Както през деня, така и през нощта…
Един разказ за посещението ни в пропаст БФСп № 1262 "Върпина", намираща се в землището на Свогенското село Искрец.
В края на 2022 година, отново тършувах из електронният вариант на картотеката в сайта на БФСп. И там съзрях, че в землището на село Искрец фигурира една малка и неизвестна за мен пропаст. Според публикуваното описание, тя се намираше някъде из местност „Церовска ливада“, между върховете на Понор планина „Торсилова могила“ - 1387 м. и „Каишов връх“ - 1413 м. Тя носеше името „Върпина“, а това бе наименование, с което местното население нарича въртопите. Общата и дължина бе 15, при отрицателна денивелация от входа минус 26 метра. Всичко това, както и факта, че същата се намира в изключителна близост до домът ми, пък аз не я знам и не съм се спускал в нея, събуди интересът ми. За съжаление, с това наличната информация за дупката се изчерпваше. В картотеката липсваха GPS координати, както и снимка на входът и, която да ми подскаже в каква точно местност се намира. Веднага се обадих по телефона на Иво Тачев, който отговаря за главната картотека на федерацията и го запитах за нея. За съжаление, същият не можа да ми каже нищо повече от публикуваното. Обаче ми сподели, че тази дупка отдавна се търси и най-вероятно никой не е влизал в нея, след откриването и от Людмил Тодоров /Прекрутов/ през вече далечната 1975 година. След, като разказах на Даниел Колев, той също прояви желание да я открием и на 13ти април 2023-та година, дори направихме един теренен обход, с надеждата да установим точното и местоположение. Тогава попаднахме само на един широк и относително дълбок въртоп с GPS координати: 43.0142146 23.3035623, намиращ се насред просторна поляна, точно между описаните по-горе върхове. След, като извадихме един куп сухи и бодливи вършини от него, достигнахме до най-ниската му точка. Между няколко скали ясно си личаха натрупана пръст, стари сезалови чували и ред други материали и отпадъци. Имайки предвид всичките тези неща, както и факта, че тук местните и до днес отглеждат големи стада от крави и коне решихме, че те умишлено са я запушили, с цел да не пада в нея добитъкът им. Обадих се на Иво да му съобщя новината и си казахме, че някой слънчев ден, би било хубаво да отидем и да я отворим отново. Но уви, улисани в хиляди други ангажименти, нещата си останаха така.
Когато обаче на 16-ти октомври 2024-та година, бай Пешо Игнатов от Искрецката махала „Меча поляна“, ме заведе да ми покаже пропастната пещера с БФСп № 1352 „Мръмката“, за която вече ви разказах, от дума на дума стана въпрос и за „Върпина“. Разказах му, какво сме установили двамата с Дани, но бай Пешо махна с ръка и ми каза, че това там си е просто един въртоп, а дупката е на друго място. Обясни ми подробно къде да я търся и как да я намеря. Сподели ми, че когато е ходил до нея като дете, входът и е бил запушен, та да не падат животни в нея. Обаче малко по-надолу, в скалите имало тесен процеп, през който се виждала вътрешността на дупката. Тогава бил още малък и не посмял да влезе през процепа. И хубаво, че не го е сторил, защото това най-вероятно щеше да доведе до фатални последици. Защо ли? Ще разберете малко по-натам в разказа. Веднага щом се прибрах информирах Дани за новата информация, с която се бях сдобил и започнахме да кроим планове, кога да отидем и да я потърсим тая ми ти дупка.
Ала напоследък смените ни все се разминаваха и просто нямаше ден, в който и двамата да сме свободни. Зимата неумолимо настъпваше, а така достъпът до там се усложняваше с всеки изминал ден. Паднеше ли сняг, трябваше да отложим търсенето за догодина, а да ви кажа честно, хич не ми се щеше. Така се стигна до това, че в един мразовит понеделник, на 25-ти ноември 2024-та година, заедно с куче Тара, излязохме да се разходим и решихме да я потърсим. С колата се изкачихме до кошарата при чешма „Коритата“, с GPS координати: 43.0200883 23.3147666. Там паркирахме на едно широко местенце и тъй като нагоре пътят бе доста лош, натам продължихме пеша. За около петнадесетина минутки стигнахме до седловината между „Торсилова могила“ и „Каишов връх“. Тук пътят рязко зави наляво към широката поляна с въртопа, за която ви разказах, но следвайки указанията на бай Пешо ние продължихме направо. Вървейки покрай гората, падаща ни се отдясно, преминахме през ливадата и започнахме леко да се изкачваме към „Торсилова могила“. Бай Пешо ми бе казал, че входът на дупката гледа на запад и се намира насред букова гора. Обаче, точно около него и никъде другаде, се срещат лески, тоест лешници. Взех да се оглеждам активно за такива и в момента, в който ги съзрях се мушнах в гората. За няма и минутка, насред стръмният и скалист склон, попаднах на цепката, за която ми бе разказал бай Пешо. Тя обаче ми се стори въз тясна, но когато погледнах през нея видях, че отгоре идваше светлина. Изкачих се, и установих зеещият и насред скалите вход. За щастие, същият явно се бе отпушил с годините. Веднага снех GPS координатите му, които бяха: 43.0163870 23.3009120 Също така, установих надморската му височина, която бе около 1315 метра и заснех снимки, както на смият вход, така и на разположението му в местността. Когато се прибрах вкъщи, изпратих същите на Иво Тачев, който да ги добави в картотеката на БФСп. Споделих цялата тази информация със останалите във „Viber“ групата ни и започнахме да правим планове, кога да я посетим.
Имайки предвид, че времето ставаше все по-зимно, трябваше да го направим възможно най-скоро. И понеже всички все сме заети през деня, решихме да не губим време и да го сторим на 27-ми ноември, след работа.
И така, на определената дата, около 20:00 часа, Аз /Стефан Карлов/, Даниел Колев, Юлиян Димитров и Рая Григорова се събрахме пред помещението, в което съхраняваме инвентара в село Гара Бов. Понеже пътят до дупката, както ви споменах е лош, планът ни бе Юлката да откара целият багаж до там с неговият джип. А също и който още може да се събере при него. Пък останалите да оставим моята „Хонда“ до кошарата и до горе да се качим пеша. Натоварихме багажа, метнахме се по колите и тръгнахме. Юли и Рая направо отпрашиха към кошарата, А пък ние с Дани минахме да заберем Сара и Иван Стефанови, които ни чакаха на площада на село Заселе. След около двадесетина минутки стигнахме до нея и там те се прехвърлиха при Юли и Рая и продължиха нагоре. Ние с Дани паркирахме колата и поехме след тях пеша. Такава крачка си бяхме дали, че когато стигнахме при останалите, те възкликнаха учудени от бързината ни и, че преди няма и две минути са паркирали… Че ние си бяхме бързи, това е ясно, но и пътят си бе лош. На откритите места бе замръзнал, а в гората мокър и кален, та си изисква бавно и внимателно каране. Преоблякохме се в пещерните дрехи насред заскрежената ливада, нарамихме инвентара, както и останалият багаж и се запътихме към дупката. А тя бе на има-няма 60-тина метра от нас. Въпреки, че шумата бе изпадала, в гората бе значително по-топло. Бе завет и нямаше скреж. И точно поради тази причина, решихме да се разположим в нея. Да, ама откриването на широко и равно място, което хем да е близо до дупката, хем да е на почетно разстояние от нея, се оказа мисията невъзможна. Единствените две, що-годе равни местенца, бяха две скални тераски до него. Стори ни се безопасно, та изчистихме набързо храсталаците и аз тръгнах да екипирам отвеса. Останалите се впуснаха да събират сухи дърва и се заеха да запалят огън. Дани, който в същият ден се бе подложил на нова и болезнена медицинска процедура в борба с разширените вени, имаше забрана от доктора за проникване в пещери и пропасти. Та за това, той се зае с любимата си дейност, а именно приготвянето на скарата и други разни вкусотии. Абе все неща, в които той определено бе специалист. Таман пое и задълженията на дежурна контрола, та нямаше нужда да товарим друг с тази отговорна задача. Докато те се забавляваха, аз накатах в прониквачната торба 40-метровото въже, което бяхме донесли за проникването. Взех няколко лентови примки, карабинери и стоманени планки. Закачих на седалката и акумулаторният перфоратор, със „спитарката“ и пристъпих към задачата. Стартирах системата от двете най-близки и достатъчно солидни дървета. Те за съжаление не бяха от най-удобните, но поради липсата на по-добри, вързах на тях основното и дублиращото закрепване. За целта използвах две лентови примки и два карабинера. Понеже въжето минаваше над една леко издигната скала и покрай по-тънко, но удобно за придържане дръвче, на тези уязвими места поставих два протектора. Спускайки се надолу обрушвах много старателно. Беше пълно с пръст, клонки, шума и камъни с различен размер. Най-вероятно, Иво бе прав и тук наистина, от години никой не се бе спускал. Въжето бе започнало доста да трие, но тук липсваха естествени опори. Поради тази причина, пробих две дупки с перфоратора, поставих два 8-милиметрови анкера в тях и направих едно У-образно закрепване. За целта използвах две стоманени планки, три карабинера и една по-дълга лентова примка. Прехвърлих се и продължих надолу. След няколко метра спускане, стъпих на една ясно изразена тераса, намираща се под мен. Огледах се наоколо. Вдясно от мен забелязах стеснение, което се развиваше в посока надолу, а в него се виждаха натечни образувания. Зад мен пък зееше широк отвор водещ към дъното. На едната му стена, насред абсолютен отвес, и то с наклон към него, се намираше и малката цепка, за която вече стана дума. Добре, че когато бай Пешо е бил дете, не се е опитал да се промуши през нея, защото направо щеше да полети в пропастта. На площадката бе пълно с голямо количество камъни. Тъй, като ако същите не се обрушат, бяха потенциално опасни да полетят към дъното, докато си висим на отвеса под тях, се заех с тази задача. В процеса, реших да метна един от тях през стеснението. А той се изтърколи надолу и тупна на дъното, което ми показа, че двата отвора са свързани. След обрушването тръгнах да се спускам през широкият отвор. Обаче веднага установих, че терасата е образувана от огромни зацепили се един в друг скални блокове… Тръпки ме побиха и прецених, че хич не ми се струва безопасно да екипирам на тях. Изкачих се отново до площадката и се промуших през стеснението. Образуванията в него бяха някак странни. На места силно изветрени, ронещи се и чупливи, а на други влажни, хлъзгави и някак размазващи се. Все едно бяха от пастел. Спуснах се още малко надолу и започнах да оглеждам старателно за здрави естествени опори, тъй като според мен хич не бе подходящо за поставяне на изкуствени такива. За щастие открих два проходни отвора насред група солидни и според мен надеждни образувания. Вързах през тях две къси лентови примки, в които щракнах карабинер и организирах прехвърляне. Продължих да се спускам надолу, като тук отвесът бе силно наклонен. След около три - четири метра се свърза с основният и премина в същински. Въжето започна леко да трие и се заоглеждах за естествени опори. Леко в дясно от мен, съзрях една идеална за целта. Проверих я и ми се видя солидна. Получаваше се лек пандюл, но за съжаление никъде не намерих втора. Както по-горе, тук също ми се стори неподходящо за поставяне на изкуствена такава. Нямах достатъчно дълга лентова примка, та за това свързах две, прекарах ги през халката, щракнах един карабинер и направих последното прехвърляне. След секунди бях на дъното. Огледах го и видях, че изобразеното на картата въз късо разклонение, нещо като джоб, си бе на мястото. Откачих се от въжето и се мушнах в него. Сега вече бе безопасно да повикам следващият. Уж обруших старателно, но все пак… Извиках „свободно“ и след малко Юлката се присъедини към мен. На свой ред извика „свободно“ и се мушна при мен. Да ви кажа, този джоб бе бая тесничък и едвам се събрахме в него. Когато Сара стъпи на дъното, аз поех към изхода, а тя се мушна на моето място. Въпреки обрушването, все се намираше отнякъде да се свлече я малко пръст, я ситни камъчета. Излязох на повърхността и Рая тръгна надолу, а след малко повика и Иван. Докато бях в дупката, Дани бе направил чудеса. Бе намерил една каменна плоча, която бе подпрял на два камъка над огъня и мръвките приятно цвърчаха върху нея. Покрай тях бе метнал да се пекът пърленки, а пък отделно бе нарязал и салата… Абе просто красота ви казвам. Едвам дочаках да ме покани и се нахвърлих на вкусотиите. Докато си хапвах и се любувах на топлината от огъня, останалите взеха един по един да излизат от дупката и да се присъединяват към трапезата. Юли със смях ни разказа, че по някакъв чудодеен начин, заедно със Сара и Рая са успели да се натикат в тясната ниша на дъното. Че даже бил заснел с телефона си и видеоклип, ама не бил за пред хората… Та било безопасно и за това били повикали и Ванката. А на него се падаше честта да разекипира, понеже бе последен. Искам специално да отбележа и да благодаря на Дани, който като един образцов майстор готвач, се грижеше всеки току-що излязъл от дупката, да получава топла порция храна. Ванката събра системата и докато хапваше, ние събрахме багажа, преоблякохме се и го натоварихме в джипа на Юли. След, като и той се нахрани, докато се преобличаше, Дани загаси огъня и тръгнахме към вкъщи по същата схема от одеве. Времето се бе изтъркаляло неусетно защото, когато си погледнах часовника, часът минаваше два, а докато се приберем стана три. Уви, вече бе много късно за по биричка, а и на сутринта всички бяха на работа…
Ето и снимки от откриването и от проникването:
