Тайният изход на Калето: Загадките на Римската пещера
Днес съм решил да ви разкажа за разходката ми до една пещера, чието име носи усещането за древност, загадъчност и скрити тайни. Става въпрос за Римската пещера, която е заведена в ГКПБ под БФСп № 4134. Тя се намира в землището на романското село Струпец, в масива на стратегическия и самостоятелен връх Струпешка могила. Същият определено доминира не само над селото, но и над цялата околност със своите 563 метра надморска височина. Звучи ви малко, нали? Но върхът се издига на цели 398 метра над нивото на древната река Искър, която траките и римляните в античността са наричали Ескус. Именно край нейните брегове са разположени околните села, а тези близо 400 метра денивелация определено не са никак малко, като се има предвид, че наоколо няма друго подобно и внушително възвишение. Съвсем не случайно споменавам, че този връх е стратегически, тъй като в най-високата му част се намират руините на тракийската, антична, късноантична и средновековна крепост, носеща името „Градище“ или „Калето“ – която местните жители наричат и римската крепост „Виноград“ – факт, който явно е дал и името на пещерата.
За да се изкачи човек до него, а и за да разгледа руините на тази някогашна твърдина и самата пещера, трябва да тръгне от покрайнините на селото и да следва синьо-бялата лентова туристическа маркировка. Върви се по хубав черен път, водещ към комуникационната кула, разположена на най-високата точка. Така направих и аз. Между другото, пътят е сравнително добър и подходящ за високопроходим автомобил. Мисля си, че при продължително сухо време би станал и за допълнително повдигнат SUV. Но това сега няма значение, тъй като днес аз реших да се разходя, да го изкача пеша и да разгледам наоколо на спокойствие. Оставих вярната ми Хонда в Струпец, метнах раницата на гръб и закрачих по прашния път, пълзящ нагоре към кулата. След около двадесет и пет минутки ходене и изминати около километър и двеста метра достигнах до разклон, като продължих по лявото и видимо по-хубаво разклонение. След още стотина метра последва нов разклон, като тук хванах надясно. Извървях някъде към петстотин метра и навсякъде край мен започнаха да се забелязват купища камъни и части от запазени до наши дни зидове, свидетелстващи за някогашното величие на укреплението.
Реших първо да видя пещерата, а после да разгледам Калето и, разбира се, кулата. Затова, следвайки координатите на дупката, при завоя, където пътят спря да набира денивелация и тръгна по самото било на възвишението, аз го изоставих и поех надясно през гората. Вървейки сред руините, само след има-няма осемдесетина метра се озовах пред пропастния ѝ вход, който определено ми се видя интересен. Предварително бях назначил съпругата ми Стефани Карлова за контрола и веднага ѝ съобщих по телефона, че съм пристигнал и влизам да я разгледам. Преди известно време доайенът на пещерното дело у нас Пламен Петков от П.К. „Стрешеро“ – гр. Враца ми бе разказал, че когато преди над петдесет години е посетил пещерата, в най-горните части на стените на комина на пропастната част са се забелязвали изсичания – гнезда или жлебове, в които според него в древността са били поставени гредите на дървена конструкция. Понеже пещерата е попадала в границите на крепостта, и то най-вероятно върху скалния венец, в който се намира, са се издигали стените на Калето – то е почти сигурно, че въпросната е била използвана от хората. Според Пачо тя е служила за скривалище и таен проход за бягство при евентуално нападение. Явно отгоре е била покрита, а в гнездата е била изградена стълба. Малкият хоризонтален вход, попадащ в основата на венеца и под крепостните стени, е бил умело замаскиран и използван само при нужда. Тогава всичко това, което Пачо ми разказа, силно ме заинтригува и в крайна сметка – ето ме тук.
Реших да сляза отдолу и да се мушна именно през малкия ѝ хоризонтален вход, който предварително бях видял на картата на дупката. Метнах раницата пред него и си нахлузих една блуза с дълъг ръкав. Все пак жегата в края на май и активното движение ме бяха поизпотили, а в пещерата, макар и малка, температурата е драстично по-ниска – факт, който не трябва да се подценява, ако човек държи на здравето си. Сложих си каската, включих осветлението и тръгнах да се мушкам в тъмнината на тази пропастна пещера, чиято обща дължина е само тридесет и три метра. Точно пред самия ѝ вход се натъкнах на парче от онези римски тухли, които повече приличат на керамични плочи с две успоредни и диагонални бразди, които сякаш древните майстори са оставяли с два пръста, докато глината все още е била мека, точно преди да я изпекат. Но нека сега продължим с пещерата. В зависимост от гледната точка, тоест откъм кой вход я погледнеш, тя има девет метра положителна или пък отрицателна денивелация. Според картата и описанието ѝ тя е проходна, едноетажна, неразклонена и с деветметров комин. Оказа се, че към момента стеснението, което идва от хоризонталния вход, в което се бях заврял и което трябваше да излезе в дъното на комина, е плътно затрупано с камъни и пръст. Преминаването през него бе меко казано невъзможно...
Явно проникването в дупката трябваше да стане през въпросния комин, или иначе казано – от пропастния ѝ вход. Излязох и отново се изкачих при него. Само дето не бях предвидил тази възможност и в раницата ми определено липсваше едно петнадесетметрово въже, което в случая би ми свършило страхотна работа. Реших да огледам дали пък няма да стане „на класика“. Първоначално коминът започваше със стръмен и леко кален сипей, приличащ на фуния, водещ към скалистите му и обрасли с мъх стени. За щастие, точно над тази фуния бе израснало едно много удобно за придържане дръвче. Внимателно си разчистих подстъп и хващайки се за клоните над мен, започнах да си издълбавам стъпки, удряйки с кантовете на туристическите ми обувки. Този метод даде добри резултати и след броени минути вече си бях издълбал няколко стъпала, слизайки до скалния участък. Изглеждаше доста влажно и хлъзгаво, но пък достатъчно тясно и с удобни стъпки и хватки, за да се случат нещата безопасно. И така, внимателно се озовах на дъното му.
Огледах се и ясно се виждаше засипаното стеснение, идващо от хоризонталния вход. Според картата точно срещу него трябваше да се намира и проходът, водещ към тясна галерия и дъното на пещерата. Да, ама и той явно бе засипан. Поогледах се и малко по-напред и нагоре забелязах отвор – може би изкопан от иманярите, шетащи из околността – който заобикаляше засипването. Мушнах се през него и разгледах галерията. А тя бе влажна, кална и пълна с комари. На места се наблюдаваха и малко вторични образувания. Първоначално се придвижвах прав, сетне – приклекнал, а накрая – на четири крака. Така бързо достигнах до дъното, където по стените се забелязваха съвременни драсканици... Както навремето се казваше: „Имената на глупците висят по стените“. Една дейност на посетителите на пещерите, на която никога не съм гледал с добро око. Както и да е, обърнах се и хайде по обратния път към повърхността. Преди да изскоча най-отгоре, подробно огледах за тези изсичания. Единствено открих пет отвора в югоизточната му стена, които обаче не можах да определя дали са естествени, или изкуствени. По-скоро ми се сториха естествени. А имайки предвид силно изразеното мразово изветряне и ерозията в тази част на пещерата, най-вероятно след изминалите най-малко петдесетина години от посещението на Пламен от онези изсичания вече не е останала и следа.
Излязох отгоре, обадих се на Стефи, за да ѝ кажа, че съм излязъл и всичко е наред, метнах раницата на гръб и тръгнах да разглеждам руините. Да ви кажа, това наистина е било доста голямо и внушително укрепление и ми бе интересно да го разгледам, представяйки си как е изглеждало то в разцвета си и как пещерата е била пригодена за нуждите на защитниците му. Разходих се и до комуникационната кула с надеждата да се насладя на евентуално откриващата се от нея гледка, но уви... Всичко около поляната, насред която се издигаше съоръжението, бе плътно обрасло в зеленина. Това ме подсети за онзи стар анекдот, в който двама борци в зората на демокрацията пътували с автомобил по планински горски път. Единият подхвърлил на другия: „Абе, брато, скивай каква природа, какво нещо.“ А другият му отвърнал: „К’ва природа бе, Компир, аз от тези дървета нищо не мога да видя“. Та подобно бе положението и в моя случай. Обаче времето бе започнало да се разваля... Небето се бе заоблачило и някъде далеч се чу боботенето на гръмотевица. Време бе да се спасявам. Поех по пътя към селото и когато стигнах при колата, се обадих по телефона на Стефи, че се прибирам към вкъщи, а също и на Пламен, за да му разкажа за днешното ми приключение, продиктувано от неговите думи.
За да ви пренеса напълно в духа на приключението, събрах най-интересните моменти от пещерата и руините в няколко колажа:
