Пещера „Кръстовете“ –
исихасткото убежище в землището на село Брезе
На 14.12.2025 г. при извършен от мен, Стефан Карлов, теренен обход в землището на свогенското село Брезе, се натъкнах на малка и, така да се каже, къса пещера с по-скоро вертикално развитие. При определянето на размерите и при пръв поглед „на око“, същата ми се стори с около 25-метрова дължина, при горе-долу 15 метра положителна денивелация от входа. Разгледах я, изкачвайки се „на класика“ до най-високата и точка, като се промуших и до така нареченото и дъно. Цялата и предна част е отворена и гледа в източна посока, осигурявайки една наистина прекрасна гледка.
След като слязох отново пред скалния отвор, в основата на скалата реших да пийна глътка вода. Извадих бутилката от торбето, надигнах я и изведнъж съзрях нещо да се червенее на скалата иззад растящият в ляво от входа и останал без шума насред средата на декември огромен шипков храст. Остатвих бързо бутилката, заврях се зад него, посмачках с крак основата му, за да го отдалеча от скалата, и пред смаяния ми поглед изведнъж се показаха множество червени на цвят скални рисунки, изобразяващи кръстове. Разтърках невярващо очи и пак погледнах... Ами да, без съмнение това бяха пиктограми! Изобилие от християнски символи – различни по вид и големина кръстове, изрисувани върху скалната повърхност с червена охра. Естествен землен пигмент добиван в древността от минералът хематит, известен още и като железен оксид и използван още от най-дълбока древност именно за изографисването на подобни символи и рисунки. Каква приятна изненада...
Доколкото ми е известно, подобни рисунки не са характерни за района на община Своге. Поне досега, при многобройните ми обходи из този неземно красив край, не бях попадал на подобна находка. Явно тази малка пещера, гледаща на изток, някога е използвана от монаси отшелници, наричани исихасти – по наименованието на самото мистическо течение в православното християнство – исихазъм. То идва от гъцката дума hesychia, означаваща покой, пълно мълчание и уединение.
Веднага снех координатите и фотографирах пещерата и пиктограмите. Своевременно информирах останалите от клуба за откритието, а също и моя приятел и съмишленик Константин Стоичков от П.К.“Хеликтит“ – София. Същият силно се заинтригува от находката и взехме решение, че в най-скоро време трябва да отидем отново и заедно да извършим по-обстоен оглед, да заснемем отделните пиктограми и да картираме пещерата, като нанесем местоположението на всяка рисунка върху картата.
Речено-сторено... Само след няколко дни, на 18-ти декември 2025 г. установихме, че и двамата имаме свободен следобед. Нямаше какво да се мотаем и веднага се захванахме с реализацията на замисленото. Коста наистина остана впечатлен от пиктограмите, когато ги зърна със собствените си очи. Заедно почистихме входа и изрязахме „до дъно“ застаналият пред тях като зъл страж шипков храст. Вече на спокойствие започнахме да ги оглеждаме, изучаваме и анализираме. Така в хода на съвместната ни дейност достигнахме до заключението, че въпросните пиктограми най-вероятно са изписани върху скалната повърхност от монаси исихасти именно с червена охра. В миналото тя активно се е използвала за тази дейност, тъй като е била трайна и същевременно лесна за добиване. В района около Брезе се намират множество седиментни скали, богати на железни оксиди. Стривали са събрания от тях хематит на прах върху плосък камък, след което са добавяли като свързващо вещество вода, растителна смола или просто яйце, което е правило боята изключително устойчива. Изборът им въобще не е бил случаен. Знаели са, че охрата буквално попива в камъка и остава там векове наред – като вечен знак за молитва в „храма“ създаден от природата. Устойчивата на времето и природните стихии червена боя за тях, е символизирала кръвта, силата, живота и духовността – победата на Христос над смъртта чрез неговата кръв. Собственоръчното изографисване на кръста е било свещенодействие за всеки монах. Той го е поставял като личен молитвен печат - така наречената „проноя“ /от гръцката дума πρόνοια, означаваща промисъл, грижа и предпазване/. По този начин исихастът е търсел божествената закрила и застъпничество. Монахът отшелник е изписвал своя кръст не като украса, а като промисъл за мястото. Така той е превръщал природната пещера в свещено място, в което кръстът е имал апотропейна /защитна/ функция. Служил е като своеобразен щит срещу „демоните на пустинята“ и лошите мисли по време на дългите пости и молитва. В случая тази поредица от символи се намира не във вътрешността на пещерата, а под естествен скален надвес – козирка, осигуряваща им защита от прекомерната влага. Това отново не е случайно. Тъй като характерът на пещерата не е позволявал да бъде изградена класическа абсида, монасите са използвали самата гледаща на изток стена до входа, която е поела ролята на олтар. Именно ориентацията на изток придава сакрален характер на мястото, понеже в православната традиция молитвата винаги е насочена в тази посока. От нея изгрява слънцето - символ на Възкресението Христово и „Слънцето на правдата“. Така, рисувайки кръст, всеки монах на практика е освещавал скалата и е създавал фокусна точка за своята молитва. Вярвало се е, че с поставянето на този печат /сфрагис/ сам Бог „слага ръка“ върху мястото. По този начин отшелниците са се стремели към основната цел в исихазма – съзерцанието на така наречената „Таверска светлина“. Тя не е физическа, а е несътворена - самата енергия на Бога, която става видима само за духовните очи. Първите слънчеви лъчи на утринното слънце са огрявали директно яркочервените кръстове и те са започвали да „греят“ оказвайки силно въздействие върху монасите.
В крайна сметка в процеса на техния анализ с Коста можем да обобщим, че се касае за средновековни пиктограми от типа „пронои“ – оброчни знаци, изписани с червена охра, представляващи лични молитвени печати, оставени от монаси исихасти. В тях се преплитат латински, равнораменни и цъфтящи форми, които превръщат скалната повърхност в постница – едно свещено място. Това е своеобразен скален молитвеник, в който всеки кръст е индивидуален апел за закрила и духовно просветление, изписан собственоръчно с естествен и едва ли не вечен пигмент върху „живата“ скала.
Захласнати в изследователската си дейност, с Коста съвсем забравихме, че дните през декември са прекалено къси... Оказа се, че почти не ни е останало време за картиране. Запретнахме ръкави - образно казано - и по-спешност наченахме процеса. Започнахме да картираме, планираме, измерваме и фотографираме, придържайки се към първоначалния ни замисъл. Успяхме донякъде „ на грубо“ да съберем нужната информация, а също и да заснемем в мащаб всички формации. Времето обаче все по-силно ни притискаше, прокуждайки ни от това мистично място. Въздухът прогресивно почерня и щем нещем, събрахме багажа и се отправихме към изходната точка. Без съмнение вървенето без пътека през тъмната и смълчана гора се оказа специално и не по-малко мистично изживяване. Водени от лъчите на фенерите, неусетно се добрахме до мястото, където бяхме оставили колата. Натоварихме се в „експедиционната“ хонда и тръгнахме в нощта към светлината и уюта на нашите домове.
Колелото на ежедневието се завъртя и след броени дни зимата връхлетя с пълна сила, „замразявайки“ нашето дело до пролетта - този прекрасен сезон, когато ще довършим започнатото. Ще оформим нужната документация и ще уведомим съответните институции, които от своя страна ще кажат „тежката“ си дума. А до тогава, скъпи приятели, ще запазя в тайна точното местоположение на тази малка, но исторически значима пещера, която с Коста единодушно нарекохме „Кръстовете“. Подхожда и, нали...?
Ако желаете да прочетете и втората част на разказа, то можете да го направите на следният линк:
https://iskar-speleo.org/bg/node/248
Автор на текста: Стефан Карлов
Автори на снимките: Стефан Карлов и Константин Стоичков