Из потайностите на Свинската дупка:
Между легендите, фактите и калта
На 10 октомври 2026 година, на тази, както някои биха я нарекли сакрална дата, заедно със съпругата ми Стефани Карлова и нейната любознателна племенница и кандидат за млад пещерняк Божана Нейчева посетихме „Свинската дупка“, скътана из живописните скали на Петренски дол при китното село Гара Лакатник. Същата се явява една изключително интересна хоризонтална пещера чиято обща дължина е 363 метра при положителна денивелация от плюс 15 метра спрямо входа.
За произхода на името ѝ можем да съдим от написаното от Петър Трантеев – Хера в книгата му „С три свещи под земята“, където прочитаме следното:
„...Години наред слушах една и съща легенда за тази пещера. Свинар тръгнал да гони свинете си, които хукнали из пещерата. Той излязъл през „Темната дупка“ с няколко свине, но някои останали в пещерата – оттам и името ѝ Свинската пещера. Да се повярва на легендата бе трудно, но аз нямах отначало някакво правдоподобно обяснение. Когато обаче с Йордан Загоров почнахме да изваждаме изпод камъните и от глината мечешките черепи, ми стана ясно каква е била работата! Местните жители са приемали големите черепи с криви кучешки зъби за черепи на свине – иначе не биха могли да си представят, че в пещерата може да има толкова много мечешки кости. Това показва, че те много отдавна са се решили да влязат навътре в пещерата и първи са видели това палеонтологично богатство, но не са знаели кому да кажат за него.“
Излиза, че има лека несправедливост и пещерата носи незаслужено наименованието Свинската, вместо, да речем, къде-къде по-авторитетното Мечата, например. Все пак обаче, като се замисля, името ѝ май си е точно на мястото, защото няма как човек да я разгледа подробно и да се завре във всяко нейно кътче, без накрая да излезе целия овалян в кал, точно като едно истински доволно прасе...
От книгата на Хера разбираме също, че впоследствие са проведени разкопки, като най-запазените мечешки кости и черепи са предадени в Зоологическия институт за изследване и съхранение. В тази връзка моментално се сещам какво ми беше разказвал моят колега Васил Йорданов от село Церово. Та като малък той, заедно с брат си, ходил да помага при разкопките в пещерата. Тогава за улеснение била опъната въжена линия от входа ѝ чак долу до чешмата и вира на Петренски дол, по която спускали находките. Нашият приятел Константин Стоичков – Коста от пещерен клуб „Хеликтит“ – София потвърди тази история, като я допълни и с любопитния факт, че в края на въжето били поставени два дюшека. Звучи ви забавно, нали, но те са изиграли своята незаменима роля за омекотяване на удара и предотвратяване на възможността ценните находки да се повредят при това оригинално и нетрадиционно, но пък трябва да признаем направо гениално и доста ефективно транспортиране.
Коста ни разказа и за още нещо много интересно: два кръста с триъгълник в основата и надпис NIKA, означаващ „Иисус Христос побеждава“. Същите са издълбани в предверието на пещерата и са били открити през вече далечната 2006 година от Живко Петров от техния клуб при направата на нова карта на дупката. Като цяло триъгълникът, насочен с върха нагоре, обикновено е универсален символ на Светата Троица – Бог Отец, Бог Син и Светия Дух. Кръстът пък от своя страна символизира Христовата саможертва, спасението и, разбира се, победата над смъртта. А когато той е стъпил върху триъгълник, както е в този случай, това може да се тълкува като Божествената основа, или иначе казано Троицата, върху която се въздига делото на Христос.
Боян Трантеев – един от синовете на патриарха на българската спелеология, за когото вече стана дума в началото, е описал тези знаци в своята книга „Средновековните скални обители от Северна и Югозападна България“. В нея той изразява мнение, че въпросните кръстове твърде вероятно са дело на монах, принадлежáл към братството на някой от близките до пещерата манастири, съществували през първите векове на османското нашествие. Коста пък ми сподели, че си спомня как сегашният игумен на Зографския манастир, който навремето също е споделял активно страстта на нашето хоби, като член на Студентския пещерен клуб „Академик“ – София, му е казвал, че според него тези кръстове са свързани с някогашната крепост, въздигала се над пещерата. Неговото виждане е, че хората от гарнизона са използвали „Свинската дупка“ като място за молитви.
Въпреки усилията ни успяхме да открием само единия кръст, който бе по-големия от двата. Същият се намираше отляво на галерията, на има-няма няколко метра от входа и бе издълбан на височина малко под линията на гърдите. Другият обаче – по-малкият, който трябваше да е вдясно и почти до пода, някак ни се изплъзна. Колкото и да се взирахме, колкото и да се дзверихме... не можахме да го намерим. Е, нищо де, как иначе ще си намерим повод да се върнем още веднъж и пак да го потърсим. Както казват хората, ако видиш всичко забележително от едно място наведнъж, то няма да има смисъл да се върнеш там отново.
Продължихме навътре, като в едно ниско и тясно дясно разклонение, следвайки инструкциите на Коста, открихме и калциралия прешлен, за който се твърди, че е принадлежал именно на пещерна мечка. С интерес разгледахме отблизо този впечатляващ фосил и сетне се върнахме отново в основната, изключително дълга и права галерия на пещерата. А пък в нея, точно преди първия ѝ завой на стената отляво, видяхме и деругите в скалата. За тях също има данни, че са оставени от ноктите на тези някогашни огромни и силни същества. Впечатляващо, нали?
Малко по-нататък, тъкмо при въпросния първи завой, се изкачих отляво „на камина“ по вертикалния петнадесетметров комин, докато Стефи и Бобето бяха потънали в увлекателен разговор за това колко точно са били големи тези ми ти мецани... Докато ги слушах, набрах височина, достигайки до два анкера, на които имаше монтирани планки с майони, обединени с лентова примка. Нагоре имаше някакво продължение, но прецених, че нататък не е баш за катерене „на класика“ и не е безопасно да си правя експерименти, понеже все още не съм се научил да летя, камо ли в пещерни условия... От Коста знам, че тези изкуствени опори са дело на Яни Макулев от техния клуб. Тогава той е открил в крайната точка няколко големи валуна, между които се е усещало силно въздушно течение. Според него, ако се положат нужните усилия, доза всеотдаен труд, мъничко упоритост и щипка постоянство, то натам положително би се отворила проходима за човека галерия.
Когато слязох отново при тях, заедно разгледахме черните следи по пода и стените при първия завой на галерията. Знаете ли, че точно тук преди четиридесет хиляди години е пребивавал неандерталецът, който в по-късни времена е отстъпил жилището си на съвременния човек – Хомо сапиенс, за което свидетелстват множество от откритите находки. Това става ясно отново от книгата на Петър Трантеев, който описва проведените през 1966 година изследвания и разкопки от историка Йосиф Шопов и група ученици пещерняци. Преди толкова много лета Шопов ги довел на това място и им посочил с пръст, казвайки: „Тук ще копаем“. Само след четиресет сантиметра ентусиазираните деца и опитният археолог се натъкнали на смайващо откритие – овъглени кости насред черно и доста мазно огнище. При тази им слука ентусиазмът им се увеличил и те продължили с още по-голямо усърдие. Така открили множество оръжия, оръдия на труда, кости и зъби от животни, които са му служили за храна. Непременно трябва да спомена, че бисерът на тези находки е бил един зъб не от какво да е, а от леопард!
Тук Хера ни пренася доста описателно в онези далечни времена, като разказва как в тогавашния арктически климат едва ли е имало висока дървесна растителност, поради което в огъня са горели големите кости на убитите животни. А аз ще си позволя едно лирическо отклонение, като отбележа, че миризмата от това причудливо отопление сигурно е била непоносима. Но имайки предвид арктическия студ отвън, бих казал, че явно отрицателните температури са били още по-ужасни. А пък това обяснява и факта защо огнището им е било толкова навътре в пещерата.
След като разчепкахме и тази тема, продължихме навътре, като се насладихме и на емблематичното за „Свинската дупка“ зигзагообразно развитие на галерията. Това е една нейна чудноватост, поради която тя няма равна на себе си сред останалите български пещери. И не само наяве, но и ако човек погледне картата ѝ, ще забележи, че галерията ѝ ясно изписва буквата М или пък W, в зависимост откъде я гледа. И така, ние дружно достигнахме до края на пещерата, като държа да отбележа, че почти на всяка крачка се забелязваха множество кости от различни древни животни. А крайната ѝ и доста голяма зала с красиви натечни, па макар за жалост поизпочупени образувания отново ни впечатли. Казвам отново, защото, като изключим Бобето, преди години сме посещавали „Свинската дупка“, но тогава изобщо не сме били наясно с това колко много история се крие в нея, а сме я гледали с един по-наивен и прибързан поглед.
Време бе да се насочваме към изхода и когато излязохме навън, вече се бе спуснал мрак и ние побързахме да тръгнем надолу по пътеката, водеща към колата. По пътя се чухме с Коста по телефона, за да му кажем, че сме навън и всичко е наред. А пък той ни сподели, че освен в комина преди време са работили и в крайната голяма зала на пещерата. Според него е на сто процента сигурно, че ако тя се отвори, ще се свърже с „Темната дупка“ при „Трапезарията“. А това означава, че те образуват една обща пещерна система заедно със „Зиданка“, което е също толкова сигурно. Има дори и подозрения, че и по-високо разположената „Ръжишка яма“ може би има общо с тази мащабна система.
А ето и малко снимки от тези пещерни потайности, които, поне за малко, да ви пренесат там заедно с нас:
Стефан Карлов
с. Гара Бов
14.10.2026г.