Ямата „Сълбица“, … но дали?
Един разказ за неволите ми, покрай пропаст Ямата „Сълбица“ с БФСп № 0198, намираща се в землището на Свогенското село Церово.
В настоящият кратък разказ, искам да споделя с вас трудностите, които срещнах при установяването на точното местоположение на тази малка пропаст. И до сега обаче си задавам въпросът, дали съм открил именно нея или съм попаднал на друга подобна, но все още неизвестна за пещерното дело дупка.
И така, нека ви разкажа …
От доста време и бях хвърлил око и имах голямо желание да я посетя и разгледам. Това бе продиктувано от факта, че се намира в изключителна близост до населеното място в което живея, а пък аз не знам нищо за нея… Естествено веднага и с голяма доза хъс започнах да търся подробна информация из картотеката на БФСп, интернет сайтовете „hinko.org“ и „caves.4at.info“, а също и във файла на федерацията, съдържащ координатите на пещерите и пропастите в България. За съжаление обаче, ентусиазмът ми не даде особено голям резултат. Успях да разбера само, че същата се намира в югозападна посока от село Церово, на десният географски бряг на „Сълбишки дол“. Има образувания и е с обща дължина 15, при отрицателна денивелация от входа минус 17 метра. Разгледах подробно и картите на района около селото и открих, къде точно се намира въпросният „Сълбишки дол“. И с това, наличната информация се изчерпа.
Позвънях по телефонът на Иво Тачев и го запитах, дали може да ми каже нещо повече по въпроса. За жалост и той не я бе посещавал, но ми сподели, че преди години са му разказвали как, ако застанеш срещу дола, дупката се намира някъде в ляво и над високият каменен праг, превръщащ се във красив водопад при силни и продължителни дъждове, а също и по време на пролетното снеготопене. После се свързах и с Константин Стоичков от П.К.“Хеликтит“-София, тъй като знам, че той определено познава много добре района. Ала той също не бе запознат с точното и местоположение, но бе чувал, това което и Иво сподели с мен.
Реших, при първа възможност да се разходя и да я потърся. А същевременно, започнах да разпитвам познатите ми от местното население за повече информация.
За щастие, късметът ме споходи съвсем неочаквано. Един слънчев ден, докато с колегата ми Александър Василев бяхме в село Церово, в което същият живее и е отраснал, от дума на дума стана въпрос за търсената от мен дупка. Бях се загледал към „Сълбишки дол“ и Сашо ме попита, какво толкова съм се зазяпал натам. Обясних му какво ме терзае, а той с усмивка ми каза, че знае точно къде е дупката и ми показа с ръка, горе долу къде се пада, като ми обясни как се стига до нея. След това, започна да ми разказва надълго и нашироко как някога, заедно с останалите деца от селото, са ходили неведнъж до отвесният и вход. Но всеки път, когато са надниквали в него и са виждали скованите, но полуизгнили дървени стълби спускащи се надолу в мрака, ги е обземало страх и никога не са събирали смелост да слязат по тях. Зарадвах се много на думите му и му благодарих за споделената информация. Малко по-късно през деня, се срещнахме с друг наш колега Васил Такев, който също е от село Церово и Сашо веднага повдигна въпроса пред него. Васко също каза, че знае къде е дупката и общо взето, разказът му се припокри с казаното от Сашо. Благодарих и на него и започнах да чакам подходящ момент да я потърся.
Този момент настъпи в един слънчев следобед. Бе четвъртък, 29-ти август 2024-та година, а аз имах малко свободно време и огромното желание да се пораздвижа. Сложих в една прониквачна торба джаджите, едно 30-метрово въже, няколко лентови примки и карабинери за тях. Взех си и чифт ръкавици, каската с осветлението, един отделен челник и бутилка с вода. Казах на съпругата ми Стефани Карлова, че ще ми бъде контрола, къде точно отивам, а след това изпратих и информация за дупката, която търся. Разбрахме се да държим връзка по телефона, след което се качих в колата и тръгнах от Гара Бов, към съседното село Церово. Пристигнах след около 5-6 минути и следвайки напътствията на колегите ми, паркирах колата до пътя водещ към бившата кариера, малко след последните къщи. От тук започваше пътеката, изкачваща се към „Сълбишки дол“. Ето и GPS координатите на началото и: 43.0026253 23.3407877. Нарамих багажа и тръгнах нагоре. Пътечката направи няколко завоя, премина отдясно на високият, но сух към момента водопад и продължи да се изкачва, вървейки от дясната страна на дола, спрямо посоката ми на движение, държейки се близо до най-ниската му част. След около стотина метра, пресече от другата му страна и след първият десен завой се изправи и продължи да набира денивелация, но вече от лявата страна на дерето. Въпреки, че погледнато реално, спрямо посоката в която би текла водата по дола, ако я имаше, това се падаше именно търсеният от мен десен географски бряг. Тук, на около 25-30 метра от завоя, според думите на колегите ми, трябваше да изоставя пътеката и да тръгна наляво, право през гората. Така и направих, като започнах да се оглеждам усърдно тъй, като както ми бяха обяснили входът и, трябваше да е на около 50-тина метра от пътеката. За мое учудване, всичко това се оказа точно така и аз наистина се озовах пред вход на пропаст. Веднага снех GPS координатите му: 42,9992170, 23,3429191 и обзет от вълнение метнах прониквачката на земята. След това, веднага ги изпратих на Стефи, като и се обадих да и съобщя добрата новина. Седнах върху прониквачната торба да си почина и докато разглеждах отвора, реших да сравня видяното, с картата на Ямата „Сълбица“, в приложението „BGCaves“, което наскоро си бях инсталирал. Според нея, входът на „Сълбица“, бе ориентиран на запад, с широчина около два метра, точно както и този, намиращ се пред мен. Абе, общо взето нещата съвпадаха. Явно я бях открил. Сложих си джаджите и вързах въжето с две лентови примки и два карабинера за дърветата, намиращи се на безопасно място над входа. Закачих се за него и се насочих, към самият отвор. Тук, на самият вход, с две дълги лентови примки и един карабинер, организирах ново прехвърляне. Преминах го и се спуснах надолу по отвеса, с лице към отвора. От дясната ми страна, цялата стена бе в множество натечни образувания, а на тавана над мен, невъзмутимо си висеше един прилеп. Преминах нещо като площадка и продължих, към виждащото се под мен дъно. Навсякъде се въргаляха обилно количество изгнили дървета, явно явяващи се остатъци от някогашните дървени стълби, а пък на дъното се виждаха и две метални кофи. Тук, на около 13-14 метра под входа, точно както бе изобразено на картата, дупката се разклоняваше на две. Огледах първото разклонение, което се оказа бая късичко. То бе с дължина, само около 4-5 метра и бе леко възходящо, спрямо мястото на разклоняване. А и образуванията в него бяха доста оскъдни. Другото разклонение значително се стесняваше и продължаваше да се развива в посока надолу. Галерията, почти веднага завиваше надясно и задънваше около два метра по надолу, в нещо като тесен кладенец с гладки стени. Тук обаче, за разлика от другото разклонение, образувания не липсваха. Те дори бяха и относително влажни, напук на иначе изпепеляващо горещото и сухо лято. Изкачих се до повърхността и седнах пред входа, за да сравня видяното с картата. За моя неприятна изненада, нещата обаче се разминаваха. До мястото, където пропастта се разклоняваше, привидно нещата съвпадаха, но натам имаше съществени разлики. Според нея, по-късото разклонение трябваше да е низходящо и с висящи от тавана образувания. Учудващо, но и другото разклонение, също не изглеждаше като изобразеното на картата. А пък и точно при разклонението, галерията трябваше да стеснява, а реално такова нещо нямаше. Иначе в пропастта определено имаше образувания, а пък и общото направление на развитието и, както и дълбочината, видимо съвпадаха. В този момент, в мен възникна въпроса, дали картата и не бе грешно изработена или пък бях открил друга и неизвестна към момента пропаст, която обаче учудващо много прилича на „Сълбица“? Разекипирах, заснех няколко снимки на входа, събрах си багажа и след, като се обадих на Стефи, тръгнах да дообходя района. Може би пък някъде из околността, щях да попадна на друг вертикален вход. Това ми начинание обаче бе рязко прекъснато от звука на мощна гръмотевица. Въпреки, че небето над главата ми все още бе слънчево съзрях, че откъм Бов, с доста бързи темпове се задаваше гръмотевична буря, което пък означаваше, че бе време спешно да се евакуирам. Върнах се на пътеката и хукнах към колата. Точно в момента, в който се качих в нея, дъждът плисна като из ведро, съпровождан от обилно количество раздиращи небето светкавици. Абе направо извадих късмет, че се измъкнах сух от ситуацията… Прибрах се вкъщи, откъдето изпратих снетите GPS координати и заснетите снимки на Иво Тачев. Също така, му се обадих и по телефона, за да му обясня ситуацията. Той обаче ми каза, че никога не е чувал в района на „Сълбишки дол“ да има друга пропаст, освен Ямата „Сълбица“ и отдаде проблема изцяло на неточно изработената карта. Разказа ми, че това било чест проблем при старите карти на малки дупки, като в много от случаите, картиращите ги изработвали доста време след посещението и едва ли не по спомени. Според Иво, това определено бе търсената дупка и нямаше място за съмнение. Когато привършвахме разговора той ми каза, че ми благодари и ще добави в картотеката координатите, които съм му изпратил, както и снимка на входа.
Мен обаче нещо продължаваше да ме човърка отвътре, та затова се свързах отново с Константин Стоичков от П.К.“Хеликтит“- София. Изпратих му координатите и снимки от входа, като прибавих няколко и от вътрешността на дупката. Той също ми каза, че не е чувал за друга подобна пропаст в района и, че по принцип не е невъзможно картата да е неточна. Но също така отбеляза, че картите, на които досега е попадал и са били изработени от тези картиращи, винаги са били точни. А това, още повече подхрани моето съмнение. Явно задължително трябваше да извърша поне още един теренен обход в района на „Сълбишки дол“ и то наистина обстоен.
Междувременно разказах на колегите ми Сашо и Васил, за това което съм открил, но и двамата ме увериха, че като деца редовно и доста обстойно са обикаляли из района и според тях в „Сълбишки дол“, никъде няма друга пропаст. Разговарях и с други хора от местното население, но те общо взето ми казаха същото.
На 19-ти септември 2024-та година, отново в четвъртък, повторно извърших обстоен и подробен теренен обход. Претършувах, както района на „Сълбишки дол“, така и този около него, но въпреки огромното ми старание, не успях да открия друг пропастен вход.
На честването, по случай 45 години от създаването на клуба, провело се в периода 27-29-ти септември 2024-та година на хижа „Тръстеная“, присъстваше и Мария Златкова. Заговорихме се и я попитах за тази малка пропаст. Подробно и обясних къде точно се намира, показах и снетите GPS координати и и показах снимки, не само на входа, но и от вътрешността на пропастта. Тя ги разгледа с интерес и спокойно ми каза, че там, точно в този район няма друга пропаст. След, което ме увери, че е сигурна, че именно това е Ямата „Сълбица“, тъй като я е посещавала преди много години.
Въпреки всички тези уверения, дълбоко у мен остана едно досадно съмнение, което подобно на едно малко зверче, не спира да ме гризе. Дали пък в крайна сметка, някъде там, скътана измежду скали, дървета и храсталаци, не се крие истинската Яма „Сълбица“…...? За сега, лично за мен, този въпрос си остава отворен. А ако някой, все пак има някаква информация по въпроса, ще му бъда изключително благодарен, ако ми я съобщи.
Ето ги и снимките, които заснех:
