Разказ за посещението ни в пропастната пещера "Гърнето" с БФСп № 5079, намираща се в землището на Мездренското село Лютиброд.
Тези дни, с Дани Колев се чухме по телефона и се оказа, че и двамата сме относително свободни този четвъртък, падащ се на 22-ри август 2024-та година. Казвам относително, защото аз нямаше как да отсъствам от дома целият ден, тъй като трябваше да помагам на съпругата ми Стефани Карлова, с някои задачи, при отглеждането на малката ни дъщеричка Симона, а пък Дани да пътува привечер за фестивала на фолклорната носия в село Жеравна. Все пак ни се ходеше на дупка и решихме, че за да осъвместим това наше желание с останалите задачки, то трябваше да изберем някоя, която хем да не е далеч от дома, хем да е в близост до пътя, хем пък и да е пропастна, че ако може и красива. По този начин нямаше да губим от оскъдното ни свободно време в излишен път. Но коя да бъде тази дупка, отговаряща на всички тези изисквания. Помислих набързо, но тъй като нищо не ми хрумна, а пък и както мъдро е заключил народа, две глави мислят по-добре от една, се обадих на моя приятел от П.К.“Хеликтит“-София Константин Стоичков, за да ми помогне в избора. Така, всеобщите ни размишления доведоха до избора на идеалната цел, отговаряща на всичките ни претенции. Това бе пропастната пещера носеща наименованието „Гърнето“, намираща се в местност „Чърналевица“ при „Черепиш“, в близост до Мездренското село Лютиброд. Благодарих на Коста за съдействието и направих една бъза справка на телефона, в полезното и изключително удобно приложение „BGCaves“. От публикуваната в него информация разбрах, че общата и дължина е 80 метра, отрицателна и денивелация от входа е минус 27 метра, а също и че е богата на красиви и разнообразни образувания. От картата и описанието пък прочетох, че дупката има два входа, от които по-лесно достъпен е горният, а долният се достига само след труден траверс, понеже се намира насред отвесният скален венец. За щастие, в приложението бяха отбелязани и GPS координатите на дупката: 43.1001000 23.6207000. Съобщих на Дани къде ще се подвизаваме на 22-ри и се разбрахме, около 09:00ч. сутринта, да се чакаме пред помещението в което съхраняваме инвентара. То, както вече знаете, се намира в село Гара Бов, в двора на къщата в която живеем със съпругата ми Стефани Карлова и малката ни дъщеричка Симона.
Четвъртъкът дойде бързо и утринта бе приятно прохладна. Небето беше изключително синьо, с тук-там красиви и бели перести облачета. Проверих набързо прогнозата за времето и тя обещаваше, то да се запази стабилно за деня. Хапнах набързо, облякох се и казах на Стефи, че отново ще ни бъде дежурна контрола, като и пратих на „Viber“-а името и координатите на дупката. Таман бях готов и Дани пристигна по разписание. Той винаги е точен, може би защото живее изключително близо до нас и пристига за около две минути пеша. Заедно приготвихме багажа, натоварихме го в колата и тръгнахме в посока село Лютиброд, като попътно заредихме вода и нещо за хапване от хранителният магазин. За около 35 минути достигнахме до живописният „Черепиш“ и паркирахме колата точно до пътя, на голямата отбивка, намираща се преди третият тунел. Нарамихме багажа и тръгнахме водени от координатите. Преминахме през тунела и веднага след него поехме надясно, по стръмната и едва личаща се пътечка, изкачваща се покрай скалният венец. След около няма и стотина метра, достигнахме до характерно място, където пътечката се промушваше между основният венец и началото на друг, доста по-нисък от него скален венец. Точно там, в началото на този улей, от дясно и на около три метра височина, тъмнееше неголемият вход на дупката. Преоблякохме се в пещерните одежди и си сложихме „джаджите“, което обаче не бе особено приятно, понеже слънцето вече напичаше сърдито, а пък терена бе доста стръмен и постлан с нещо като сипей. Тъй, като честта да екипирам системата се падаше на мен, взех прониквачната торба с предварително накатаното 40-метрово въже и накачих нужният ми за това инвентар по сбруята. Посредством лентови примки, организирах основно и дублиращо прехвърляне, на две лесно достъпни дървета, намиращи се точно над входа и се спуснах до него. Там, отново с лентова примка, направих едно междинно прехвърляне на дръвчето израсло точно на него, което според мен бе достатъчно дебело за целта. Извиках на Дани „свободно“ и той бързичко се изкачи „на класика“ отдолу, понеже бе безопасно, а пък и доста по-удобно и бързо от изкачването над входа. Тръгнах навътре с краката напред, тъй като характера на тясната и правеща леки завои низходяща галерия, го изискваше. Тя първо направи лека чупка надясно и веднага след това зави наляво, спускайки се рязко надолу. След завоя галерията се поразшири, като премина в силно наклонен отвес. Спуснах се малко надолу и понеже преминаващото през завоя над мен въже триеше, направих още едно междинно прехвърляне, през една голяма и солидна скална халка. За целта, използвах една лентова примка, на която поставих протектор, защото от вътрешната страна скалата бе доста грапава. Викнах на Дани, че е свободно и след като го чух да идва, се спуснах още няколко метра надолу. Галерията направи лека чупка, разшири се и премина в същински отвес. Въжето отново бе започнало да трие, но тук липсваха естествени опори. Затова извиках на Дани, който таман се бе добрал до горното прехвърляне, да ми спусне малката прониквачка съдържаща акумулаторния перфоратор, чука, свредлата и анкерите. Бяхме я взели с нас, понеже Коста ни бе предупредил, че на места е хубаво да се поставят изкуствени опори. Дани я върза на едно прусече и след миг, същата вече беше при мен. Вече снаражен с гореспоменатите атрибути, поставих два анкера 8-мица и изградих едно „У“-образо прехвърляне, посредством две стоманени планки, три карабинера и една късичка лентова примка. Подадох сигнал на Дани, че е свободно и се пуснах надолу. Галерията драстично се разшири и се озовах на една наклонена площадка, насред красива зала. В дясно от мен имаше къса и богата на красоти галерия, а в ляво бе огромно и наподобяващо антична делва образувание, което висеше от тавана. Най-вероятно, то бе причината дупката да бъде назована именно „Гърнето“. Под него зееше последната част от отвеса и това създаваше у мен визуалната представа, че все едно се взирам в гърлото на някой великан. Тази част, не бе абсолютен отвес, а отново силно наклонен такъв. Тук, за разлика от сухата и прашна горна част на пещерата, бе влажно. Забелязах, че ако просто се спусна до дъното, въжето ще започне да се търка в едно от образуванията висящи от тавана. Паради тази причина, поставих един анкер 8-мица на падащата ми се вдясно стена, тъй като там бе основна скала и бе доста по сигурно, от това да го направя в калцитните натеци покриващи останалата част от залата. Монтирах му една стоманена планка, щракнах в нея един карабинер и вързах последното прехвърляне. Повиках Дани и продължих надолу, а след секунди извиках и „дъно“. Докато разкачах от мен инвентара, съзрях в прониквачката възела в края на въжето, което означаваше, че то ни бе стигнало с абсолютна точност. След минутка Данката бе при мен и двамата започнахме, с възхищение да разглеждаме, просторната и богато украсена зала, в която се намирахме. В дъното и, явяващо се и най-ниската точка на пещерата, се забелязваха следи от изкопна дейност и тясно и непреодолимо за човека стеснение, след което галерията продължаваше и видимо ставаше по-широка. Може би в бъдеще, с малко работа и правилните инструменти, то ще бъде разширено и ще разберем дали дупката крие от нас още красоти. Както и да е, върнахме се отново в началото на залата и се изкачихме по възходящата и южна страна. В горният и край галерията се разклони, като лявото разклонение задъни бързо, а дясното ни отведе до вторият и отвесен вход на пещерата. Той бе доста по-тесен от основният, но все пак успяхме, един след друг, да си покажем само главите от него, за да го огледаме. Стори ни се, че същият отстои на около 4-5 метра от основата на венеца и определено не бе по-удобен за проникване. Върнахме се пак в залата и решихме, че няма да се катерим до намиращото се леко в страни на отвеса възходящо разклонение. Понеже преценихме, че нямаме много време, а и бяхме прочели в описанието, че то бързо задънва в камъни и глина. А в краят му, се забелязват и корени от дървета, което означава, че се намира доста близо до повърхността. Направихме снимки и решихме, че е настъпил моментът да излизаме, като Дани изрази желание да разекипира системата. Грабнах малката прониквачка, закачих се на въжето и драснах нагоре, към изхода. Бързичко се добрах до повърхността и останах да чакам при началото на системата, тъй като подозирах, че Данката отново ще предпочете да слезе под входа „на класика“. Точно така и стана. След малко той се показа от отвора и викна, че е готов с разекипирането. Казах му, че съм отгоре и след като той слезе под входа, разекипирах началото и му пуснах въжето. Когато стигнах при него, той вече бе събрал всичко в прониквачката. Нарамихме багажа и за около 5-6 минутки вече бяхме при колата, където се преоблякохме на спокойствие, след което се обадих на Стефи, за да и кажа, че всичко е наред. Натоварихме се в колата и тръгнахме към вкъщи, като пътьом спряхме да хапнем на беседката до първият тунел, извисяваща се точно над манастира. Бяхме се справили навреме и щяхме да успеем да изпълним заплануваните задачи за деня.
Ето и снимките, които заснехме от пропастната пещера „Гърнето“:
