Мистичната пещера Светата вода край село Гинци – където природата среща преданията
Беше безснежна, но определено мразовита мартенска утрин. Въпреки, че бе малко след средата на месеца, денят бе от онези, в които зимата все още не искаше да пусне хватката си. Със съпругата ми Стефани имахме малко свободно време и ей така, напук на времето, веднага започнахме да кроим планове... Като пещерняци, изборът ни беше предрешен – естествено, ще се ходи под земята! Там, където, както знаете, капризите на сезоните нямат власт и температурата е винаги постоянна. Но коя ли пещера да изберем за това кратко бягство? Търсехме нещо специално, което да ни припомни защо навремето се влюбихме в приказния и мистичен подземен свят... С оглед на ограниченото ни време, трябваше да е нещо наблизо – максимум на около час шофиране от дома ни в Гара Бов. И изведнъж в главата ми изникна споменът, че някога бях чел за една доста интересна пещера, намираща се в годечкото село Гинци и носеща мистичното име „Светата вода“. Сетих се, че бях запазил тази информация някъде из архивите на компютъра си. Бърза справка и воала! Пред очите ми изплува един безценен документ. В своя забележителен труд „Пещеритѣ при село Гинци - Софийско“ от далечната 1940-та година, д-р Нено Атанасов описва посещението си в пещера „Свѣтата вода“ по следния любопитен начин: Оказа се, че това не е просто поредната пещера, а истинско подземно светилище. Докторът разказва как още на 5-ия метър входът и е бил преграден с дървена врата, заключена с кофаръ - стара дума за катинар, а минаването е ставало само с провиране между затворената врата и стената на пещерата. Навътре, в най-високата и широка част на галерията, където мястото се наричало "Олтаръ", следвало изкачване по дървена стълба, висока около 1.50-2.00 метра, където се издигало и общото ниво на пещерата. Щом се преминело през стъпалата, върху пода се очертавали три "човешки" стъпки, които според вярванията на местното население били оставени от преминаването или присъствието на някой светец. Затова хората вярвали, че там трябва да се палят свещи и мястото да се освети от свещеник. А малко по-навътре, в дясната страна на пещерата, били поставени два дървени и баядисани кръста, с икони на "Св.Дева Мария" и "Св.Богородица" до тях, както и много цветя и повесма – както тогава са наричали кълчищата, които са увивали около основите им. Наоколо, в чинии имало поставени множество пари - български и стари турски монети. В друга паница, пълна с вода пък плавало малко дървено кръстче. А преди всички тези неща, се намирали две малки езерца, пълни с чиста кристална вода, наречена "Света вода". Според местното поверие всеки петък, сутрин, болните от главоболие, екземи, кели и ред други болежки отивали там, занасяли цветя и правели поклони пред двата кръста. Прекръствали се, пиели от "Светата вода" и се измивали с нея, като дълбоко вярвали в нейната целебна сила и може би поради това, чудодейно оздравявали. Оттук дошло и името на дупката - "Светата вода".
Благодарение на тези безцени архивни кадри имахме възможността, поне в някаква степен, да се докоснем до образа на изследователя д-р Нено Атанасов и успяхме да зърнем пещерата така, както е изглеждала в неговите очи преди повече от 80 години:
След като заедно прочетохме тези вълнуващи редове, хвърлихме и бърз поглед в Главната картотека на пещерите в България. Там бе упоменато, че въпросната пещера има обща дължина от 105 метра, при положителна денивелация от входа 5 и отрицателна такава – минус 6 метра. Намира се в местността "Магерова кукла" или по-общо казано - в защитена територия "Заского", известна сред мнозина и като "Заскоко", може би просто защото звучи по-благозвучно.
Взехме координатите от уникалното приложение „BGCaves“, събрахме нужните „такъми“ и хоп – във вярната ни „Хонда“, която неусетно ни пренесе при крайните къщи на Гинци. Паркирахме до един стар дървен мост над Гинска река, откъдето скалният венец, в чиито гънки се криеше пещерата, бе на една ръка разстояние – точно както се казваше в онази стара реклама на бира „Загорка“.
Само дето пред нас нямаше каса с ледено студено светло пиво в зноен летен ден, а студеният и направо бръснещ лицата ни мартенски вятър, който веднага ни напомни, че планината все още не е в напълно пролетно настроение. Особено пък когато баба Марта бе решила да ни покаже известния си характер – сякаш, ако не го направи, някой ще вземе да го забрави... Но адреналинът от това, до което предстоеше да се докоснем, някак ни сгряваше отвътре... Пред нас се издигаше сивата варовикова стена, пазеща тайните на „Светата вода“. В далечината съзряхме метален кръст и веднага предположихме, че именно входът на дупката е маркиран с него. Забързахме към разпятието и това се оказа точно така. То бе поставено именно над входа, който бе маркиран и с малка метална правоъгълна табела с името и номера на пещерата – 1368 Светата вода. Ето, че бяхме на прага на историята, която само допреди малко повече от час бе само текст върху екрана на компютъра...
Нахлупихме каските, включихме челниците и с трепет хлътнахме в мрака. Определено нямахме търпение да разберем, какво ли бе останало от описаното от този изследовател и основоположник на пещерното дело у нас – големия д-р Нено Атанасов. Светлината на челниците ни започна да се плъзга по хладния и влажен варовик, търсейки първите знаци на времето... Оказа се обаче, че в днешни времена, след повече от 80 години, от дървената врата, заключена с катинар, не бе останал и помен, а пък от някогашните кръстове, по пода се въргаляха само гниещи части. От иконите нямаше и следа, но за наша радост, „стъпките на Светеца“ в скалата все още си бяха на мястото – непокътнати от времето и пълни с вода, сякаш чакащи следващия вярващ. В малките синтрови езерца наистина видяхме множеството стари монети – неми свидетели на хиляди изречени молитви. Пещерата все още пази своите красиви образувания, но най-силно ни впечатли нещо друго... Паметта на местното население, че това е едно свято място, явно все още е жива. Дървените кръстове вътре може и да са изгнили, но отвън, точно над входа на пещерата, местните са поставили онзи голям метален кръст, който ни послужи за ориентир. Несъмнена вярата просто е намерила един нов начин да бележи своя дом.
Но колкото и да ни се искаше да останем по-дълго в тази тишина, ежедневните задачи усилено дишаха във врата ни и още по-настоятелно крещяха в ушите ни, че трябва да зарежем хобито и да им се отдадем. Докато не ни принудиха да го направим, просто не мирясаха... Какво да се прави, поддадохме им се. Оставихме тайнствената „Света вода“ зад гърбовете си и вярната ни „Хонда“ ни понесе обратно към прозата на живота... Но погледнато реално, това изобщо не бе лошо, защото си тръгнахме по-обогатени и доволни от видяното. А и там, в дома ни в Гара Бов, с нетърпение ни очакваше нашето слънчице, нашето най-голямо богатство – малката ни Симонка.
А ето и малко снимки, за да се докоснете и вие до мистиката на „Свѣтата вода“:
