Разказ за посещението ни до пещера "Очилата" с БФСп N 1152, както и до „Скалната арка“ и скално образувание „Слончето“, намиращи се в землището на Луковитското село Ъглен.

Submitted by Карлито on Пон., 04/08/2024 - 18:58
Форуми

Разказ за посещението ни до пещера "Очилата" с БФСп N 1152, както и до „Скалната арка“ и скално образувание „Слончето“, намиращи се в землището на Луковитското село Ъглен.

 

            Бяхме Стефан и Стефани Карлови, а с нас бе и вярното ни куче Тара. Датата бе 19.03.2023-та година.

          Разглеждайки за пореден път картата и картотеката на БФСп, в търсене на интересна пещера, която да посетим, се натъкнах на информация за пещера, носеща интересното име „Очилата“, позната и като "Въловата дупка", намираща се в землището на единственото село в България, чието име започва с буквата „Ъ“, а имено Ъглен. Според описанието, дупката се намираше на около  2.8 километра от селото в местност „Червената скала“, известна още и като  „Узуновски чукар“, на левия бряг на река Вит, а входът и се намира в скален венец на надморска височина около 215 метра. Хоризонтална, с общата дължина 350 метра и денивелация само плюс два метра от входа. Във входните и части са отрити находки от халколита, или иначе казано, от каменно-медната епоха. Но най-интересното, което привлече вниманието ми, бе информацията, че гледани от далеч, три от входовете и наподобяват лице с очила. Явно този факт е дал и името и. За щастие, бяха публикувани и GPS координати: 43.22610 24.32570. Споделих прочетеното с моята съпруга Стефани, която също се заинтригува и заедно взехме решение да я посетим. А пък и в района на Ъглен се намират „Скалната арка“ и скално образувание „Слончето“, които отдавна искаме да видим. Хвърлихме един поглед на календара и избрахме датата 19-ти март, когато и двамата бяхме свободни.

                  

           

          Ето, че най-после слънчевата неделна утрин дойде. Стегнахме си багажа на бързо, натоварихме го в колата, качихме куче Тара в багажника, заехме местата си и тръгнахме към Луковитското село Ъглен. След, като пристигнахме, оставихме автомобила на предварително избраният изходен пункт, а имено на една отбивка на РП-ІІІ 305, с  GPS координати 43.2264937 24.3117906, нарамихме багажа и заедно с Тара, тръгнахме пеша по черният път, започващ от там. Не знаехме дали е подходящ за автомобил, та за това решихме да не рискуваме. Определено нямаше да е приятно да затънем на някое кално място и то в чуждо село…

  

          Според координатите, пещерата трябваше да се намира на около километър и четиристотин метра от нас, при почти никаква промяна в денивелацията, като изключим последният етап, а именно слизането от горния ръб, до основата на скалния венец. Преходихме разстоянието доста бързо, като пътят минаваше през обширни ливади и обработваеми парчета земя и неусетно се озовахме на ръба на скалите, точно над входа на дупката. От тук се откриваше прекрасна гледка към дълбокият Ъгленски каньон, издълбан от река Вит. Оказа се, че пътят бе равен, сух и напълно проходим за лек автомобил, тоест малко се бяхме минали, че оставихме колата до асфалта. Но пък нали все пак бяхме тръгнали на разходка…

                         

          Огледахме се наоколо и в ляво от нас, забелязахме една малка, но отъпкана пътечка, която минава през една рядка широколистна горичка и слиза в основата на венеца. Спуснахме се с нетърпение по нея и за буквално две, три минутки се озовахме пред интересните и внушителни входове на пещера „Очилата“. Същите се оказаха доста на брой, като бяха с различна форма и големина. Тъй, като тук изложението бе южно, беше завет, а и слънцето приятно напичаше от ясното синьо небе, чувството бе все едно че е летният месец Август, а не все още зимният Март. Хвърлихме багажа и се порадвахме на топлите слънчеви лъчи за около десетина минутки. След като си отпочинахме, си сложихме каските с осветлението и по едни ръкавици и пристъпихме, към най-удобният за проникване вход тъй, като същите се намираха на около три метра по високо от нас. Намерихме удобен подход, изкатерихме се по него и бързо се вмъкнахме в дупката. Да спомена, че се наложи да подпомогнем кучето, за да успее да се качи заедно с нас в дупката. Всички входове се обединяваха в една зала с множество проходчета, образуващи красиви арки и „прозорци“. В десният край на залата се отдели едно от двете разклонения на дупката. Тръгнахме по него, за да го разгледаме. От изправено положение, преминахме и през клекнало, а на места и през легнало такова. След едно пропълзяване, галерията се разшири и ние отново се изправихме. Тук се бе образувала малка и влажна зала, с малко на брой образувания и миризма на прилепно гуано. Явно през студените месеци тук зимуваха доста прилепи. След залата, галерията бързо се стесни и приключи. Върнахме се в основната зала и поехме, по така да се каже, източното разклонение, което бързо ни отведе до друга малка зала с лабиринтна конфигурация, която също бе свързана с външният свят с множество входове. В тази част, също се наблюдаваха малко, но за разлика от другата, изсъхнали образувания. В дясно преходихме една къса галерия и пещерата приключи. Нормално, все пак дължината и бе само триста и петдесет метра. Върнахме се при основните и фотогенични входове на дупката и направихме доста снимки, от всякакви ъгли и посоки. Не щеш ли, изведнъж осъзнахме, че Тара я няма… Започнахме да я викаме и да обикаляме из разклоненията. Изведнъж Стефи чу скимтене и веднага се насочихме натам. За наше учудване Тара бе кацнала на една трудно достъпна скална площадка, при един от по-отдалечените входове. Интересно как се беше озовала там. Може би бе скочила от по високото основно ниво и сега не можеше да се върне обратно. След една кратка спасителна операция, Тара бе отново при нас и щастливо махаше с опашка. Решихме, че сме разгледали навсякъде и сме направили достатъчно кадри. Нарамихме багажа и тръгнахме към колата, като отново взехме разстоянието доста бързо. Натоварихме се и се насочихме към известната „Скалната арка“.