Красива, но замърсена.
Пропастна пещера БФСп № 0497 "Разсовата яма", намираща се в землището на Свогенското село Дружево.
В един дъждовен ден, отново се бях заровил из електронният вариант на картотеката на БФСп. Търсех някоя интересна дупка, която да се намира из района на Свогенските села и която да посетим. Така, попаднах на информацията за една пропастна пещера, носеща името „Разсовата яма“. Според описанието и, същата бе с обща дължина 25 метра, при отрицателна денивелация от входа минус 50 метра. Също така, била богата на твърде много и разнообразни образувания, а на дъното и имало дълбоко, около метър и половина, синтрово езеро. Всичко това силно ме заинтригува и реших, че на всяка цена, трябва да се спуснем в нея и да я разгледаме. Добре, ама за да осъществим това посещение, първо трябваше да разберем, къде точно се намира. Разтършувах се из файлът с координатите на пещерите и пропастите в България, но там такива липсваха, а в картотеката бе упоменато само, че същата се намира в землището на китното планинско село Дружево, на югоизточният склон на връх „Лиса могила“ - 1335 м.н.в. Обадих се по телефона на Иво Тачев и го попитах, дали случайно не знае нещо по въпроса. А той ми каза, че няма известни GPS координати, не знае точното и местоположение и, че тази дупка от доста години е, така да се каже, изпаднала в неизвестност. Благодарих му и след това, позвъних на моят приятел и съмишленик Константин Стоичков от П.К.“Хеликтит“ - София. Той потвърди думите на Иво, обаче ми сподели, че някъде около 2002 година, група пещерняци от клуб „Витоша“ му били разказали, как тогава открили входът и, по дадено им от Здравко Илиев – „Здравеца“ кроки /схема на местоположението/, но не могли да проникнат в нея, защото от двата и входа, се носела изключително силна и направо непоносима миризма. Спускайки се до самото начало на наклоненият отвес, точно където двата входа се събирали, установили и източникът и. Същата идвала от тонове ферментиращи и гниещи картофи, които се въргаляли навсякъде. Явно някой местен земеделец, се е чудил как да се отърве от бракуваната си продукция и ей така, просто е решил да ги изхвърли в ямата. Та буквално, във вътрешността и имало изсипани поне една „ГАЗ“-ка развалени картофи. Ужас…, това направо ме остави без думи. Благодарих му за информацията и продължих да се ровичкам из интернет пространството. Надявах се, да успея да открия още нещо за дупката, но уви. Ударих на камък.
На провелото се в края на месец септември 2024-та година, на хижа „Тръстеная“, честване по случай 45-гоишнината на П.К.“Искър“-София, случайно се заприказвах с Мария Златкова и я попитах дали не знае нещо за “Разсовата яма”. Тя също бе чувала за нея, но не я бе посещавала, обаче ми каза, че всъщност с названието разсовата, народът е наричал пропастите с двоен и чаталест отвор. Тоест такива, които имат два входа, събиращи се в дълбочина, в един кладенец.
Времето си течеше и един ден, докато бях на работа, заедно с колегите ми Адриян Николов и Цветомир Георгиев, реших да ги попитам, дали пък случайно нямат някой приятел от село Дружево, който да познава добре околностите му. Те пък от своя страна, с любопитство ме попитаха защо. Тогава подробно им разказах за „Разсовата яма“ и, че много бих искал да я открия. Те нямаха подобни познати, но ме посъветваха, когато имам време, да се разходя до Ловно-рибарското дружество, намиращо се в град Своге и там да попитам по въпроса. Ловците обикалят много и има огромна вероятност да знаят, къде се намира тази дупка. Ами да, та това бе гениална идея. Речено-сторено. Без да се помайвам, още в първият удобен момент, отидох до въпросното дружество, където ме посрещна един много усмихнат мъж, на име Росен Веселинов. Обясних му за какво става въпрос и след като внимателно ме изслуша, веднага се свърза с Ангел Ангелов, който е от село Дружево и е председател на тамошната ловна дружинка. За мой късмет, същият заяви, че знае точно къде се намира „Разсовата яма“ и ако имам желание, ще ме заведе да ми покаже. Веднага си разменихме телефонните номера, за да можем да го организираме, като им благодарих за отзивчивостта и съдействието.
Организацията ни отне известно време, но на 25-ти октомври 2024-та година, същата даде резултат. В късният петъчен следобед, на центъра на село Дружево, най-сетне се срещнахме с Ангел Ангелов. Качихме се в неговият джип и тръгнахме. Излязохме от селото и продължихме в западна посока, по каменист черен път. След около километър, достигнахме до място което ми се стори познато. Ами да, бях минавал от тук, когато се бях захванал да търся една друга пропаст в района, наречена Ямата „Глогов“. Е, открих я разбира се, но това бе свързано с някои премеждия… Както и да е, това е една друга история, за която може би ще ви разкажа някой ден. Та това местенце, още тогава ми бе направило впечатление. То бе по-ниско разположено от околния пейзаж, но някак видимо доста по-тучно и зелено, а пък и земята се обработваше. Продължихме в западна посока и след, като се изкачихме от другата му страна, достигнахме до разклон, където завихме надясно и тръгнахме в северна посока. Преминахме покрай чешма, с руини от стара кошара и продължихме да се изкачваме през обширни ливади. След малко, излязохме на голям кръстопът и Ангел ми каза, че източно от нас са върховете „Малата могила“ - 1119 м.н.в. и „Янева глава“ – 1125 м.н.в. Тук завихме наляво и продължихме в западна посока. След има-няма 150-160 метра, в края на обширната ливада направихме десен завой, а след още 130-тина метра, завихме наляво. Изминахме някъде около 250 метра и пред нас се изпречи красива и внушителна иглолистна гора. Тя обаче бе видимо разделена на две, от позанемарен горски път и няколко широколистни дървета. Тръгнахме по него и след 60-тина метра, неочаквано навлязохме в красива букова гора. Явно иглолистните дървета, са били само за фасада. Тук обаче, посред пътя започна да има доста нападали дървета и клони, а и бе започнал да обраства с храсталаци. Затова оставихме колата и продължихме пеша. Само след около 150 метра, Ангел ми каза, че сме пристигнали. Вдясно от пътя, насред постланата с дебел килим от кафява есенна шума земя, един до друг, зееха два пропастни входа. Единият бе напълно отвесен, а другият доста по-полегат. Веднага снех GPS координатите: 43,1400841 23,3275550, а след това щракнах и няколко снимки. Тук, искам да изкажа огромната си благодарност, към Ангел тъй, като ако бях тръгнал да я търся сам, то едва ли щях да я открия. Защото се оказа, че същата се намира на около километър и стотина метра, по права линия, от даденият в картотеката ориентир връх „Лиса могила“-1335 м.н.в. За съжаление, когато погледнахме по-обстойно през по-полегатият вход, забелязахме голямо количество битови отпадъци… Интересна работа. Че на близо нямаше никакви къщи. Кой ли злодей, си бе направил труда да дойде чак до тук, за да извърши това мерзко и направо престъпно деяние. Защото, при валежи или снеготопене, водата влиза в пропастната пещера, преминава през всички тези отпадъци и вече замърсена, продължава надолу, по непроходими за човека цепнатини. А след това, попада в питейната вода на жителите на село Дружево. Значи, когато в бъдеще дойдем и се спуснем в нея, обезателно трябва да направим оглед за мащабите на замърсяването и ако е възможно, да се опитаме да го почистим. Докато се вайкахме и отправяхме „благословии“, към извършителят и неговото родителско тяло от женски произход, започна да се стъмва. Бе време да се прибираме. Метнахме се в джип-ката и слязохме в селото. Разбрахме се да държим връзка, отново му благодарих и си пожелахме лека вечер.
Веднага щом се прибрах вкъщи, споделих с останалите, в общата ни „Viber“ група, за подробностите около „Разсовата яма“ и заедно започнахме да разискваме, кога ще можем да я посетим.
И така, докато се назландисваме, зимата неусетно настъпи, а с нея дойде и неподходящото за целта време…
Ето и няколко кадъра от тогава:
След преминаването на студеният и неприятен зимен сезон, в един слънчев и приятно топъл неделен ден, на 13-ти април 2025-та година, най-сетне решихме, че моментът е назрял. Още в ранни зори, Аз, съпругата ми Стефани Карлова и Даниел Колев, се натоварихме в колата, заедно с нужният ни за проникването инвентар и тръгнахме от Гара Бов, към село Миланово, където ни чакаха останалите. Бяха пренощували там още от предишната вечер, като си бяха изградили палатков лагер на любимото място на Вихрен. А имено, една прекрасна полянка, намираща се в махала „Ръжица“, точно над паметника „Септемврийци“. Когато пристигнахме, те вече почти бяха събирали багажа и сгъваха палатките. Съставът на лагера бе следният: Юлиян Димитров, Рая Григорова, Павлин Цалов – „Пав“, Иван и Сара Стефанови, Вихрен Петков, с дъщеря му Виви, а също и един техен приятел на име Ники. Когато всички бяха готови, се натоварихме в колите и тръгнахме, към село Дружево. Там се събрахме на мегдана, допихме си кафетата, хапнахме по парче домашно приготвен, от Стефи, кекс и доуточнихме последните щрихи. След това, дружно поехме към дупката. Успяхме да стигнем до поляната преди нея и то без никакви проблеми. Понеже, както вече ви споменах, пътят през гората бе доста обрасъл и с множество нападали по него сухи клони, се организирахме и дружно го почистихме, а след него и самият вход на дупката. Закарахме колите до там и започнахме да се приготвяме за проникването. Първи влезнахме в пещерните одежди аз и Дани. Накатахме, в прониквачната торба, седемдесет метровото въже, взехме няколко лентови примки, карабинери, чисто новите ни анкерни болтове за многократна употреба „ Petzl Pulse“, акумулаторният перфоратор и пристъпихме, към екипирането. Аз напред, а Дани след мен. Избрахме отвесният, а не полегатият, от двата входа на дупката, защото така не само щяхме да икономисаме въже, но и ако боклукът във вътрешността и не бе много и имаше възможност, щяхме да го изтеглим по-лесно, през по-полегатият. Вързахме основно и дублиращо закрепване, на две дебели и близки до входа дървета и пристъпихме към входа. Точно над него, организирахме едно У-закрепване, отново на две дебели дървета. Същевременно, започнах щателно обрушване, тъй като в дупката не бе прониквано от десетилетия и имаше доста лабилни камъни, както и нападали дебели клони. След, като се спуснах по-надолу, точно на мястото където двата входа се събираха, организирах ново прехвърляне, понеже въжето бе започнало доста да трие. За целта, използвах една доста голяма скална халка, през която, с две дълги лентови примки, успях да направя закрепването. Около мен се въргаляха купища битови отпадъци, от всякакъв род и вид … истински ужас. Викнах на Дани, че е свободно и продължих надолу. Галерията бе наклонена и обсипана с боклуци. Малко преди същинският отвес, се натъкнах на захванати на стената стари и отдавна ръждясали планки. Същите бяха изработени от винкелно желязо и явно още навремето, някой бе вързал за тях плетено сезалено въже. Сигурно, същият този някой, не е имал нищо общо с пещерното дело, а просто е бил воден от разни иманярски подбуди… Обруших боклуците по пътят надолу и застанах на ръба на отвеса. Огледах се и реших да направя прехвърляне, с две дълги лентови примки, на удобно за целта място, образувано от огромен и здраво зацепил се в основната скала скален къс. Продължих надолу и извиках на Дани, че е свободно. Таман стъпих в началото на силно наклоненият и хлъзгав под на дъното на отвеса, когато Данката извика да се пазя, че падат доста боклуци, а същите увличали и камъни, намиращи се под тях. За щастие, бях доста в страни от пътят им. Въпреки, че уж бях обрушил, си имаше много боклук и за да бъде безопасно проникването, явно си трябваше основно почистване на дупката. Докато си размишлявах по този въпрос, Дани се показа на ръба на отвеса. Сега бе безопасно и аз продължих, към най-ниската част на просторната зала, в която се намирах. А там, ме очакваха още купчини от отпадъци и то в значително по-големи количества от тези, намиращи се в горната част на дупката. Леле, каква екологична бомба…, ама направо истинска еко катастрофа… Тук, според картата на пещерата, след леко стеснение, трябваше да има богата на образувания хоризонтална част, в чиято най-ниска точка да се намира сравнително голямо синтрово езеро. Дупката бе много влажна и отвсякъде капеше вода и по всяка вероятност, същото щеше да е пълно. Плюс това, наоколо се забелязваха и множество прилепи. Обаче освен планини от боклук, друго не се виждаше. Вързах една лентова примка, през едно проходно натечно образувание и направих едно прехвърляне, за да може Дани да слезе при мен, а пък и не знаехме какво точно се крие под боклуците. Минах на сигурно място, в една странична заличка и го повиках. Когато Данката дойде ми каза, че е предупредил останалите да бъдат много внимателни, а също така и, че има тонове боклук и не е възможно, а и безопасно да го почистим в момента. Казах му, че добре е направил и решихме заедно да разчистим част от отпадъците, пък да видим дали отдолу не се крие продължението. След десетина минути, вече бяхме преметнали доста от боклука и пред нас се откри развиваща се надясно тясна галерийка. Ала за да преминем, първо трябваше да извадим два доста големи камъка и един череп от крава. Поетапно ги вързахме, с една дълга лентова примка и със задружни усилия, отпушихме входа на галерията. Беше доста тясна и за това си свалих джаджите и се намушках, а Дани мина в страничната заличка и даде свободно на следващият. Само след няколко метра пролазване, забелязах вода. Явно бях на прав път. Поогледах се и след, като се проврях леко нагоре, попаднах в чудно красива зала, цялата обсипана с образувания и в чието дъно, искреше синтровото езеро, отбелязано в картата. Тук отпадъци липсваха, обаче водата в езерцето не изглеждаше особено чиста, а по дъното му имаше някакви черни утайки. Разгледах по-подробно и извиках на Дани да идва. След минутка се появи и ми каза, че Иван е в страничната заличка, чака Сара да слезе и после ще дойде. Тук обаче си бе тясно и определено нямаше място за повече от трима човека. Разгледахме, снимахме се и аз тръгнах да излизам. Сара и Стефи вече бяха в страничната заличка и ми казаха, че Вихрен и Юли няма да слизат, защото им се сторило изключително опасно. Е да, определено не бе най-приятната и безопасна дупка в която сме били… Сара също бе потресена от мръсотията и реши да тръгва към изхода. А пък Дани, който току що бе излязъл от стеснението, реши да я последва. За да бъде безопасно, а пък и Стефи да може да разгледа и снима залата, заедно влязохме при Ванката. Когато бяхме готови, един по един, поехме към изхода, като Иван остана последен, за да разекипира системата.
Когато излязох на повърхността, Вихрен и Юли ми разказаха каква била работата и защо не са слезли при нас. Рен бил почти на ръба на вторият отвес и по невнимание, бил бутнал доста боклуци надолу. В този момент обаче го загризало някакво особено и непреодолимо шесто чувство, че незабавно трябва да излезе. Викнал на Стефи и Сара, че се връща и поел нагоре. Когато стигнал на входа, спрял да си почине, като се облегнал с гръб, на отсрещната му страна. Докато обяснявал на Юли, защо излиза и какво е почувствал, изведнъж усетил как някакъв голям камък се раздвижил зад гърбът му. Тръпки го побили от мисълта, какво би станало, ако същият паднел към нас, надолу по отвеса. Някак си го задържал с ръце, а Юлката му спуснал една дълга лентова примка, карабинер и достатъчно дълъг прусек, който вързал за едно дърво. Така, с ръцете зад гърба, Рен успял да завърже и обезопаси опасният камък и да предотврати настъпването, на може би, фатален инцидент. В крайна сметка излиза, че интуицията не го е излъгала. Явно, все пак, е хубаво човек да се вслушва в нея от време навреме. От името на всички, които в този момент сме били на дъното на дупката, искам да изкажа огромни и искрени благодарности, към тези наши двама герои, за бързите им и адекватни действия, в тази наистина критична ситуация. Когато Иван се появи на входа, набързо му обяснихме за какво иде реч. А след, като се изкачи над опасността и под него нямаше хора и инвентар, той освободи камъка и същият, целеустремено хукна, към дълбините на пропастта. Всички бяхме невредими и на повърхността, обаче положението в „Разсовата яма“, хич не бе розово. Не беше, както казват, цветя и рози ами по-скоро бе … гадост и зараза, смокини и черници…, ако се сещате за онова детско предаване „Приключенията на Хлорофил“, което даваха навремето по телевизията … Към момента, същата представлява една истинска екологична катастрофа и създава реална опасност, както за проникващите в нея пещерняци, така и за населението на Дружево, тъй като замърсените води попадат директно във водоизточниците на селото. А пък това, от своя страна, крие изключително голям риск, от хигиенно-епидемиологична гледна точка. В тази връзка, е крайно наложително и то в най-кратки срокове, същата да бъде основно почистена.
Събрахме багажа и преди да си тръгнем, отново сверих GPS координатите, като заснех и няколко снимки на входа, които по-късно изпратих на Иво Тачев, който да ги добави в картотеката на БФСп.
Тъй като, почистването на „Разсовата яма“, изисква създаването на една сериозна организация, както и наличието на повече хора, чрез заснетият от съпругата ми Стефани Карлова видеоклип, който същата публикува в уебсайта „YouTube“ и „Facebook“ страницата на клуба, помолихме останалите пещерни клубове от страната, както и органите на местната власт, да ни помогнат и заедно да организираме почистването и. Можете да го видите на следният линк:
https://www.youtube.com/watch?v=kOdNh56uYsw
За щастие, това създаде огромен отзвук и от Община Своге се свързаха с нас, като изразиха готовност да ни предоставят чували, ръкавици, а също и транспорт за извозването на отпадъците до регламентирано сметище. Проведохме разговор и с кметът на село Дружево, която заяви, че ще съдейства в почистването и ще проведе разяснителна кампания сред жителите на селото, за опазване на пещерите и пропастите намиращи се в землището му, както и къде точно и как трябва да се изхвърлят отпадъците. Пещерен клуб „Хеликтит“ – гр.София, Спелео клуб „Академик“ – гр.Русе, Пещерен клуб „Под Ръбъ“ – с.Церово, Пещерен клуб „Черни връх“ – гр.София, както и множество доброволци, изразиха желание и готовност да ни помогнат и да се включат заедно с нас в почистването. Също така, имаме и пълната подкрепа на Българската федерация по спелеология. Във връзка с всичко това, взехме решение да организираме почистването, в последният уикенд, падащ се в края на месец май и началото на месец юни 2025-та година. Надяваме се, че до тогава времето ще се е стабилизирало, температурите ще са по-приятни, а също и земята, както и пътят водещ до дупката, ще са сухи. Дано съвместното ни начинание бъде успешно.
Ето и снимки от проникването ни в „Разсовата яма“:
- на купищата отпадъци:
- от останалата част от проникването:
- както и от неприятното, но задължителното пране на инвентара: