Направих още няколко снимки на пропастта и на входът и, който според Дани, гледан отдолу нагоре, приличал на вулва и тръгнах нагоре. Излязох без проблеми и викнах „свободно“. След около 5-6 минутки, Дани също бе на повърхността и започна да разекипира системата. Когато събрахме багажа, погледнахме часовника, който отмерваше точно 13:00ч. Обадих се на Стефи, че всичко е наред и доволни тръгнахме към колата. Тя ни очакваше, точно там където я бяхме оставили и за щастие бе все още на сянка. След, като хапнахме „на тиферич“, се прибрахме вкъщи. Понеже, все още имаше достатъчно време, успяхме да изперем и почистим използваният инвентар, който за щастие не бе много мръсен.
Снимките, заснети по време на трите посещения:
- входът при първото посещение на 7-ми август 2023-та година.
- откопаването на входа и изваждането на бетоновият блок, при второто посещение на 1-ви август 2024-та година.
- проникването в пропастта, при третото посещение на 08-ми август 2024-та година.