Мокро е, всичко е мокро.
Дъждобранът е мокър, раницата е мокра, панталонът е мокър, ризата е мокра, обувките са мокри, чорапите са мокри. И други работи са мокри.
А как слънчево започна всичко: Една свежа лятна утрин Цецик ни организира с Гогата да вършим велики подвизи из Пирин планина. Конкретният план не е важен в момента, пък и ние добре умеем да превръщаме грандиозните планове в скромни дела. Но, да речем, бях взел нещата присърце и олекотих раницата докрай, като се отказах даже от лъжицата (грешка!) и сложих ракията на дъното на торбата за да не изпадам в изкушение. В деня на тръгване страдах от стомашно неразположение и докато Цецик и Гогата се възторгваха от великите дела, които ще свършим, аз люшках глава на задната седалка и се молех по-скоро да стигнем и колата да спре. Ето – появи се Пирин на хоризонта, но челото му забулено с буреносни тъмни облаци. Да те запука гръмотевична буря по голото било, дето няма нито къде да се скриеш, нито не можеш веднага да напуснеш не е най-приятното нещо и след кратко обсъждане решихме да не дърпаме дявола за опашката, като компромис да идем до х. Загаза. Никой от нас не беше ходил, нито знаеше пътя, но сме чували за нея добри неща. Някъде под с. Сенокос спряхме да питаме за пътя до селото.
Що ли ни трябваше?
Обяснението на местните бе кратко и ясно и завършваше с думите „… там е курбанът“. Когато прозвуча вълшебната думичка, очите на Гогата светнаха „Ооо, курбанче!“ Цецко също се усмихна свенливо и заяви, че без да кусне барем лъжичка от курбана няма да направи и една крачка. Самата идея за този връх на кулинарното изкуство повдигна духа ни и усмивката на Гогата се разля до ушите му. С възторжен поглед той благославяше всички млекодайни, вълнодайни, месодайни и прочие полезни твари, които пасяха край пътя. „Ооо, козичка! Козичката дава млекце. Гога обича млекце..“ и т.н и т.н. Прехвърляйки из главата си последните ми срещи с прекрасни образци на курбан-чорбата аз също реших, че тъй и тъй няма да поставим рекорд, ама барем да поглезим коремчетата. Така, пристигнахме на курбана около 10ч30м. Двама кашевари въртяха флегматично черпаци в четири казана с мазно съдържание. За по-сигурно сипаха и тридесетина пакета фиде. Сгъстената каша взе да пука мехури:
„Плам пламти, котел бълбукай!
Aдска смес, мехури пукай!“
Явно и Шекспир е разбирал тези работи, кой знае колко курбан чорба е омахал за да стигне до такова гениално прозрение. Впрочем, ясно беше, че няма да стане скоро, но първите най-нетърпеливи лакомници бързаха да заемат места на сянка в горичката. Наредихме се и ние на сгодно място на сянка до двама приветливи и сладкодумни местни чичовци. Да не седим като коне на празна ясла сипахме по една малка ракийка от дълбоките запаси и нарязахме няколко домата, които деликатно наръсихме със ситно стрит халит.
Така подкрепени отскочихме до оброка наблизо, снимахме, пак се върнахме, въртяхме се край казаните като кучета край касапница, но бе повече от явно, че курбанът няма да стане скоро. Извадихме последните домати, чичовците сипаха от техните ракии – първо пробвахме едната, после и другата. Редовният и правилен прием на прозрачната течност даде резултат – минаха ми болките в корема. Сега вече можеше и да го напълня, но пустият курбан още не беше готов.
Всенародно веселие
Междувременно горичката се бе напълнила с хора, всеки извади бохчите по нещо за скромна закуска, която непринудено премина в обилен обяд. Хеле, свалиха казаните от огъня.
Нооо, курбанът първо трябва да се благослови, а свещеника го нямаше… Когато вече бяхме пред слънчасване пристигна и светиня му, сам той полуслънчасал, отслужи една безкрайно дълга служба край оброка, благослови „туй ястие от месо“ наръси казаните и кашеварите. Сега яденето можеше да започне. Пъргави помощници с големи табли бързо разнесоха пластмасовите панички с така очакваното ястие. Специaлно аз трябваше да почакам, понеже с цел олекотяване на багажа не си бях взел лъжица, та чаках Гогата да свърши и да ползвам неговата.
И затова ли чакахме толкова?
Купичката беше пълна с разплуто фиде, сред което плаваха като медузи няколко тлъсти парчета. Погледах, почовърках като кокошка, избрах няколко мазни мръвки и скришом изсипах останалото в храстите.
Гогата, обаче, не беше толкоз претенциозен и омете две купички, а Цецко даже три. После щяха да страдат.
Довършихме обяда и ракийката, сбогувахме се с чичовците снимахме се за спомен и се върнахме към основната цел на днешния поход: хижа Загаза.
Мома се качва вечер, планина се качва сутрин.
А ние пренебрегнахме правилата и тръгнахме в 16ч10м следобед с натежали тумбаци и оригайки на мазно. По права линия разстоянието е около 11 км, по крива очаквах да е двойно, то така и излезе. Наляхме вода от скрито кладенче, особено тачено от местните хора, и закрачихме по пътя, Заваля, поваля, поваля и като му омръзна спря. После пак заваля, пак спря. По едно време почна баира. Аз леко махах нагоре с дезинфекцирано коремче, но Гогата и Цецко много страдаха с тез пълни стомаси и тлъстото им съдържание. На едно-две места попаднахме на закъснели ягоди и подранили малини, а пътят вие на зиг-заг и никаква подсказка няма дали се движим правилно. Все пак, за разнообразие периодично слагахме и сваляхме дъждобраните.
Колкото и да е дълъг летния ден, накрая и той свърши насред една гъста гора. Запалихме лампите и продължихме смело- един баир имаше да прехвърлим, нямахме ясна идея как да го сторим, но дърварският път уверено наемаше нагоре, все ще ни закара някъде.
Закара ни на объл рид с голяма росна ливада и свърши.Въртим се в тъмното, лъчът на челника все в мъгла и стена от дъжд спира. Уж надясно имаше нещо като път, хем в желаната посока, но свърши в непроходим гъсталак. Наляво да тръгнем – леко се върви, но точно в обратната посока. А дъждът си вали тихо и напоително и мокрите обувки джвакат. Накрая ударихме право надолу през гората, на места суркайки се по гъз. Появиха се в тъмното две очички, нищо не казват, само светят и спазват постоянно разстояние до нас. Съобразих, че очичките бяха близо едно до друго, следователно и главата беше малка, а в малка глава няма място за голяма уста. Прочее, няма страшно. Най-сетне изпаднахме от стръмния склон на равната пътека за хижата.
В 23 вечерта тържествено навлязохме в пределите на хижа Загаза. Неколцината туристи тъкмо привършваха ракиената церемония. Хижарят ни посрещна най-гостоприемно. Нагости ни с яхния, напои ни с чайове от отбрани билки – първо гореща запарка от Thimus Serpili, после охладена настойка от Humulus Lupilus за правилното функциониране на нервната система.
После се гърбосложихме по креватите: аз и Гогата на нарове, Цецик като най-дебел на едно двойно легло. Заспахме като къпани, каквито всъщност и бяхме.
На сутринта дъждът бе временно престанал. Закусихме систематично и обилно следейки с тревога движението на облаците. Тъкмо излязохме от хижата и заваля. И повече не спря.
Избрахме да се върнем по друг път. До едно време ходенето ни спореше, но когато трябваше да напуснем билото, нещата се закучиха - не можем да намерим пътека надолу. Мъглата ни обгръща отвсякъде, въртим се на кота 2300 и не можем да намерим път надолу. Имах засечени няколко характерни точки от вчера. Най близката беше на 300м по хоризонтала…. и на 800 метра под нас. Тръгнахме криво-ляво през гората надолу по стръмния и хлъзгав склон. Панталоните ми бяха така мокри, че сами си падаха, дъждобранът само ме спъваше. Някак нацелихме стар дърварски улей и по него по гъз се сурнахме до характерната точка. Оттам едно дълго и монотонно джвакане до колата.
О, колко тъжно изглеждаше оброка сега, нито следа от от вчерашната радостна глъчка, само мъгла, дъжд и няколко шепи мокра пепел. Изстискахме дъната на панталоните и седнахме в колата. Таман потеглихме и някой (кълна се, не бях аз!) подхвърли идеята да минем през ощавските минерални бани, да се напарим. Явно студения пирински душ не беше достатъчен.
Е, напарихме се. Цецик предвидливо си беше оставил в колата комплект сухи дрехи, а ние с Гогата нямахме такива, всичко в раниците беше мокра каша. Поотръскахме се като кучета и по липса на други си облякохме пак мокрите дрехи. По пътя до София поизпръхнахме малко.
Денят бе забележителен и с това, че не успяхме да пием кафе. Ние ли не бяхме усърдни в търсенето, или си беше кутсууз деня, не знам. Ракията, както обикновено, стигна точно.