Разказ за посещението ни в пещерите "Самуилица - I" с БФСп N 2882, "Самуилица - II" с БФСп N 2175 и "Николова дупка", по известна, като пещерата с рисунките, намиращи се в землището на Романското село Кунино.
Бяхме Стефани и Стефан Карлови и любимото ни куче Тара, а датата бе 04-ти март 2023 година.
Отдавна бяхме си наумили да се разходим до района на село Кунино и да разгледаме двете пещери носещи името „Самуилица“, тъй като бяхме прочели в картотеката на БФСп, че „Самуилица-II”, за разлика от „Самуилица-I“, е красива и богата на много и разнообразни образувания с бял цвят, както и пълни с вода синтрови езерца. Това бе събудило любопитството в нас и започнахме да кроим планове, кога да ги посетим.
И ето, че това се случи на четвърти март. Беше събота, ние бяхме свободни и времето бе хубаво. Стегнахме багажа набързо, взехме куче Тара, метнахме се в колата и тръгнахме към село Кунино.
След, като пристигнахме на предварително набелязаното и удобно място, оставихме колата на асфалтовият път - РП III-1031 от село Кунино, към село Реселец, който минава отдясно на пещерите, на една отбивка с координати 43.1936776 24.0023368. От нея тръгва черен път, който минава над своеобразният каньон, в който се намират входовете на двете дупки. Разгледахме картата и публикуваните координати и установихме, че входът на "Самуилица-I" се намира от страната на пътя, а този на "Самуилица-II", е от другата, срещуположна страна на каньона. Тръгнахме по черният път и в края на следващият дол, в дясно, забелязахме един стар, наподобяващ на Римски път. После, разбрахме, че е точно такъв. Тръгнахме по него и той ни свали право в каньона, където се намираха входовете на пещерите. Тръгнахме по него и пътеката се раздели на две. Погледнахме картата и установихме, че първото разклонение, наляво отвежда до входа на "Самуилица-II", като минава под самият скален венец. Дясното продължава, завива надясно и минава от другата страна на каньона. След, като вече е завила, следва още едно разклонение, отново отделящо се наляво от основната пътека. То пък отвежда до входа на "Самуилица-I". А основната пътека продължава и слиза на центъра на село Кунино. Решихме първо да посетим пещера "Самуилица-I". Тръгнахме по съответната пътека и относително бързо се добрахме до нея. Разгледахме я набързо, като установихме, че представлява просто една голяма, светла, широка и висока зала с дължина 36 метра и внушителен вход. Имаше много малко на брой и доста малки по размер образувания. Направихме няколко снимки и се насочихме по съответната пътека, към "Самуилица-II". Тук обаче, на около петдесетина метра преди входа, пътеката беше обрасла с отвратителни гъсти и бодливи храсти - драки, които са способни да ни съблекат дрехите от гърба, ако се опитаме да преминем промушвайки се през тях . За зла участ, мачетето и триона, бяха останали в колата. Имахме под ръка, само моята швейцарска ножка, която за щастие е снабдена с трионче. Падна двадесет минутна неравна борба с драките, но все пак пожънахме успех и достигнахме входа на дупката почти невредими. За сметка на съименницата си, "Самуилица-II" се оказа с дължина от 192 метра, а в крайните си части се натъкнахме на много красиви образувания, които наистина бяха с предимно бял цвят. А тавана над тях, определено ни възхити доста. Естествено, направихме една дузина снимки, след което се запътихме към изхода. Излязохме от дупката и тъкмо се изкачихме до най-високата точка над каньона, когато срещнахме група туристи. Те ни разпитаха от къде идваме. Разказахме им набързо, а пък те също ни върнаха жеста и ни казаха, че идват от една малка пещера, носеща името "Николова дупка", която била по-известна, като пещерата с рисунките. Посочиха ни накъде е и ни обясниха, как да стигнем до там. Разгледахме обстойно картата и я открихме. Та тя бе маркирана със знака за пещера и надпис „пещерата с рисунките“. Благодарихме им и тръгнахме натам. Пътека липсваше, а се вървеше през карно поле. И така, лека-полека, гледайки картата и следвайки техните напътствия, намерихме въпросната дупка. Установихме, че координатите са и 43.1939499 23.9943498. Тя се намираше точно в скалите над самото село Кунино. Разгледахме я и установихме, че дупката представлява един, общо-взето проходен тунел, който е част от три поредни такива. Най-удобен за проникване се оказа първият от тях. Този в който са рисунките. Разгледахме ги и установихме, че представляват интересна поредица от еднотипни символи. След това излязохме от втория и вход, минахме по опасният и силно наклонен сипей и се добрахме до втората проходна дупка от поредицата. В нея обаче нямаше рисунки. От вторият и вход, се виждаше и третата дупка от поредицата, но тя се оказа достъпна само от въже. Върнахме се през двете проходни и доста къси дупки и по една стръмна пътечка слязохме в селото. Минахме през центъра, купихме си от магазина малко храна. Хапнахме, а куче Тара намаза няколко кренвирша. След това, видяхме на картата, от къде започва пътеката, която ще ни отведе отново при колата и тръгнахме по нея. Тя започна лека полека да набира височина. Тъкмо бяхме стигнали средата на баира и изведнъж срещу нас изскочи едно огромно, зло и ръмжащо куче. Добре, че каската на Стефи бе закачена на презрамката на раницата ми и аз бях най-отпред. Усетих, че нещата няма да се разминат току-така…, светкавично откопчах каската и я хванах в дясната си ръка, за да имам все пак с какво да се защитя от кучето. Тара бе плътно зад мен, а Стефи най-отзад. Злото куче рязко се спусна към нас и се опита да захапе Тара. Аз обаче започнах здраво да го налагам с каската по главата, в резултат на което фенерите закачени на него, посредством ластици, се разлетяха, а след шестият удар кучето явно се уплаши, отказа се от нападението и хукна надолу по пътеката. В този момент, от горе се появи и собственикът му, с викове „ не, не, не….“. Веднага го нахокахме за безотговорното му поведение спрямо домашният му любимец и, че това е доста опасно за околните. Набързо скалъпи едно извинение и хукна подир него. Продължихме си по пътеката нагоре, но доста развълнувани и възмутени. Тъкмо се бяхме окопитили и вече се бяхме добрали почти до равното, където беше колата и видяхме гъст черен дим, идващ точно от нейната посока. Олеле, ами сега. Да не би да се беше запалила….Димът изглеждаше, точно като от горяща кола… Сърцето ни слезе в петите и хукнахме на пряко през баира. Ей, голямо търчане и бъхтане падна… Имахме чувството, че тоя баир няма край. С триста мъки се добрахме до равното, където изведнъж видяхме колата в далечината. Стоеше си непокътната… Някъде из зад нея, от вече изоставената кариера, идваше въпросният дим. Не можете да повярвате, какво облекчение изпитахме в този миг. Запъхтени, седнахме да си починем и да пийнем водица. След, като се по успокоихме, лека-полека се добрахме до колата, натоварихме се и със смесени чувства от днешният ден, тръгнахме към дома.
Когато се прибрахме, разгледахме обстойно пещерите, описани в картотеката на федерацията, за да проверим, как точно е пещерата с рисунките. Уви, обаче, не успяхме да установим коя може да е. Може би не е картографирана.