Пещера „Кръстовете“ над село Брезе:
Завършване на проучването, което зимата „замрази“
Помните ли, че вече ви разказах надълго и нашироко как в края на изминалата 2025 година открих едно скътано в скалите над село Брезе съкровище? Да, точно така, правилно си спомняте. Става въпрос за пещера „Кръстовете“. Място, в което се оказа, че преди много, много лета монасите отшелници, по-известни като исихасти, са намирали нужното уединение и спокойствие, за да отправят своите тихи молитви към Бога.
Както вече знаете, едва няколко дни след това мое откритие, заедно с Константин Стоичков от Пещерен клуб „Хеликтит“ - София, се втурнахме да поразчистим храсталаците около входа, да направим подробен оглед и да започнем да я картираме. Тогава обаче настъпването на зимния сезон, с всичките му „хубости“ и радости, така да се каже, „замрази“ ентусиазма ни и ни принуди да чакаме настъпването на пролетта, с която ръка за ръка вървят и по-благоприятните условия за продължаване на нашето начинание.
И ето че дългоочакваният момент най-сетне настъпи. Пролетта на 2026 година набра скорост и в края на месец април ни осигури топло, сухо и общо взето приятно време, в което да завършим започнатото. Така на 26-и сутринта моя милост (Стефан Карлов), заедно със съпругата ми Стефани Карлова, Константин Стоичков и неговата годеница Силвия, която той нарича Лъки, се натоварихме във вярната ни експедиционна „Хонда“ и с нетърпение се втурнахме към дупката.
Щом пристигнахме в брезенската махала „Кенчовци“, паркирах колата на една сравнително широка и подходяща за целта полянка пред малобройните къщи на махалата и веднага се захванахме да подготвяме багажа за предстоящата задачка.
Коста бе приготвил в раницата си всичко нужно за картирането. А пък аз на свой ред реших да забъркам една експедиционна манджа – не нещо претенциозно, а добре познатото ни ястие. На дъното на прониквачната торба сложих едно 50-метрово въже, добавих няколко лентови примки с различна дължина и шепа карабинери, а отгоре гарнирах със щипка от новите 8-милиметрови анкерни болтове за многократна употреба на „Petzl“, модел „Pulse“, които всички наричаме просто „Пулсове“ и с които екипирането е направо песен. За завършек и ей така за цвят, хвърлих и един акумулаторен перфоратор, който съчетах със подходящото свредло и за разкош поръсих малко спелео чук, който бе „Черешката на тортата“, както казват из кулинарните предавания. Стефи пък нарами каските и два комплекта джаджи, които бяха в другата прониквачка и с тази рецепта май бяхме готови.
Нарамихме багажа и запъплихме по стръмния склон. Прекосихме поляната, изпъстрена от благоуханни пролетни цветя и нацъфтели дръвчета, и се мушнахме в кичестата иглолистна гора. Наклона ни позадъха, но ние не му се дадохме и бързо набрахме височина. След като широколистните видове изместиха вечнозелените, се занизахме в южна посока – вече по хоризонтала, точно под дългия около 450 метра скален венец, ограждащ от югоизток масива на връх Градо. Борейки се с упоритите и досадни като конски мухи храсталаци, се добрахме до средната му част, като се озовахме пред входа на пещерата, служила в древността за постница на монасите исихасти.
В предходния разказ вече ви разказах надълго и нашироко за това какво и как са правили монасите пустинници, та затова сега ще се въздържа от повторно впускане в тези подробности. Само искам да отбележа, че тази пещера – и по-точно пиктограмите, чийто носител е тя – представлява един изключително интересен, ценен и общо взето уникален обект за община Своге, който според нас е от огромно значение за историята на този регион.
Докато Стефи, Силвия и Коста отпочиваха и подготвяха нещата за картиране, аз набързо екипирах пещерата, използвайки забърканата при колата манджа. Предварително бяхме взели това решение тъй като, ако си спомняте, същата в по-голямата си част е силно наклонена и възходяща. Това упражнение бе продиктувано от необходимостта от сигурността и спокойствието, които ни бяха нужни, за да довършим безопасно картировката, обстойния оглед и описанието на дупката.
След като изградих системата до най-високата точка на дупката, заедно с Коста започнахме последователно, бавно и внимателно – абе направо осторожно, както се казва в съветските филми – да оглеждаме вътрешността на пещерата, отдавайки нужното внимание на всеки сантиметър. Разбира се, първо показахме на Стефи и Лъки пиктограмите, намиращи се вдясно от входа на дупката, като четиримата отново ги разгледахме, но не установихме нищо ново, което да ни е убегнало миналия път.
Изкачихме скалния праг, висок около три метра, намиращ се точно на входа на пещерата, и продължихме с огледа. Зорката инспекция веднага даде резултат. Вдясно на галерията, на височина около гърдите, се натъкнахме на още една, но доста избледняла пиктограма. Тя отново представляваше кръст, вписан в правоъгълник и изрисуван с червена охра. Малко по-навътре пък съзряхме ясно видимо и изсечено с прави линии в скалата място, разположено пак от дясната страна на галерията. То представляваше гнездо или жлеб, където почти сигурно монасите са били поставили дървено градежче, служило за етажиране или закрепване на стълби в пещерата. Почти веднага след това откритие забелязахме, че срещу предходното, но на доста по-ниско ниво, има още едно подобно изсичане. Явно в миналото исихастите наистина са били изградили дървена конструкция, която ги е улеснявала в дейността им.
На това ниво не открихме нищо ново и затова се изкатерихме във височина, преодолявайки два силно наклонени прага, за да се озовем на по-горно равнище. Попадайки на това обширно, но по-леко възходящо ниво, отново започнахме да се озъртаме – като мнителни детективи насред местопрестъпление... И хоп, това веднага даде резултат! Както би казал Герасим Леков: „Ааа, има, има млеконадой...“. На свода, отстоящ на около осем метра височина от основата на скалния венец, открихме още няколко пиктограми – ясно различими три кръста, единият от които вписан в кръг, както и още два фрагмента. Те също, както и останалите открити до момента, бяха изографисани с червена охра. Труднодостъпното им без алпийска екипировка местоположение окончателно затвърди у нас подозрението, че преди много лета в пещерата е било изградено дървено съоръжение. Нахъсани от поредното откритие, продължихме да опипваме с опитното ни детективско око стените, тавана, че дори пода и всяка гънка на пещерата, но за съжаление до най-високата ѝ точка не открихме нищо ново. Време бе да подхващаме картировката, за да довършим започнатото през късия декемврийски ден.
Всичко тръгна привидно добре и някак с лекота, нооо... народът неслучайно е казал: „Много хубаво не е на хубаво“. Една поговорка, която винаги съм мразел, но в случая пасваща, като нова и оригинална част на иначе аварирал двигател! По закона за всеобщата гадост такъмите започнаха да ни правят въртел след въртел... Явно искаха да изпробват психическата ни устойчивост и да проверят кога най-сетне от устите ни ще се засипят „благословии“ и заплахи по техен адрес. Но Коста бе опитен – както се казва, врял и кипял в безброй битки със съвременните средства за картиране – и дето се вика, тия на него не му минават... А пък и на подобно свещено място няма как да си отпуснеш душата и с облекчение да ги наредиш, както им се полага... Та той бързо се пребори с неприятностите и двамата най-сетне успяхме да завършим картирането.
Улисани в задачата, а пък женската част на експедицията – в сладки приказки, изведнъж осъзнахме, че времето доста е напреднало... Ежедневните задачи, разбира се отново дишаха неприятно във вратовете ни и не ни даваха мира... Нямаше как, и на тях не можеше да им теглим една майна, както казват пловдивчани... Затова набързо събрахме багажа, плюхме си на петите и беж към колата.
Прибрахме се по домовете по живо, по здраво и най-важното – доволни от свършеното. Захванахме се с ежедневните задачи, но тепърва ни предстоеше още бая работа по „Кръстовете“. Сега бе належащо първо подробно да информираме Петър Делчев и Иво Тачев от БФСп за откритието, за да могат те пък да ни дадат номерата на района и за пещерата. Така, след като изготвим подробното описание и картата, ще можем да ги впишем в тях и да им ги изпратим, а те на свой ред да я картотекират в ГКПБ.
Така и стана. Коста като специалист източи информацията от уредите и сглоби картата, а заедно изготвихме описанието. Вписахме в тях номерата, които Иво и Пешко ни бяха дали, и веднага им ги изпратихме, заедно с координатите и множество снимки на входа, на вътрешността на пещерата, както и на пиктограмите, заснети в мащаб.
В крайна сметка определянето на общата дължина на пещерата, ей така, „на око“ през декември, се оказа неточно. Тогава предположихме, че тя е около 25 метра при положителна денивелация горе-долу 15 метра. Но когато Коста сглоби картата и я измери по вертикалния разрез, дупката се оказа с дължина 16 метра и положителна денивелация от плюс 11 метра. И все пак – не размерът тук е важен, а съдържанието...!!!
Така, след като предадохме готовото описание, снимките на пиктограмите и картата на пещерата, същата бе успешно картотекирана и заведена в Главната картотека на пещерите в България под номер 6184. И за да не ви отегчавам излишно, всеки, който има интерес, може да разгледа подробното ѝ описание, картата и снимките на следните линкове:
Прочетете първата част на историята от декември 2025 г. тук:
https://iskar-speleo.org/bg/node/237
Вижте описанието и снимките на пиктограмите тук:
https://iskar-speleo.org/bg/node/252
Картата на пещерата можете да погледнете тук:
https://iskar-speleo.org/bg/node/253
а също можете да видите и информацията за пещера БФСп №6184 „Кръстовете“, заведена в картотеката на федерацията:
https://caves.speleo-bg.org/cave/krastovete/
А и не на последно място по важност, разбира се, разгледайте и малко кадри от този интересен ден:
И сега, след като вече сме изследвали подробно пещерата, картирали сме я, заснели сме пиктограмите и същата официално е картотекирана, в най-скоро време ни предстои да уведомим съответните институции, занимаващи се с история, археология и недвижимо културно наследство на страната ни, и да им предадем всички събрани материали. С това се надяваме да дадем нашия скромен принос за опазването и признаването на това уникално средновековно убежище.
Автор на текста: Стефан Карлов
Автори на снимките: Стефан Карлов и Стефани Карлова
село Гара Бов
май 2026г.