До красивата Драгньова дупка и обратно – без близки срещи с облекчаващи се вълци
Когато преди няколко години, преминавайки покрай мездренското село Кален, разбрах за един връх, носещ доста цветисто наименование – Голям Сери вълк. Наистина интересно и забавно име, нали? Още тогава любопитството ме зачовърка усърдно и в мен се зароди желанието някой ден да се разходя и да го видя с очите си. Когато малко след това пък установих, че в масива му се крие и пещерата Драгньова дупка, стремежът ми да поскитам из района и да я посетя, заедно с върха, се засили още повече. Единственото, което ме притесняваше, бе връхната точка да не вземе да оправдае името си и бродейки из района, да се натъкна на някой, видите ли, голям вълк, облекчаващ физиологичните си нужди, и то не по каква да е, а точно по голяма нужда... Би било доста нелепа, комична, смущаваща, а и до голяма степен стряскаща ситуация, не мислите ли?
Щом реших да проуча тази работа по-издълбоко обаче, установих, че в това весело име всъщност се крие нещо любопитно и по същество съвсем друго. То се явява изключително интересен пример за архаичен народен говор и топонимия, в който думата „сери“ в действителност означава „сив“. В старите български говори и в някои славянски езици коренът „сер“ означава сив, пепеляв, оловен или жълтеникаво-сив цвят. Думата е много близка и до старата индоевропейска заемка за светлосиво, като е сродна със старобългарското „суръ“ – точно както в израза „сури вълци“ или „сура ламя“. В местния врачански говор „сери вълк“ е буквално „сивият вълк". Така че фактически върхът се нарича Голям сив вълк или Големият сив вълк. В миналото тези диви, горски и скалисти местности са били естествено убежище за глутници вълци. Обикновено хората са кръщавали подобни възвишения на характерни животни, които са обитавали мястото или чийто силует, или пък цвят на скалите е напомнял за тях.
Върхът е разположен в карстовия и хълмист регион на Веслешките прихълмия. Въпреки че в сравнение с неговите събратя, намиращи се по билата на нашите високи и средно високи планини, най-високата точка на това възвишение изглежда нищожна със своите 610 метра, то все пак е в достатъчно голям контраст с околната долина и се извисява величествено над нея, което гарантира красиви гледки за всеки пътешественик – планинар и пещерняк.
Цялата тази информация донякъде ме поуспокои. Когато прочетох и че по тези места вълците вече са изключително рядко срещано явление, притесненията ми тотално се разсеяха, като сутрешна мъгла изпод лъчите на яркото и топло слънце. А пък и от опит знам, че вълците са страшно умни животни с много добре развити сетива и всъщност биха направили всичко възможно, за да избегнат срещата с най-големия враг на природата – човека.
И така, на 10.09.2026 г. най-сетне моментът настъпи. Съдбата, а също и времето в двата му аспекта, ми се бяха усмихнали и, изпълнен с очаквания, тръгнах към този любопитен връх и, разбира се, към Драгньова дупка. Паркирах в края на селото, до пътя откъм съседното село Цаконица, и поех пешачката. Попътно преминах покрай скалите на връх Малък Сери вълк – по-малкия събрат на този, погъделичкал любопитството ми. Със своите 584 метра той също контрастира с низината, а от няколкото плитки ниши, вдълбани в скалата, се насладих на едни наистина прекрасни гледки.
Продължих нататък и след известна доза „храстинг“ и „глиганинг“, както закачливо наричам „любимото“ ми завиране из гъстите храсти, се озовах пред Драгньовата дупка. Тя е заведена в главната картотека на пещерите в България под БФСп № 1620 и, както вече разбрахте, се намира в землището на мездренското село Кален. Пещерата е с обща дължина 66 метра, при отрицателна денивелация от входа минус 4 метра. Обаче, да ви кажа, на мен тази денивелация ми се стори доста по-голяма, тъй като галерията ѝ се спусна стръмно надолу и влезе в наистина внушителна, просторна и висока зала, което пък бе една приятна изненада, защото изобщо не предразполагаше посетителя за подобно развитие, поради сравнително малкия си вход. След, като достигна най-ниската точка, пещерата също толкова рязко започва да се изкачва и отново се стесни, където завърши с малка заличка. Тук дъното на пещерата всъщност се явява таван, а пък средната ѝ част бе най-ниско разположена и в действителност именно тя би могла спокойно да бъде наречена така.
Оказа се бая влажна и хлъзгава, а пък си имаше и обитатели... В нея живееше солидно количество прилепи, поради което подът ѝ бе доволно покрит с дебел слой гуано, правещ го още по-мазен. За въздуха вътре, особено в най-ниската ѝ точка, да не говорим... беше си направо зловонен. Хареса ми това, че се оказа неподозирано богата на красиви образувания, в това число и на арагонитни такива, и определено останах наистина очарован. Наистина бих се върнал отново в нея, но този път въоръжен с по-солидно осветление, понеже големите обеми трудно се осветяват само с челника на каската, особено когато става въпрос за заснемане на хубави снимки.
Освен на природните красоти, в края на пещерата се натъкнах и на нещо, което силно провокира мислите ми. Наоколо се наблюдаваха множество издълбани надписи. Принципно съм твърдо против подобни прояви и изобщо не подкрепям увреждането на природата, но тук най-интересното бе възрастта на тези писания. Най-старият, който успях да открия и разчета, бе от далечната 1934 година, последван от други с дати 1935, 1937 и така нататък. Това ясно говори, че още в онези години пещерата е била доста популярна сред местните хора и те активно са я посещавали. Самият факт ме накара да се замисля и за името на Драгньовата дупка – тъй като не открих официални данни за кръщаването ѝ, най-вероятно е наречена на някой някогашен местен Драгни от селото, чието име е останало завинаги свързано с това подземно царство. Знае ли човек, може би пък самият той я е открил? Но за този факт историята мълчи... поне засега!
Навръщане реших да се върна до колата, като преминах през връхната точка на самия връх Голям Сери вълк, от който наистина се откри чудна гледка към низината. След това се спуснах надолу напряко през гората, попадайки на удобен, а също и чист от храсталаци черен път, който според картата щеше да ме отведе до вярната ми Хонда. Вървейки по него, си намерих някакъв малък, но интересен фосил, както и множество причудливи камъни, приличащи на вкаменени части от стволовете на иглолистни дървета. Разбира се, не бяха такива, но оставям на специалистите да разнищят тази, поне за мен, загадка и да споделят знанията си по въпроса с нас, простосмъртните.
И за да придобиете реална представа за магията на това място, подготвих няколко колажа със снимки, които улавят както скритото сияние на подземното царство, така и спиращите дъха гледки, разкриващи се от скалните ниши на върха. Ето ги и тях:
Ако все пак желаете да разгледате всички снимки от този приятен ден, то можете да го направите в Google Photos, на следният линк:
https://photos.app.goo.gl/PDmoBvLmq7cPgnXG6
Автор: Стефан Карлов
с. Гара Бов 11.09.2026г.