Що е то „Цецкане“ и има ли то почва у нас?
Един разказ за посещението ни в пропастната пещера с БФСп № 0442 "Кална мътница", намираща се в землището на Криводолското село Главаци.
На 01-ви ноември 2024-та година, късно вечерта, след доста умуване и разглеждане на различни предложения, както се казва на къде да ни отвее вятъра на другата сутрин, тоест на 02-ри, в крайна сметка решихме, да изберем предложението на Цецко. А то бе да посетим пропастната пещера с любопитното име „Кална мътница“. За нея бях чувал от приятели пещерняци, че е красива и интересна дупка, та веднага направих една справка в картотеката на БФСп. Там прочетох, че тя освен пропастна е и изворна пещера, при това богата на твърде много, а и разнообразни образувания. Общата и дължина е 1302 метра, при отрицателна денивелация, може би от най-високо разположеният от трите вход, минус 63 метра. Относно това, Цецко ми обясни, че дупката е кръстена на местността, в която се намира и е събирателно название за трите разположени един над друг входа. А те, били известни с различни имена. Най-ниският бил каптиран водоизточник, известен с името „Изворна дупка“. Той бил изцяло воден и през него протичала подземна река с различен, спрямо сезоните и валежите дебит. През годините били измерени стойности от 78 до 390 литра в секунда. Дължината му била около 110 метра. Средният вход, респективно водещ към средният и най-богат на образувания етаж, с дължина около 849 метра, пък бил известен с името „Тошова дупка“. А най-високо разположеният, пък с името „Орлова дупка“, като той водил до етаж дълъг към 228 метра, в който също имало образувания, но доста по-малко от тези на средният. Именно от него започвал отвесът, свързващ различните нива. Всичко това ми се стори изключително интересно и с нетърпение зачаках да настъпи утрешният ден, когато се бяхме разбрали да се чакаме около 10:30 часа на площада на село Главаци.
Съботната утрин извести за пристигането си с настойчивото и неприятно звънене на алармата… Трябваха ми няколко минутки да осъзная, че не ме буди да ставам за работа, а за предстоящият интересен и надявам се пълен с пещерни приключения ден. Така навъсеното ми лице и ругатните, които отправях към вселената веднага изчезнаха, а на тяхно място се появи ведра усмивка, трепет и радостни мисли. Станах, извърших сутрешните си ритуали, закусих, оправих си тоалета и хукнах към помещението, в което съхраняваме инвентара. То, както вече добре ви е известно се намира в къщата, в която живеем със съпругата ми Стефани Карлова и малката ни дъщеричка Симона, в китното село Гара Бов. Намятах в багажника набързо всичкият инвентар и „джаджите“. Та нали все пак отивахме на пропастна дупка, която не познавахме и трябваше под ръка да имаме всичко. Сложих и личната си екипировка и се метнах в колата. Врътнах ключа и веднага след, като стартирах двигателя установих, че лампата за горивото свети… Ето ти на, сега непредвидено изникна ходене до град Своге, където да заредя. Нямаше как, тъй като по пътя до село Главаци липсваше бензиностанция, та дори и една, ей така за цвят поне… Преди да тръгна се чух по телефона с Иван Стефанов. Той ми съобщи, че ще посрещне Цветан Остромски на гарата около 09:05, ще заредят гориво и тръгват. Разбрахме се да се чакаме на бензиностанцията и да тръгнем заедно. Казах му, че е голям оптимист, ако си мисли първо, че влака няма да закъснее и второ, че Цецик ще тръгне веднага. Ще се мушне в някое хранително магазинче и хайде половин час ще се изниже из между пръстите ни, като блажна връв… Тоест направо сме си закъснели за уреченият час. Та накратко да ви кажа, влака за учудване бе точен, обаче втората част от предсказанието ми се сбъдна… Тръгнахме ние за срещата, обаче имахме неблагоразумието да спрем на ресторант „Пещерата“ на гара Лакатник, за да си купим по едно живително кафе, а за Цецик билков чай. Ние с Иван набавихме набързо упоменатите течности, но Цецко се бе възползвал от това, че сме го оставили за миг без надзор, изсулил се от колата и завързал разговор с някакъв човек. Така бе потънал в сладки приказки, че бе станал глух и ням за нашите позиви за потегляне. Ванката се зае да оправи тази нередност, а аз поех лека-полека по виещият се като змия път към село Миланово. Брей, карам си аз с 30-тина километра, изчаквам с надежда всяка кола, която идва след мен, но уви… тях все ги няма. Пропускам задминаващите ме автомобили и благославям Цецик на ум. Вече стигнах завоите на спускането от Дружево, към Речките и уж ми се стори, че ги забелязах в огледалото за обратно виждане. Зарадвах се и продължих надолу по-уверено. Обаче те така и не ме настигаха… Пак минах в предишният режим на каране, че чак спрях и малко да ги почакам… Няма и няма. Обхватът из тия дебри и балкани хич го няма, та нямаше и как да им се обадя, за да видя какви ги вършат. Така, самостоятелно стигнах до центъра на Главаци, където ме посрещна Вихрен Петков. А от нашите хора ни вест, ни кост. Разказах на Рен, а той през смях ми отговори: „Ха, та все едно не го познаваш Цецан, та се учудваш“. Докато си бъбрихме се изтъркаляха двадесетина минути и успях да се свържа с тях. Ванката ми каза, че таман влизат в селото и след минутка са при нас. Като пристигнаха веднага им се нахвърлихме с въпроса, къде по дяволите се „цецкат“. Термин, кръстен на наш Цецко, познат в спелеологията и добил широка популярност сред цялата пещерна общност, означаващ с няколко думи убийствено, влудяващо и най-вече безпричинно моткане. Ванката изтерзано отрони, че Цецко, като съзрял красивите пейзажи на Миланово, сграбчил фотоапарата и изявил желание да спрат за да ги заснеме. А Иван добродушно и лековерно се поддал на този му порив и взел, че спрял… Така само миг след това разбрал, каква голяма грешка е допуснал… Както и да е. Все още бе рано, денят бе пред нас и ще имаме време. Ще обиколим, ще разгледаме дупката и ще спуснем отвеса, наивно си мислих аз. Тъй, като според Рен, не чакахме никой друг, тръгнахме към дупката. Водени от GPS координатите и: 43.2649000 23.3466000, за около десетина минутки стигнахме до намиращата се в близост бивша почивна станция от времето на соца. Паркирахме колите на една полянка точно до нея, с координати: 43.2655884 23.3475700 и започнахме да се преобличаме в пещерните одежди. Добре ама, дочухме Рен да се вайка и да се суети около джипа си. А след малко, ни оповести и причината за това. Оказа се, че си е забравил ботушите и освен чисто новите му туристически обувки, намиращи се на краката му, няма какво друго да обуе. А хич не му се щяло, пък и напълно разбираемо, зорлем и от раз да ги съсипе в дупката. Имайки предвид името и, това едва ли щяло да е трудно. Остави ни една радиостанция за връзка, понеже телефоните нямаха обхват, един прусек с няколко примки и карабинери и каза, че ще се чуем. Ние да си действаме, а той щял да ни догони. Рече, че ще отскочи до някъде наблизо да види, какво може да се измисли по въпроса с обувките, метна се в колата и вятъра го отнесе. Таман се натаманихме, с подобаващо за случая „цецкане“ и повдигнах въпроса, какъв точно инвентар да приготвя, като посегнах и към „джаджите“. Обаче Цецко веднага ме попари. Понеже не сме знаели, къде точно из изпречилият се пред нас баир се намират входовете, то първо да ги потърсим без инвентар. Като намерим средният, понеже бил най-красив, да го разгледаме обстойно, а той да снимал най-хубавите части. Пък после, лесно ще пуснем и отвеса. Пипна фотоапарата и тръгна нагоре… А мен ми стана ясно, че до отвесните части май изобщо, няма да се доберем. И така, аз, Ванката и Цецко, закрачихме по черният път, водени от координатите. След около 120 метра достигнахме до каптираният долен вход. Тук пътят свърши и ние тръгнахме покрай лявата страна на каптажа, да се изкачваме по стръмният склон. А той бе толкова върл и покрит с ронеща се пръст и листа, че се почувствахме като планински кози. Крачка нагоре, а след нея свличане три надолу. С доста пуфтене и усилия, вървейки леко по диагонал и в дясно, успяхме да избъхтаме около 60-тина метра и се озовахме пред средният вход. Спряхме да си поемем дъх, а Цецо взе нещо да си оправя тоалета. Докато го правеше, успяхме да се свържем с Рен по радиостанцията. Бе намерил някакви обувки и пристигаше. Изчакахме го и така отидоха още петнадесетина минутки. Надеждата ми, не само за отвеса, но и за горният етаж, все повече губеше битката за живота си… След малко, най-после всички бяхме налице. Тук, пред входа, да не повярва човек имаше обхват и се обадих на Стефи, която ни беше дежурна контрола. Както се бяхме разбрали по-рано, потвърдихме 19:00 часа за краен час за излизане и потънахме в пещерният мрак. Входът изглеждаше отвесен и дълбок около 10-тина метра. Оказа се обаче, че до дъното му има удобно слизане „на класика“. Таман слязохме и Цецик извади фотоапарата. Казах си край, те сега започна истинската мъката… С Рен не издържахме и започнахме да се спускаме по стръмният под на галерията. След малко излязохме в зала, с внушителни размери и се впуснахме в разглеждането и. Освен наличието на тук-там поизсъхнали, но красиви образувания, в най-ниската си част, по стените и бе обсипано с множество и различни фосили. Успяхме да разгледаме всяко кътче от въпросната зала, когато най-после Цецо и гледащият унило Иван, който бе назначен за млад осветител пристигнаха. Ето, че започна нова порция заснемане на красоти… Ние с Рен отново не можахме да се стърпим и тръгнахме да разглеждаме галерията по-навътре. Слязохме до нивото на водата и навсякъде около нас, стана като швейцарско сирене. Дупки и коридори навсякъде. Заехме се да ги проучваме и таман, когато почти бяхме разгледали всичко наоколо, най-сетне снимачният екип се появи. Понеже Рен бе седнал да си почива, а пък Цецо да си оправя нещо по багажа аз, се възползвах от случая и му отмъкнах осветителя. Така, заедно с Ванката се впуснахме да разучим и разгледаме галерията навътре. А Вихрен и Цецан, като се натаманят, щяха да ни настигнат. И тъй, с Ванката се натъкнахме на един изглеждащ направо страховито сифон, точно над който явно бе отвеса идващ от горният етаж. Малко по-натам, пък открихме друг. Лъчите на фенерите ни проникваха в дълбините му и караха водата да искри и да синее. Любувайки се на гледката, решихме да го наречем „синята лагуна“. Продължихме навътре, галерията се стесни и поехме по реката. Въпреки ниското ниво на водата, гледката определено си заслужаваше. Изведнъж, галерията рязко се разшири и попаднахме в много красива зала. На една стена, която бе лишена от образувания, се мъдреше надпис гласящ „Концертна зала“. Явно някой в миналото го бе написал с пламъка на карбидната си лампа. Погледнахме картата на пещерата в приложението „BGCaves“ и открихме, къде точно се намираме. Тук галерията се разделяше на две. Едната продължаваше по реката, а другата се изкачваше. Нещо, като горен и долен етаж. Първо се впуснахме да разгледаме долният. Продължихме по реката и се натъкнахме на едно много красиво и обсипано с образувания и езерца местенце. А в най-ниската му точка синееше водата на дълбок сифон. Продължихме още малко навътре и достигнахме до края на картираната галерия. Промушихме се през едно тесняче, което при наличието на по-обилна вода, не би било възможно да се премине и попаднахме в малка, но обсипана с образувания зала. Подът и бе застлан в разноцветни обли камъчета, а в дъното и продължаваха два успоредни тесняка. В левият се усещаше въздушно течение, дърпащо навътре. Пробвахме, като запалихме конец и всичкият дим изчезна за миг. А в другият, не се долавяше никакво движение на въздуха. Опитахме се да се заврем в тях, но уви, габаритите ни не позволяваха. Това, си бе работа само за Цецко, но къде ли се бе запилял той… Върнахме се до „Концертната зала“ и разгледахме горният етаж. Той бе значително по сух от долният, но все пак и той радваше окото с хубави образувания. Тъкмо се връщахме и проверявахме едно разклонение, когато отново се озовахме в „Концертна зала“, но на доста по-високо ниво. Докато съзерцавахме и се любувахме на гледката отвисоко, изведнъж дочухме гласа на Цецко. Еййй, разгеле. Най-после ни настигнаха. Оказа се обаче, че е само той. Рен бил останал да ни чака на едно сухо място, понеже не бил с ботуши и щял да си намокри краката. Ехх, надеждата за горният етаж отдавна се бе споминала… Та за това разказахме на Цецик за обкичената с образувания малка зала в края на долното етажче, както и за двата тесняка в краят и. Поне да го заведем до нея, пък ако може да премине и да види, какво се крие отвъд тях. Така, още от „ Концертната зала“, започна нова снимачна одисея. След най-малко 1000 щраквания на фотоапарата, най-сетне се добрахме до крайната цел. Цецан обаче прецени, че тесняците не са и за него и продължи да си снима най-спокойно. Часът вече минаваше 18:00 и заплашително и неумолимо се приближаваше към контролният. Започнахме да му даваме зор, но това не го трогна ни най-малко. Воплите ни оставаха без резултат. С Ванката решихме, че ако ние тръгнем, то той сигурно ще ни последва. Нищо подобно… Колкото и да го викахме, той само ни залъгваше с думите „Да, да. Ей сега идвам. Последна снимка“. В крайна сметка, обаче долавяхме щракането на фотоапарата и чувахме думите „Само още една. Последна.“ Вече нямахме избор и тръгнахме с бързо темпо към изхода. Няма да се бием с него я. По пътя обаче никъде не срещнахме Рен. Явно и на него му бе омръзнало да ни чака и бе излязъл. Когато се озовахме пред входа, навън вече бе тъмно. Часът бе около 18:45 и веднага съобщих на Стефи, че сме навън, с изключение разбира се на Цецан. Познавайки го, тя не се учуди въобще. Каза ми, че с Рен вече са се чули, когато е излязъл по-рано и, че същият ни чака при колите. Тръгнахме надолу, като слязохме пързаляйки се по склона. Оттам по черният път, та при колите. А там Рен ни посрещна с усмивка. Бе седнал до газовият котлон и на чугунената плоча, приготвяше емблематичните за него вкусни пърленки с кашкавал. Веднага му се оплакахме за това, как Цецан пет пари не дава, че ще просрочим контролното време. А той хилейки се ни каза, че в това няма нищо чудно и ни разказа за безброй случай в миналото, в който Цецко е изградил, че и затвърдил термина „цецкам се“, за който вече ви споменах. Един от тези случай обаче най-добре илюстрираше „цецкането“. Били на някаква дупка с вертикален вход и Цецан, разбира се, пак се бил зацецкал подобаващо. На всички им омръзнало да го чакат и излезли на повърхността. Там обаче изминал още около час, а нашият човек все не идвал. Тогава решили да му скроят номер. Издърпали въжето горе и зачакали… Обаче времето си минавало, а от Цецко ни вест, ни кост… Изминали около два часа и те започнали да се притесняват. Да не би пък, нещо да му се е случило? Пуснали отново въжето, спуснали се долу и тръгнали да го търсят. Открили го да си снима пещерните красоти най-спокойно, без капка притеснение… И така Цецан, даже и не разбрал за погоденият му номер. Пърленките бяха готови и ние веднага им се нахвърлихме. Ах, колко бяха топли и вкусни. Рен зареди нова пърленка и едва, когато тя почти бе готова, Цецан изникна от тъмнината. Въоръжен със своето вечно спокойствие и усмивка, естествено веднага хвърли око на пърленката. Но Рен реагира светкавично и веднага прецеди през зъби „не пипай“ и ръмжейки хвана в ръка едно въргалящо се наблизо джобно ножче… Настана голям смях и докато те водеха преговори за вкусотията, ние се преоблякохме в чистите дрехи. Явно бяха стигнали до някакъв консенсус, защото Цецко се бе уредил с половин пърленка. Такъв си е той наш Цецан, как да му се сърдиш. Въпреки, че първоначално му се ядосваш на „цецкането“, после всичко преминава в шеги, смях и закачки в лагера. А така, бързо ти минава и се раждат забавните истории. Е, не можахме да разгледаме цялата дупка, но пък така ще имаме повод да се върнем отново и в бъдеще. Оставих ги да хапват, защото щяха да нощуват тук, а пък аз се запътих към дома. На другата сутрин със Стефи, трябваше рано-рано да пътуваме към град Видин, където бяхме канени по хубав повод.
Ето ги и снимките, които заснехме аз и Иван:
